ДЕЯН СТАТУЛОВ

 

НАЙ-ВАЖНО Е ЧОВЕК ДА НЕ СЕ ПРЕДСТАВЯ ЗА ЖЕРТВА

 

Павел Веснаков е добре познат във филмовата общност. Режисьор е на някои от най-мащабните тв продукции – „Дяволското гърло“ и продължението „Есента на демона“ (с награда „Златна роза“ 2024), „Денят на бащата“, „Откраднат живот“, на късометражните филми „Влакове“ (2011), „Парафиненият принц“ (2012), „Чест“ (2013), „Зевс“ (2015). В началото на година бе и премиерата по кината на неговия пълнометражен игрален дебют „Уроци по немски“ с награди в Кайро за най-добра мъжка роля (Юлиян Вергов), „Златна роза“ за дебют и мъжка роля и награди на СБФД „Васил Гендов“ за най-добър филм, режисура и мъжка роля. 

 СНИМКА: ЛИЧЕН АРХИВ 

В българското кино перманентно има кризи – с финансиране, нормативна база, художествени комисии и сесии. Защо не успяваме да работим в спокоен филмов процес?

До голяма степен кризата в българското кино е породена от кризата в българската държава. Откакто имам съзнателни спомени за битието си, да кажем oт началото на 90^-те години на миналия век, ние живеем в постоянна криза. Няма как това да не се отрази и в нашата „малка“ кинообщност. Ние нямаме киноиндустрия, може преди да сме имали наченки на такава, но процесите, които текат в момента, ясно ни показват, че към днешна дата не можем да говорим за индустрия. Следователно, няма как да очакваме и нормален, регламентиран процес. Единственото, което можем да направим в тази ситуация, е да се опитаме да свикнем с хаоса, в който съществуваме и да открием положителните му страни. 

Както е добре известно, в последните (вече) години са блокирани голяма част от сесиите за филми с бюджет над 600 000 лева и одобрените за финансиране сценарии не могат да бъдат превърнати във филми. По този начин губят работа и много колеги – режисьори, оператори, сценографи, художници и т.н., те не могат да упражняват професиите си в нормален ритъм. Къде намираш изход от това положение? 

Теоретично „изход“ може да се намери в обединението около дадена кауза. За жалост, не виждам как това практически може да се случи. Нашето общество е крайно поляризирано, относно всичко, което касае съществуването ни. Същото важи и за българската филмова среда. Всеки е оставен да се справя сам за себе си. Всеки мисли, че всичко започва и свършва с него. Разбира се, има и изключения, но те са рядкост. Ако все пак трябва да се опитаме да променим тази среда, предполагам, че трябва да се опитаме да бъдем по-смирени и да се радваме повече на чуждите успехи.

Колегите блокират сесиите с различни мотиви, но сякаш сега проблемът основно е формирането на служебната оценка, както и нейната тежест в крайната оценка, с която се класират проектите. Какво е твоето мнение по този въпрос?

Сигурен съм, че когато за проблема с тази служебна оценка бъде намерено решение, колегите ще намерят друг, за който да се хванат и най-вероятно пак ще има блокирани сесии. Аз лично съм имал възможност три пъти да обжалвам и блокирам дадена сесия, но никога не съм го правил, защото сред хората, които щяха да бъдат потърпевши, имаше имена на автори, които ценя високо.

Има ли конкретни законови промени, които трябва да се направят, за да се отпуши процесът?

Едно от основните неща, които според мен трябва да се направи, е следното: членовете на художествените комисии трябва да бъдат задължени да класират и подредят филмите, които оценяват в класация. Да не може да дават една и съща оценка на няколко филма. На един ако дадеш примерно 100 точки, на този след него да можеш да дадеш най-много 99 точки и т.н. Така членовете на комисиите реално ще носят отговорност и приносът им към филмопроизводството ще бъде много по-изразителен. 

Освен посочените проблеми, ти виждаш ли такива, които не се забелязват от колегите. Някак си остават невидими, а са важни?

Виждам такива проблеми, но те не са от административен, а от екзистенциален характер. Проблемът за мен е, че в момента единственото важно нещо не е какво можеш да правиш и какъв талант носиш, а как се продаваш. Това, разбира се, е проблем, за който няма решение, но държавата определено би могла да бъде по-активна в грижата, която полага за хората на изкуството. 

 СНИМКА: ЛИЧЕН АРХИВ 

Има ли умишлено премълчани проблеми, които се замитат под килима на родното ни кино?

Не мисля, по-скоро има редица проблеми, за които няма решение, и с времето се забравят, докато някой ощетен внезапно не припомни на другите за дадената неуредица. Това забавяне в намирането на верните решения е пагубно за развитието на българските творци. Филмовата среда се променя толкова динамично, че за една-две години е възможно напълно да загубиш ориентация за тенденциите и посоките на развитие на съвременния кино език. Това автоматично прави тона на филмите ни провинциален и старомоден, което ни запраща някъде далеч в ъгъла на филмовата карта.

Възможно ли е джентълменско отношение между колегите в името на професията, филмите и зрителите?  

Преди десет години бях убеден, че е възможно, въпреки че тогава нямаше толкова нужда от него. Днес имаме огромна нужда от такова, но вече не съм сигурен, че е възможно. С годините са се натрупали толкова много неуредени ситуации и напрежение в нашето кино, че не виждам как хората ще се обединят и променят отношението един към друг, без намесата на държавата. Без някой да зададе тона на конкретна културна политика, ние сами трудно бихме поели в единна посока.    

Доколко според теб е плодотворен този дебат за арт филмите и т.нар. зрителско кино?

Не виждам дебат, а по-скоро конфликт. Като човек, който по стечение на обстоятелствата, се намира от двете страни на барикадата, мисля, че това е един напълно безсмислен и изкуствено раздуван спор. Авторските филми се правят с ясното съзнание, че творците се опитват да експериментират с границите на киноезика, с различните изразни средства, чрез които могат да изразят себе си. Авторските филми са много по-рискови от бизнес гледна точка, и точно поради тази причина са определяни като културни продукти. Комерсиалните филми, които се правят с ясното съзнание да напълнят кинозалите, носят съвсем други първични и вторични белези. Тези белези нямат много допирни точки до изкуството, а са по-фокусирани в различни шаблони, които имат за цел да задоволят нуждите на масовата публика. Едните филми се опитват да превъзпитат хората, а другите – да им доставят удоволствие и бърза разтуха от ежедневието, което водят. Моето лично мнение е, че е невъзможно подобен тип филми да бъдат оценявани по едни и същи критерии. Това са две коренно различни неща. Наистина не проумявам защо има хора, които мислят, че със своето филмово произведение са успели да покрият пълнокръвно и двата типа кино. Всъщност има един единствен филм, който бих могъл да кажа, че успява да го постигне – „Дзифт“ на Явор Гърдев. Но той е останал сам за себе си, и отново е плод на ярко лично постижение на неговия автор, без да е начало на тенденция.

Докога режисьорите трябва да чакат 3-4-5 години, за да създадат своя филмов проект – от първоначалната идея до неговата премиера? 

В българската държава се случват толкова по-плашещи неща, че аз се чувствам неудобно да занимавам хората със себе си и своите лични проблеми. Но предполагам, че от по-големите проблеми произлизат и повечето проблеми в нашата общност. 

Ти в личен и професионален план как подхождаш към драмите в българското кино? Как се справяш?

Справям се трудно и невинаги успешно. Има драми, които са се отразили трайно на моя път в киното и са го белязали по един или друг начин. Има други ситуации, които са ме калили и са ми дали вдъхновение да продължа, въпреки всичко. Но винаги се опитвам да гледам обективно на нещата. Най-важното е човек да не се представя за жертва. Трудни ситуации има в живота на всички ни. 

Мислиш ли, че има поколенческите проблем в родното кино?

По-скоро има липса на авторитети и тотална невъзможност за тяхното зачитане. Но този проблем съществува и в българската литература, българската фотография и т.н.