АНАСТАСИЯ СТОЕВА

 

Говорим за прехода, сякаш е далеч в миналото. Говорим за глобализация, за технологии, които стопяват разстоянията. Въпреки това темата за възвръщенеца изплува отново и отново в българското кино напоследък – завръщането в България на човек – емигрант в чужда страна. Това най-общо е темата на Нина Роза (Канада/Белгия/България/Италия). Вторият пълнометражен филм на канадската режисьорка Женевиев Дюлуд Дьо Сел, с Награда за сценарий на 76^-тото Берлинале, и Атлас на вселената (Румъния/България) на румънския режисьор Паул Негоеску, със Специален диплoм от същия фестивал.

На пръв поглед двата филма нямат много общо, но при по-внимателно вглеждане в тях тази тема изпъква като двете страни на една и съща монета.

 АТЛАС НА ВСЕЛЕНАТА (2025, РЕЖИСЬОР ПАУЛ НЕГОЕСКУ) 

Негоеску заедно със съсценариста Михай Минцан фиксира фабулата върху една привидно детска история за момче, което потегля на приключение през румънската провинция в търсене на другата от двете еднакви обувки за футбол, попаднали в кутията на обувки, която детето купува. Филмът разкрива и по-дълбоки психологически пластове на връзката на момчето с големия му брат, който живее и работи в чужбина. Нина Роза пък преобръща наратива отвън навътре, фокусирайки се върху завръщането у дома и тежестта на решението да напуснеш родината си в търсене на професионална реализация.

Така монетата се оказва като плоча „Балкантон“, от едната страна на която звучи спомена, а от другата – зовът за завръщане.

 ГАЛИН СТОЕВ В НИНА РОЗА (2025, РЕЖИСЬОР ЖЕНЕВИЕВ ДЮЛУД ДЬО СЕЛ) 

 

СТРАНА А: НИНА РОЗА И ТЕЗИ, КОИТО СИ ТРЪГНАХА

„Самолетите се разбиват само по филмите“, казва живеещият от десетилетия в Канада българин Михаил (Галин Стоев) в сцена от Нина Роза. Трагедията обаче се оказва в тези самолети, които кацат невредими в Канада, Италия или някъде другаде, а в тях с еднопосочни билети се возят хора, решени никога повече да не погледнат назад.

В един самолет, който не каца, а се разбива на пистата на софийското летище през 1971 г., е певицата Паша Христова. След като сменя мястото си минути преди излитането на полета от България до Алжир, тя става една от жертвите на нелеп инцидент, който отнема животите на 30 български музиканти, поели на турне в чужбина. В Нина Роза прозвучават две от най-известните изпълнения на Христова, „Една българска роза“ и „Повей, ветре“. Двете песни служат за скелет на филма и неговото послание за търсене на принадлежност, идентичност и за изборите, които човек прави в своя живот, а музиката на композитора Жозеф Мершан доразвива емоционалното им въздействие с техни вариации и модулации, използвайки ги в оригиналната си музика.

За много от преживелите социалистическия режим „Една българска роза“ има негативна конотация – тя е неприятно напомняне за силата на пропагандата, като едновременно с това звучи наивно, идеалистично и повърхностно. За младото поколение пък тя е някак архаична, сладникаво- патриотична. Въпреки това тук е съвсем на място и подчертава вътрешния конфликт на Михаил. Почти три десетилетия след като се е изселил в Канада с дъщеря си Роза (Мишел Цончев), той работи като куратор в престижна галерия в Монреал. За да потвърди автентичността на популярните в интернет картини на детето-чудо Нина Сотирова (близначките София и Екатерина Станина), Михаил – или както се подвизава в чужбина, Мишел, трябва да стигне до златишкото село Карлиево и да се запознае лично с малката художничка.

 НИНА РОЗА 

Времето от решението му да се върне в България до кацането му в София е точно с продължителността на песента „Повей, ветре“, която с вълнение изслушваме, докато наблюдаваме събраната, деликатна и детайлна актьорска игра на Галин Стоев. Да предадеш драматичната вътрешна борба толкова пестеливо и интроспективно е амбициозна задача. Дьо Сел намесва метеорологичните условия и естествената среда, за да изгради плътна психологическа картина, и връща основната музикална тема на „Една българска роза“ в кулминацията, пренасяйки песента в нов контекст – себепознаването на Михаил и катарзиса, който изживява.

По този начин Нина Роза те удря едновременно със сюжет и със звук, но не за да те уязви, а за да подхрани в теб носталгия, еднакво разпознаваема както за българите, които живеят в чужбина, така и за тези, които са се замисляли и се замислят дали да не потърсят по-добри възможности някъде навън.

В Канада Михаил не говори на български, дори с дъщеря си, и по всякакъв начин избягва темата България, а завръщайки се в страната, обяснява стерилния си език с лаконичното: „Просто мисля на френски“. С течение на филма стремежът му да се разграничи от българската си идентичност преминава в объркване, но постепенно и в желание да се свърже с корените си, да потърси връзка с отчуждената си сестра (Светлана Янчева). Вътрешната му драма е подчертана и от визията. Операторът Александър Нур Дежардан играе с фокуса на предния и задния план от самото начало на филма, когато виждаме Михаил в галерията – дълбоко замислен. Неговият силует е в контражур пред ярка видеоинсталация, а непосредствено след това в контракадър на тъмен фон по лицето му пробягват цветни светлини. В друг епизод фокусът е ту върху далечните склонове на Стара планина, ту върху лицето на героя, докато той се колебае накъде да поеме. Камерата се движи бавно, плавно, с леко приближаване и отдалечаване, като така още по-релефно отразява състоянието му.

Макар и канадка, Дьо Сел е уловила изненадващо автентично българския манталитет. Но някои образи са на ръба на клишето, като вечно пушещият циничен таксиджия или селските пияници, но това е и страничният поглед на Михаил като външен човек и подпомагат прехода му от страничен наблюдател към активен участник в българската действителност. Дьо Сел е прекарала значително време на Балканите и първоначално е имала намерение да снима филма в Румъния, но впоследствие заради съфинансиране се насочва към България. Това не пречи на сюжета, който е хомогенен и концентриран, без излишна екзотика и претенция. Неслучайно Дьо Сел спечели Сребърна мечка за най-добър сценарий на Берлинале. Именно благодарение на сценария филмът стои толкова цялостно и в хармония с останалите художествени компоненти, които спомагат за конструирането на смислено и универсално послание.

Оценката може да бъде разколебана от идеализирания образ на балканското село с трапези, танци около огъня и художествена галерия в хамбар, докато в Атлас на вселената селската среда и бит са представени много по-реалистично.

Но нека не забравяме: една е перспективата на тези, които са заминали, а друга – на тези, които остават.

 

СТРАНА Б: АТЛАС НА ВСЕЛЕНАТА И ТЕЗИ, КОИТО ОСТАНАХА

„Анду каза, че ще ме вземе в Италия при себе си, но на мен не ми се ходи. Искам да се прибере“, заявява малкия Филип (Матей Дончиу) в Атлас на вселената. Подобно на 8-годишната художничка Нина в Нина Роза, която изпитва огромна съпротива срещу заминаването си за Италия. И Филип не мечтае за футболна кариера в чужбина – той просто иска брат му да се прибере в Румъния и двамата заедно да ритат топка в двора на къщата. Както изкуството, така и спортът се изграждат от истинската страст за кариера, в талант за култивиране на по-плодородна почва. Така поставен, въпросът за професионалното развитие е силно изкривен от балканското чувство за малоценност. Убеждението, че извън границите на страната успехите идват по-лесно и перспективите са по-добри, създават външно и вътрешно напрежение.

 АТЛАС НА ВСЕЛЕНАТА (2025, РЕЖИСЬОР ПАУЛ НЕГОЕСКУ) 

Негоеску се старае да не акцентира върху тази тема, което е разбираемо – все пак това е филм, предназначен предимно за деца – но дори прикрити под слоеве гегове и детски премеждия, тези проблеми прозират.

Когато Филип купува чифт с две десни маратонки, той решава на своя глава да премине „през девет гори в десета“, за да намери изгубената лява. По пътя среща всевъзможни добронамерени персонажи, които уж го насочват към далечното село Гребенишу, където може би се намира издирваната обувка, но всъщност го подготвят да срещне страховете си и да ги преодолее. Но истинският страх на Филип е отдалечаването от брат му, а търсенето на обувката е своеобразна метафора – пътешествие, адаптация, приемане и преодолява на суровите истини на живота.

Операторката Ана Драгичи не се опитва да смае зрителите с изненадващи художествени хватки, но си личи, че филмът е сниман с удоволствие. Един от по-интересните визуални моменти е селския панаир, на който попада Филип. Атмосферата е малко дежа вю с всичките чешити, ярки светлини и еклектична музика, но силно въздействаща е играта на сенките на атракционите, които падат върху лицето на отчаяното момче, докато пораженчески допива нечия изоставена чаша кола.

 МАТЕЙ ДОНЧИУ КАТО ФИЛИП В АТЛАС НА ВСЕЛЕНАТА 

Финалът е щастлив. Малкият герой благополучно се завръща у дома, но прекаленото използване на безфокусни преливки между кадрите и протяжно дългия монтаж от ретроспекции и сънища размиват това, което иначе би могло да бъде силна поанта. Въпреки това Атлас на вселената е забавна хлапешка авантюра – тъжна и смешна, построена динамично, с въображение и чувство за хумор и е привлекателна, както за деца, така и за възрастни.

За тези, които остават, преходът от родното Ливезени до далечното Гребенишу си е премеждие. Когато посмеем все пак да погледнем навън, си напомняме: самолетите се разбиват, а ако ходиш пеш, най-много да ти се скъса обувката. „И от всички, ние сме си най!“