ЯНА СТЕФАНОВА
За девета поредна година се проведе фестивалът за документални филми Master of Art. Зрителите имаха възможност да надникнат в богата селекция от документални филми, разкриващи необичайния поглед на редица творци в категориите Архитектура, Дизайн и мода, Изкуство и власт, Изящни изкуства, Музика и танц, Литература, Фотография, Театър и кино и Съвременно изкуство.
Фестивалът бе открит с прожекцията на българския филм „Да летиш с плавници“ на Мария Аверина. Филмът за художника Алцек Мишев разказва за непрестанното философско и естетическо търсене на смисъл в изкуството и в живота, водейки зрителите през времето и пространството. „Да летиш с плавници“ бе награден като най-добър български документален филм за изкуство на фестивала. Дръзките творчески търсения се оказаха водещ мотив и за останалата част от филмовата селекция. Пътувайки през различни епохи и сфери на културата, Master of Art разказва за вечното съперничество между Боромини и Бернини, погрешно разбраният „Портокал с часовников механизъм“, зададе интересни въпроси относно бъдещето на критиците и акцентира върху големи български имена в съвременното изкуство . По повод 90 години от рождението на Татяна Лолова, фестивалът отдаде и специална почит към обичаната актриса с прожекция на документалния филм „Последният спектакъл“.
Сред наградените бе и филмът „Студиото, което рисува музика“ на Антон Корбин – спечелил Master Of Art – Aurubis Award за най-добър филм за изкуство за 2024 г., както и за най-добър филм в категория „Фотография“. Филмът разказва за историята на Hipgnosis, емблематичното студио за дизайн на музикални албуми. Творческите гении в студиото са Сторм Торгерсън и Обри „По“ Пауъл, направили едни от най-разпознаваемите музикални обложки на всички времена.
Продължаващата повече от 40 години кариера на Антон Корбин започва с фотографирането на музикални групи и то в момент, в който самият той не е знаел в каква посока да поеме. Единствено е искал да е свързан с музиката. Да бъде близо до нея като фотограф се оказва рецептата за един смислен живот. През 80-те години се формира и характерният му стил, с който е познат и до днес. Запазената му марка са черно-бели портрети с висок контраст. На тях може да се видят артисти като Дейвид Бауи, Боно, Клинт Истууд, Робърт Де Ниро, Ани Ленъкс, Боб Дилън и много други. Корбин харесва монохромните цветове, защото преминават прага на света, който обитаваме, създават алтернативна реалност. Целта му е да улови човечността у субекта, разкривайки неговите несъвършенства. Именно несъвършенствата са характерния фотографски отпечатък на Антон Корбин, който споделя, че „Твоят стил е неспособността ти да го направиш по друг начин“. Интимните портрети, които създава, успяват да деконструират личностите, които снима, показвайки остър характер и често меланхолия. Впоследствие Корбин започва да се развива и като режисьор на музикални клипове. Днес името му е най-често асоциирано с Depeche Mode и U2. Това са и две от най-дългите му професионални партньорства. Първоначално отказва да работи с Depeche Mode, защото музиката им е далеч от неговия вкус. Тогава групата залага на модерното синтпоп звучене и се възприема като тийн идол. Няколко години по-късно Депеш Мод са поели в друга стилистична посока, а Мартин Гор е основният текстописец. Антон Корбин с изненада разбира, че посланията на музиката им пасват перфектно с неговите визуални интерпретации. Отчасти това е така, защото Корбин е израснал в семейство на пастор, а много от текстовете на групата носят именно такива послания. Фотографът се превръща в човека, който отговаря за цялата визуална идентичност на Depeche Mode – от снимки по време на турнета и музикални видео клипове до обложките на албумите. Зад гърба си той има и няколко игрални филма – сред тях са „Американецът“ (2010) с Джордж Клуни в главната роля и „Най-търсеният човек“ (2014), в който Филип Сиймур Хофман изиграва една от последните си роли. Преминавайки през различните етапи на творческото си развитие, Корбин сам вижда как работата му с видеокамера се отразява на фотографията – започва да въвежда все повече движение в снимките, които прави. Споделя, че пълнометражните филми са голямо предизвикателство за него, и това го кара все по-често да се обръща към тях.
Съчетавайки интереса си към седмото изкуство и любовта към музикалните обложки, Антон Корбин откликва на идеята на Обри „По“ Пауъл да създаде документален филм за Hipgnosis. Резултатът е „Студиото, което рисува музика“. Режисьорът си спомня и че едни от първите музикални обложки, които са привлекли вниманието му, са именно дело на Hipgnosis. Основно заснет в любимите черно-бели тонове, филмът разказва за емблематичното студио през погледа на самия Пауъл и редица от изпълнителите, с които са работили. Представени са интервюта с Роджър Уотърс, Дейвид Гилмор и Ник Мейсън от Pink Floyd, Джими Пейдж и Робърт Плант от Led Zeppelin, Пол Маккартни, Питър Габриел, Греъм Гулдман от 10cc и Ноел Галахър.
Дуото се запознава в Кеймбридж в средата на 60-те години и една от първите поръчки, които получава, е от Pink Floyd за обложка на втория им студиен албум A Saucerful of Secrets.Това поставя не само началото на дългогодишно сътрудничество с групата, но и отваря вратите към един напълно нов свят. Свят, в който не звукозаписните компании диктуват как ще изглеждат обложките на албумите на едни от най-актуалните групи за времето си – Сторм и Пo от Hypnosis го правят. Нещо повече, всякакви креативни и бюджетни ограничения липсват. Сторм и По са коренно различни характери, всеки със собственото си творческо виждане. Въпреки това, успяват да постигнат симбиоза, а резултатът е изображения, които остават завинаги в историята на музиката. Не съществува идея, която да е прекалено голяма или неосъществима. Всичко е възможно във вселената на модерните мъдреци.
„Студиото, което рисува музика“ е увлекателен разказ за историята на Hipgnosis, представен чрез спомените на музикантите и съвременния поглед на критици, които рефлектират върху отпечатъка на креативното дуо в музикалната индустрия. Правейки асоциация и със собствената си дългогодишна работа с Depeche Mode, Антон Корбин много добре знае колко е важна ролята на визуалните елементи в конструирането на мита около музикалните артисти. А обложката на албум е първият досег с тях, прозорец към творческия им свят. Едно изображение може да разкаже история и има силата да плени, вдъхнови и да предизвика емоции. Обложката е покана към слушателите да се потопят в музикалното пътешествие, което ги очаква. Една от най-запомнящите се реплики в „Студиото, което рисува музика“ е на Ноел Галахар, според когото винилите са като колекция от произведения на изкуството на бедните. Всеки от участниците във филма разказва с любов за годините на артистичните и дръзки решения и в изкуството, и в живота. В типичния си стил, Антон Корбин показва и несъвършенствата – и на техниката на снимане, и на журналистическите си умения. Пред камерата му се материализират както интересни истории от заснемането на едни от най-иконичните музикални обложки, така и тежки моменти, пропити от его и наркотици. В едно от интервютата по повод филма той коментира, че за съжаление в днешно време вече не се гледа на музикалните обложки като на изкуство. През 80-те години трансформацията започва да се усеща и от самите Hipgnosis. Музиката се променя, а заедно с нея и бизнесът. Затова дуото се ориентира към режисирането на видеоклипове и малко по малко различните характери на Сторм и По изпъкват все повече. За Сторм креативната идея е над всичко, а По държи на успешният бизнес. Безкомпромисният, висок художествен критерий винаги е бил водещ в работата на дуото и през годините те успяват да създадат изображения, считани за невъзможни. Нещо повече, дуото спомага за популяризирането на музиката. Прецизният поглед към всеки един детайл и изградената симбиоза с музикантите водят до завладяващи и провокиращи произведения. Една от най-популярните обложки, които Hipgnosis са правили – Wish You Were Here на Pink Floyd, показва как двама мъже се ръкуват, докато единият е в пламъци. Освен интересния факт, че мъжът наистина е в пламъци по време на фотосесията, тази корица е и алюзия за музикалния бизнес. Преди да пристъпят към снимки, Hipgnosis винаги слушат целия албум и определят водещата за тях тема
За Wish You Were Here това е отсъствието и липсата. Съчетавайки алиенацията с посланието на песента Have A Cigar, в която се говори за лицемерието и алчността в музикалния бизнес, се ражда знаменитата обложка. Двата мотива са често срещани в творчеството на Pink Floyd, но сякаш се оказват ключови и за Hipgnosis.
„Студиото, което рисува музика“ е интимен поглед към креативния процес и иновативната визия на Hipgnosis. Подходът на Антон Корбин позволява на публиката да се свърже с артистите, разкривайки вдъхновението, идеите и предизвикателствата, оформили творчеството им. Комбинирайки интервюта с архивни кадри, режисьорът създава завладяващ разказ.
Рамкирайки историята, филмът започва и завършва със сходни кадри – под звуците на Wish You Were Here По крачи с портфолио с произведенията си на гръб, посочвайки тънката граница между това да бъдеш възхваляван за изкуството си и да бъдеш определян единствено чрез него. Създавайки изцяло ново възприятие за музиката и съпътстващите я визуални елементи, те не просто дефинират епохата, в която творят, а оставят културно наследство, актуално и днес. Всеки от участниците в „Студиото, което рисува музика“ се връща назад към отминалото време с носталгия и благодарност. Време, в което изкуството е над всичко. На финала на филма По се отдалечава от камерата и сякаш посланията от песента отекват в пространството. Свободата да изживеем истински живота с благодарност.
Едва ли има по-подходящ режисьор от Антон Корбин, който да разкаже историята на Hipgnosis и по-подходяща платформа от фестивала Master of Art.
