КАЛИНКА СТОЙНОВСКА

Повечето колеги му казваха Сашо Александров. За мен обаче той беше другарят Александров. След промените, разбира се, стана… господин Александров. Но лично аз винаги бях с него на Вие.

А всичко започна преди много  време – през лятото на далечната 1962 г. Трябваше да се срещна със специалиста по история на киното Александър Александров пред някогашната кафе-сладкарница „Роза“, на ъгъла срещу градинката на Мавзолея. Готвех се да кандидатствам „Кинознание“ във ВГИК, Москва, и мои близки ми бяха уредили срещи за консултация с няколко важни дейци на киното ни по онова време – със сценаристката-редактор от СИФ „Бояна“ Свобода Бъчварова, с актьора Асен Кисимов и с първия професионално завършил специалността „Кинознание“ във ВГИК киновед Александър Александров. За мен това означаваше – с човека, който знае всичко за киното! Какъв ужас! Носех със себе си книгата на бай Яко Молхов „Кинокритика“, знаех я почти наизуст и треперех от вълнение как моя милост, една 18 годишна хлапачка, ще застане пред такъв мастит авторитет. Оказа се, че не е толкова страшно. Александров веднага разбра притесненията ми и така успокоително заговори с мен, че забравих за страха си – той взе книгата, отвори я на съответната страница и веднага започна да разказва за авторите и филмите на италианския неореализъм, за статията на Яко Молхов по този повод, за стила и особеностите на това велико течение в историята на киното. Разказваше сладкодумно и увлекателно и с такава страст и знание, че си помислих дали той всъщност не е завършил и италианската Чинечита?! Глупави разсъждения на невежа начинаеща! Но тази среща за мен беше от голямо значение! Знакова! От нея тръгнах полека-лека по пътя към знанието за киното.

Оттогава срещите ни бяха редки, но приятелски и дружелюбни. Вече като между… колеги.

И още една подробност е останала дълбоко в съзнанието ми. През есента на 1975 г., след обучението ми във ВГИК и редакторската ми работа в ДП „Разпространение на филми“, получих възможността да замина на тримесечна специализация в Париж. Чудо на чудесата! Посещавах лекции във френския филмов институт ИДЕК, гледах като луда всякакви филми в малките евтини кина на Латинския квартал, прочетох две зашеметяващи книги на съветския изгнаник-дисидент Александър Солженицин, дадени ми от руски приятели, живеещи в Париж, и попаднах на няколко филма от първия (май  и последен!) международен филмов фестивал, провеждащ се в неголяма зала на булевард Les Champs-Elysees.

Красота!

И по някое време пред шумния вход на киното забелязах… другаря Александров. И той беше на фестивала за няколко дни. Разприказвахме се и тръгнахме на разходка. Тогава още не знаех, че дълги години е бил пресаташе в посолството ни в Париж и познава толкова детайлно френската столица с нейните забележителни квартали. Останах смаяна от разказите му за Montmartre, за Латинския квартал, за градината Tuileries, за Лувъра, за музея на импресионистите Jeu de Paume, за Musee d'Orsay, за музея на Роден, и за всички безброй музеи на Париж. След това тръгнахме на пътешествие към новата част на френската столица и разказът му продължи все така увлекателен и подробен на факти и детайли, които за мен се оказаха много нужни. Важни според него бяха не само големите културни учреждения, но и малките улички на Париж с техните малки театрални, изложбени и кинозали. Това вече го бях забелязала…

 ПАРИЖ 

Когато постъпих в списание Киноизкуство/Кино, г-н Александров се отбиваше понякога в редакцията, носеше поръчани от нас или инициирани от него свои изрядно напечатани на хартия текстове за кино (тогава все още нямаше електронна поща), предлагаше ни многобройни снимки и картички – за илюстрация на текста!, казваше. И предупреждаваше да ги пазим много внимателно. Страстта му по архивите и историята на световното кино очевидно е била толкова голяма, че се знаеше, че освен в Националната филмотека, в неговата лична библиотека можеше да се намерят уникални материали за киното, грижливо прошнуровани.

Притежаваше чудесно чувство за хумор. И се смееше много заразително. Особено впечатляващо звучеше от неговите уста определението на някои от филмите, които коментираше – шодьовр – със специфично френско произношение, произнасяше го по уникален начин. Участваше активно в спорове, дискусии, в телевизионни предавания и в обсъждания в СБФД – със симпатия, а понякога и с недоумение, съм слушала неговите анализи на френски, италиански, съветски, полски и много други филмови шодьоври. И български, разбира се – акцентираше върху уникалността и спецификата на филмите на Рангел Вълчанов, на Еди Захариев, на Людмил Кирков, на Христо Христов. Чувала съм с какво вдъхновение говореше за Валери Петров, Христо Ганев, Георги Мишев… Освен преподавател във ВИТИЗ, беше и старши научен сътрудник в Института по изкуствознание към БАН. Когато колежката ни – кинокритик Лили Черноколева, също сътрудник в БАН, реши да замине за Канада в началото на 80^-те години, ние с господин Александров ѝ станахме поръчители с крехкото убеждение, че тя ще се завърне. Лили обаче и досега си е там…

Вероятно най-предизвикателно, и до този момент не разрешено, е участието му в сблъсъка на мнения в спора за рождената дата на първия българския игрален филм Българан е галант – дали е 1910 или 1915 година?...

Времето минаваше – докато един ден, пак на същото място, в градинката до сладкарница „Роза“, там, където се срещнахме за първи път преди много време, го настигнах, поостарял и усмихнат, и… бутайки детска количка, а от нея се подаваше една прелестна главица на момиченце. Внучката! – с гордост заяви той. Запомних – внучката Дара, дъщерята на дъщеря му Петя. Сега тя вече е студентка… Но със сигурност помни и се гордее с дядо си!

Има за какво!