БОРИС МИСИРКОВ / ГЕОРГИ БОГДАНОВ
Документалното кино от Дзига Вертов през Йорис Ивенс, та до днес е било и ще бъде отражение на онези моменти от реалността, които имат значние за автора. А посланията не са се променили: свободата, справедливостта и човешките права са най-важните теми. Фокусът е върху човека или група от хора, които са протагонисти и антагонисти в една история. Добрият киноразказ си остава в основата на успешния филм.
В момента с възхода на платформите и с превръщането на класическите телевизионни канали също в платформи, документалното кино отново е във възход. Преди малко повече от двайсетина години, когато започвахме да се занимаваме насериозно с документалистика и снимахме с Андрей Паунов „Георги и пеперудите“, имаше предишен такъв период на възход. Тогава документалните филми се прожектираха масово в кината и все повече се показваха на големи фестивали категория А.
Напоследък разказването на истории често е в сериална форма, поради много причини, но основно заради промяната в нагласите на публиката, която е по-склонна да експериментира с гледане на по-кратки форми, но ако бъде спечелена и се „закачи“, може да гледа до безкрай.
Най-гледани винаги са историите за личности, които променят, които вдъхновяват или умеят да се изправят след провала. Сериали за известни личности като „Първите пет“ (за петте дами, председатели на партиите, създали управляваща коалиция във Финландия), „Арнолд“ (за пътя на Шварценегер от атлет-екшън герой до губернатор на Калифорния), но и филми като „Моят учител октоподът“, в който един октопод променя човешка съдба.
Документалното кино освен да информира и да образова, да променя и да провокира, би трябвало да може и да забавлява не по-малко от останалото кино. Драматургичният подход да бъде повлиян от типичните за игралния филм структура и жанрове, е най-естественото нещо – да има силен конфликт, обрати в действието, да се създава напрежение, да има фалшиви развръзки. Как да се постигне поне малко от това, зависи единствено и само от достъпа, който авторът има до своя герой. Близкият, без ограничения, достъп до героите, съчетан с уважение и емпатия, е разковничето за добрия разказ. Един истински емоционален момент няма как да не докосне зрителя. Фактология и информация в наши дни се намира лесно, но да осигуриш на зрителя емоция това за нас е майсторлък.
Като се върнем назад във времето, през 1989 г. навършихме 18 години. Израснали сме между две епохи и това сигурно в голяма степен ни е оформило и като автори. Донесло ни е късмета (а и проклятието) да бъдем свидетели и разказвачи на множество драматични сюжети — от края на XX и началото на XXI век, та досега.
Интересуват ни теми като памет, идентичност, свобода, свобода на словото, третиране на наследството. Във филмите ни „Дворците на народа“, „Най-сладкото“, „Колите, с които нахлухме в капитализма“, най-общо казано, се занимаваме със завещаното от соца. Правим го през наша субективна гледна точка, свързана с днешния ден, противопоставена на превратната носталгия и чувството за вина. Какво да се прави с набитото в мозъците ни, как да продължим да живеем с/въпреки него? Какво да се прави с оставеното върху земята – сгради, мавзолеи, паметници. Разказваме го през човешките истории, които стоят зад всичко това. В това отношение е много важно търпението, наблюдателността, познаването и разбирането на героя, многото прекарано време в проучване. Обичаме да изпипваме всеки детайл в картината, звука и музиката на филма.
Най-важно е проучването. Изследваме света на героя, запомняме важните за нас неща. Опитваме се да разберем дали ще можем да получим пред камера това, което търсим. Не всеки става за снимане, затова чакаме търпеливо да открием нашите персонажи. Нямаме проблем и с пресъздаването на ситуации с героите, които, след като сме опознали и изградили силна връзка, ни се доверяват в процеса. Целта е проста – да си разкажеш историята, средствата са само въпрос на избор. Търпението е ключово. Не рядко героят влиза в твоя филм с неговата представа каква да бъде ролята му, как да изглежда и какъв образ да изгради за себе си. Грубо казано, измислил си е негов филм. Тук идва и търпението. Понякога може да отнеме дни, докато персонажът не изиграе напълно своя филм и докато не се умори. Важното е, че винаги се уморява – няма значение дали е цар или генерал. Тогава идва нашият момент и вече можем да си вземем от героя това, което търсим. И най-важното през цялото това време е да бъдеш честен с героя си. Стоим близо до героя и го обичаме. По-скоро не искаме да налагаме мнение. Нека всеки зрител сам да си създаде представа и да стигне до своите си изводи. Разбира се, чрез нещата, които избираме да покажем като автори, градим образа на героя, но винаги оставяме място, в което да работи въображението на зрителя. Уважаваме интелигентността на публиката и си позволяваме всякакви решения – поетични, музикални, невербални. За нас създаването на филм е и игра, и творчество. Стремим се да се забавляваме, докато разказваме истории. Друго, което ни занимава, е гледането на филм да бъде емоционално преживяване. Стремим се да предложим на зрителя пътуване през богата гама от емоции. Към последния ни филм („Колите, с които нахлухме в капитализма“) наистина се отнасяхме като към голямо симфонично произведение, към което добавихме няколко щипки история, драматични човешки съдби, но и място за дискретна усмивка, а защо не и за някоя и друга сълза. С хумор и ирония се отнасяме генерално към живота и най-вече към самите себе си. Така че предлагаме от същото и на героите си, и на зрителите. Истината е, че започнахме с фотография. От чисто фотографските ни занимания може би сме привнесли търпението, способността да изчакаш „решаващият момент“ (по Картие-Бресон), композициите. Статични, съзерцателни моменти във филмите, в които наистина да се любуваш на случващото се като на платно в галерия, и да ти е дадено екранно време да му се насладиш.
А иначе, беше истинско щастие да съчетаем разпространението на последния ни филм със самостоятелната ни фотографска изложба – продължение и вдъхновение от темата на филма „Колите, с които нахлухме в капитализма“. Рядка форма на т.нар. 360-градусово преживяване, в което в продължение на няколко месеца хиляди зрители можеха да прекарват часове в Националната галерия/Двореца, гледайки филма и изложбата на едно място.
Фотографските ни проекти са част от нашата същност и вероятно неразделна от филмовата. Работите ни са на missirkovbogdanov.com. Това е и по посока на това, че отдавна жанровите окови са паднали, а това означава само едно – свобода. Важно е да имаш какво да кажеш, а как да го кажеш е цяла друга история. Никога не сме имали притеснения да прескачаме през форми и жанрове. Класическо документално наблюдение, експериментално кино, постановъчни елементи, рекламна визия – защо да не могат да бъдат ведно? Всеки автор има право на своите режисьорски моменти. Ако не му се получат, после си плаща цената.
Предпочитаме да не слагаме етикет на даден филм. Дали е чист документален, чист игрален или хибриден, един филм за нас си остава един филм. Или те грабва, или – не. Няма голямо значение дали филмът е разказан класически, дали е иновативен, дали е с „говорещи глави“. Стига да успее да попие в теб истински, да не те измами. Обичаме да гледаме филми, които ни провокират творчески, които ни карат да искаме да си откраднем нещо от тях. Днес телевизията и платформите са най-директният и най-масов път към зрителя. Нищо не може да се сравни с големия екран, но трябва да си даваме сметка и за реалностите. За нас е много важно филмите ни да се гледат. Затова нерядко един филм съществува под една форма за голям екран и под съвсем други за телевизия. Например нашият „Дворците на народа“ има фестивална пълнометражна версия, но е и сериал от 4 епизода по 25 минути. И в крайна сметка това са много добре допълващи се елементи от едно и също произведение.
Самите ние се стремим излизането на филм да е наистина специално събитие, да стигаме до повече публика в залите, отделно по телевизиите и платформите. Филмите, в които сме участвали през годините, са международни копродукции, което осигурява широкото им разпространение в различни държави по света. В копродукциите участват международни телевизии като BBC, ARTE, SVT, YLE, DR. Впоследствие разпространението продължава и на платформите към тези телевизии, а дистрибуторът на един филм добавя и още канали като RAI, Current Time TV, източноевропейските телевизии, фестивали по цял свят – от големи до специализирани.
А това означава наистина много зрители, защото документалното кино не спира да се развива. Изразните средства са все по-богати, от зрителя се изисква да е все по-грамотен. Темите и персонажите са все по-изключителни и провокиращи. Положението малко е „всичко, навсякъде, наведнъж“. Въпреки обсебващите дигитални платформи за разпространение, мислим, че е важно да се ходи по фестивали, филмите да се гледат на голям екран, да се слуша истински звук. Какво се случва със съвременното документално кино се вижда през филмите. От последната година едни от най-открояващите се заглавия за нас са „Кралица“ за творческия бунт на един артист в днешна Русия, „Една провинциална болница“ за ежедневието на едно Ковид отделение в малък български град, „Аполония, Аполония“ за цената да живееш и да твориш днес. А в моменти на авторска неувереност човек винаги може да си пусне „Върнон, Флорида“, „Белови“, „Манастирът“, „Огън в морето“…
За сверяване на часовника как се развива световното кино препоръчваме да се посещава София ДокуМентал (documental.bg). Фестивалът се стреми да показва на родна почва най-доброто от документалното кино по света, като при това среща публиката с авторите – нещо, което не може да се преживее в условията на домашно кино. Това превръща гледането на филми в истинско преживяване, в момент на вдъхновение. Наистина беше незабравима тазгодишната прожекция на филма „Кралица“. А колкото до българското документално кино, то само ще си покаже състоянието по време на фестивала „Златен Ритон“ през декември. Иначе то продължава да присъства трайно на международната сцена. Това се случва благодарение на усилията на изкушените и неизтощими съвременни български документалисти. Измежду тях може би сме и ние.
Често ни питат къде могат да се гледат филмите на Агитпроп. Най-накрая имаме отговор на този въпрос – през ноември стартира „Филмотека Агитпроп“ – всички филми на Агитпроп на едно място (с подкрепата на Национален фонд „Култура“) на платформата neterra.tv/festival/agitprop. Поводът за това начинание даде предстоящата 20-годишнина от първия пълнометражен филм на Андрей Паунов „Георги и пеперудите“, продуциран от Агитпроп. Филмът може да се види в пълния си блясък в новото си дигитално реставрирано копие на 21 ноември тази година в кино „Люмиер“, по време на Киномания.
* Текстът е част от проекта на списание КИНО „Съвременното българско документално кино като отражение на реалността и авторско отношение към света и човека“, който се реализира с финансовата подкрепа на Национален фонд „Култура“.
