СВЕТЛАНА ТЕРЗИЕВА
РАЗГОВАРЯ С ПРОФ. СТАНИСЛАВ СЕМЕРДЖИЕВ – ДРАМАТУРГ, ПРОДУЦЕНТ, ПЕДАГОГ
БЪЛГАРСКИТЕ СЕРИАЛИ ТРЯБВА ДА ИЗПЪЛНЯВАТ ПРОТИВОРЕЧАЩИ СИ УСЛОВИЯ
Проф. д-р Станислав Семерджиев e изпълнителен директор на Световната асоциация на филмовите и телевизионни висши училища (CILECT, www.cilect.org, 2011 – ). Ръководител на международната катедра „Драматургия“ на Академията за театър и кино, Шанхай, Китай (STA, https://en.sta.edu.cn/, 2025 – ). Създател и председател на Българската асоциация на филмовите, телевизионните и радио сценаристи (БАФТРС, www.baftrs.com, 2006 – ). Ректор на Националната академия за театрално и филмово изкуство (НАТФИЗ, www.natfa.bg, 2003 – 2011; 2015 – 2024), създател/ръководител на бакалавърската, магистърската и докторската програми по „Драматургия“ (1991). Член на борда на Европейската сценарна федерация (FSE, www.scenaristes.org, 2007 – 2015). Сценарист на първия български дългометражен сериал Хотел „България“ (2004).
Какви са причините за закъснението на България, спрямо САЩ и Западна Европа, а и най-близката ни съседка Турция, по отношение на производството на дългометражни сериали?
Българинът обича да закъснява. Това вероятно е някакъв специфичен геном. Ние имаме навика да обсъждаме прекалено много, да се чудим прекалено много, да се опитваме да предвидим всички възможни ползи и вреди, и докато вземем решение, времето минава. И не е причина липсата на креативен потенциал. В годините до към 2000-та „големите“ сценаристи, „големите“ режисьори мислеха, че е под достойнството им да се занимават с телевизия. И първите 10-15 години от прехода минават именно в осъзнаване на световния факт, че телевизията е „новото кино“. Ненапразно в момента, в промените в Закона за филмовата индустрия, са включени т.нар. филмови сериали, които са си телевизионни сериали. И основните хора, които настояваха за това, не бяха само продуцентите, които ги произвеждат, а и всички млади сценаристи и режисьори, които работят в тези сериали. В този смисъл, трябваше да се сменят поколенията и да се появи онова поколение, което да не приема телевизията като мръсна дума, сериалът като ниско художествен продукт, a да се опита да намери позитивните му елементи и да го изведе отвъд масовия вкус. За съжаление, този процес съвпадна с процеса по навлизане на риалити програмите. Те буквално заляха пазара, точно в момента, в който се очакваше сериалите да направят това. И тъй като риалити програмите са много по-комуникативни и по-лесно се правят, успяха, буквално с едни гърди, да изпреварят производството на сериали. Между 2000 и 2010 г., това беше единственото, което се случваше на пазара. Биг Брадър излезе три месеца след Хотел „България“ и съвсем естествено го смаза като рейтинг. Навлизането на риалити форматите беше втората причина за отложения старт на сериалите. И накрая, третата причина бяха чисто финансовите проблеми. В един малък пазар производството на сериали и досега продължава да бъде непечелившо. Твърди се, че Под прикритие бил продаден в 140 страни на три континента. Възможно е, но аз не съм видял неговите автори да са спечелили. Нито БНТ да е декларирала велика печалба. Подозирам, че това е по-скоро бартерна сделка, в която се замества определен продукт срещу друг, но реални пари не влизат. За да се произведе добро, качествено зрелище, трябват пари. Да, много по-малко, отколкото в киното, но въпреки всичко трябват... И тези пари, като изключим Под прикритие, никой друг сериал не успя да ги получи в количествата, в които са необходими. Поради тази причина голяма част от българските сериали са направени с малко пари, а това си личи и дразни зрителя. Когато зрителите не искат да гледат такъв продукт, очевидно продуктът ще закъснява. За мен това са трите основни причини: липсата на кадри, които да искат да работят в тази среда, големият бум на риалити програмите, който изпревари производството на сериали, и финансовите несгоди за постигане на висока естетическа стойност на това производството.
ВЕСЕЛИН КАЛАНОВСКИ И АНЯ ПЕНЧЕВА В КАДЪР ОТ СЕРИАЛА ХОТЕЛ „БЪЛГАРИЯ“ (2004)
Каква е целта на сериалите в България? – безпристрастно отражение на общественото развитие; стремеж за печалба, чрез създаване на измислена реалност, повлияна от световни образци; решаване на политически/социални проблеми; друго?
Всичко! Всичко това е целта! От една страна, част от авторите действително създават някакво отражение на общественото развитие… Четвърта власт или Недадените бяха такива сериали. Това отражение не беше захаросано, но и не превръщаше всичките си персонажи в черно/бели схеми. Под прикритие също се опита да създава някакво отражение на реалността, само че то беше романтизирано, по образец на американските гангстерски саги. Под прикритие всъщност падна в клопката на гангстерските филми от 30-те години в Америка – Белязаният (Scarface, 1932[1]), Малкият Цезар (Little Caesar, 1931[2]) и пр. или на „ренесанса“ на същите филми през 70-те и 80-те с Кръстникът (The Godfather, 1972[3], The Godfather Part II, 1974[4], The Godfather Part III, 1990[5]) на Франсис Форд Копола[6] или опусите на Мартин Скорсезе и Брайън де Палма. Идеализиране на „лошите момчета“, опоетизиране на анти-властовите принципи на живот, осмиване на политическия и социален елит.
РЕКЛАМЕН ПЛАКАТ НА СЕРИАЛА ПОД ПРИКРИТИЕ (2011 – 2016)
Това не е случайно. Авторите на Под прикритие са хора, които бяха обучавани да харесват точно тези филми. Това бяха филмите, които небезизвестният Тони Андрейков възхваляваше в часовете си по „История на киното“. Всички, които учихме при него, получихме такъв уклон. И Митака Митовски, който беше два випуска след мен, и Росен Цанков, и Митко Гочев… всички бяхме „закърмени“ с тези филми.
Решаване на политически или социални проблеми. Никой сериал не може да реши тези проблеми. Но все пак има опити, като Седем часа разлика, Столичани в повече, Братя, Откраднат живот, Пътят на честта, Порталът, Вина, Тревожност, Дяволското гърло, Алея на славата, Майките, където са сериозно засегнати подобни проблеми. От друга страна, всички са наясно, че в уж демократичното време има много сериозна автоцензура или икономическа цензура. Затова често се получават средностатистически сюжети, дори и в Под прикритие, защото и там нещата бяха сведени до нивото на ежедневната мафия. А високата мафия, политическата мафия, остана извън сериала. Затова имат по-голям успех сериали, които са свързани директно с човешките отношения, в този смисъл те са по-вярно отражение на живота, независимо дали в драматичен или комедиен план.
НИКОЛАЙ БИНЕВ В СЕРИАЛА НОЩЕМ С БЕЛИТЕ КОНЕ (1982, РЕЖИСЬОР ЗАКО ХЕСКИЯ)
Променен ли е концептуалният модел за семейството в България в сюжетите на сериалите? Ако да – в каква посока?
Бих казал, че концептуалният модел не е променен дотолкова, доколкото когато човек прави семеен сериал, той разказва винаги за някакво дисфункционално семейство. Ако се върнем по-назад във времето, в мини-сериали от типа на Нощем с белите коне или Дом за нашите деца също имахме на фокус разрухата на семейните отношения. Семействата в Хотел „България“, във Фамилията, в Стъклен дом, в Пътят на честта, в Белези са все такива. Едно и също повторение на вечните теми – за отчуждението и недоверието между на пръв поглед близки хора, за отричането на всичко, което е имало някаква позитивна стойност като нещо обречено, архаично, безсмислено. И в същото време, налагане на морал, основно свързан с готовността за всякакви компромиси, стига егото ти да бъде удовлетворено. Тоест образът на семейството като проекция в изкуството в много голяма степен започва да се разпада още в 70-те и 80-те години и до този момент не се е променил. Разбира се, това е резултат от сексуалната революция и младежките бунтове през 60-те години, от политическите катаклизми, започнали с „Пражката пролет“, от цялата представа за новия човек, независимо дали живее в капитализма или социализма. В капитализма новият човек е онзи, който не се подчинява на фалшивата демокрация. В социализма това е по-скоро човекът, който се бунтува срещу патриархалната структура на обществото. Но те са много идентични. Вярно, че в годините преди 1989-а ние тук официално припознавахме като патриархална структура само и единствено родовите взаимоотношения. Докато в капиталистическото общество още от 60-те години припознаването беше свързано с властовите взаимоотношения. Но, голяма разлика няма. В този смисъл, целият опит на човешката цивилизация, трупан 5 000 години, се разпадна в рамките на последните 50 години. Устоите, на които се е базирало човечеството в течение на хилядолетия, бяха оплюти, окарикатурени, принизени… и всеки, който не се съгласяваше с това, беше подложен на обществен остракизъм. Замислете се, защо много от „модерните“, „интелектуалните“, „новите“ хора отричат турските сериали?! Не заради тяхното качество, а именно защото в тях същият този разпад на патриархалния морал е третиран по-скоро като негативно явление. Обикновено те твърдят, че това са фалшиви, захаросани, фантазьорски сюжети, в които пропагандно и манипулативно се търси възможност зрителят да бъде докаран до състояние на подчиненост, до състояние на липса на свободна воля. Т.е. всичко онова, което в турските сериали е свързано със защита на патриархалния морал, е нападано от българския „високо извисен“ зрител, който го приема за недостоверно спрямо човешките отношения, които той си представя или иска другите да мислят, че възприема и харесва (защото в много случаи в личния си живот този същият зрител се опитва да налага тъкмо отричаните патриархални модели на поведение). В последните 30 години, в желанието си да се харесаме на западното общество, сме готови да отхвърлим всичко истински човешко, без да си даваме сметка, че това общество е достигнало до такъв тип отхвърляне след столетия на демокрация. В социализма се опитахме да прескочим онова, което Маркс и Енгелс смятат за задължителен елемент преди неговото построяване – развитата материална база. Сега пък се опитваме да построим капитализъм, без да имаме развитата правова база. Искаме светкавично да изградим един живот, който сме гледали по западните филми, прожектирани по времето на социализма. И решихме, че най-лесно можем да унищожим пропастта, която съществува, като ликвидираме моралните устои. Защото на повърхността на онова, което се виждаше в киното от капиталистическия свят, точно моралните устои са ликвидирани. Те са най-неглижирани, най-подиграни, най-оскърбени, най-изхвърлени от нормалното човешко съществуване. Само дето не си дадохме сметка, че това всъщност е било критическо, а не дитирамбическо отражение на реалността. Тази подробност масовият български зрител не я вижда или не я разбира, или не желае да я приеме. Вижда само онова, което му е удобно и му харесва – лъскавият живот, бързите пари, липсата на състрадание като основна характеристика на взаимоотношенията и т.н.
Увеличаването на производството на сериали в трите национални телевизии допринася ли за създаването на трайна тенденция у зрителя на лоялност спрямо определена телевизионна програма?
Категорично не! Зрителят въобще не се интересува от това коя телевизионна станция произвежда определен сериал. Той гледа онзи сериал, който му харесва. И не се интересува кой го произвежда. По принцип, единственото, което зрителят знае в момента е, че за него най-добрата телевизия е Нова Телевизия. Той знае, че като си пусне Нова Телевизия, ще види риалити шоу, което ще го развлича, или сериал, който е близък до него, или – откакто се появи Nova News, новини и дискусии, които го интересуват. Според мен Нова Телевизия, за добро или за зло, е абсолютен лидер в момента на българския пазар. БНТ отдавна изостана, а bTV е между чука и наковалнята, защото не може да намери собствено лице. И ненапразно, когато става дума за продуценти, най-продуктивните и креативни продуценти работят в Нова Телевизия. И Магърдич Халваджиян, и Евтим Милошев, и Нико Тупарев, и Краси Ванков…
МАГЪРДИЧ ХАЛВАДЖИЯН, ЕВТИМ МИЛОШЕВ, КРАСИ ВАНКОВ, НИКО ТУПАРЕВ
Какви са разликите в процеса на разработката и реализацията между сценария по „задача“ и по оригинален замисъл? Има ли значение работата с един и същи продуцент?
Работата по оригинален замисъл и по поставена задача е изключително различна. По задача се работи много лесно. Имаш конкретни параметри, следваш тези параметри, и в момента, в който малко се отклониш, институцията, независимо дали това е телевизията или продуцента, те връщат обратно в параметрите. Поради тази причина е много удобно да се работи по конкретна задача, тъй като много ясно се знае какво иска този, който дава парите. Когато работиш по оригинален замисъл, рискуваш да влезеш в територии, които телевизията, финансиста, аудиторията, не искат, не харесват, не одобряват, и това те поставя пред дилема – да продължиш или да спреш. Ако продължиш в посоката, която си си създал и вярваш, че това е вярната творческа посока, най-вероятно просто ще бъдеш поканен да си отидеш. Никой няма да търпи оригиналните ти идеи, ако те не му вършат работа. Аз съм имал няколко такива проекта, които като давам на различни продуценти, казват „това е много скъпо, страхотно е, много интересно, но ние не можем да го произведем“. Така че оригиналният замисъл ти дава свобода на творчеството, но ако ти сам не си наложиш ограничения, резултатът ще е катастрофален. Да се опитваш да пробиваш пъртини в един малък пазар, в една държава, в която няма традиции и не се произвеждат по 30-40-50 сериала годишно, а по 3-4-5, шансовете оригиналният замисъл да бъде печеливш са силно намалени. А да работиш с един и същ продуцент, не е нито особена печалба, нито особена загуба. Да, ако с продуцента имате достатъчно добри взаимоотношения, може да не ти се налага тепърва да свикваш с нов метод на работа, с нови изисквания, с нов начин на отчитане и т.н. От друга страна, може би пък не е толкова лошо да сменяш продуцентите, защото иначе много бързо се изхабяваш творчески.
Защо БГ сериалите не се продават в чужбина?
Първо, защото говорят на български. В 99% от държавите субтитрите не са прието средство за комуникация. Второ, дори и да не говореха на български, а на английски, се занимават предимно с регионална проблематика. А регионалната проблематика на България няма нищо общо с регионалната проблематика на Англия, на Франция, на Япония, на Съединените щати. Трето, тези сериали, които се опитват да бъдат с по-универсална проблематика, те пък са много евтини като производство и зрителите, свикнали на скъпи американски сериали, не желаят да ги гледат. Четвърто, ако допуснем, че един сериал е направен и с достатъчно пари, и с универсална проблематика, и дори е на английски, т.е. почти невъзможно съчетание на три елемента, този сериал трябва да отиде на пазара да се бори с хиляди други сериали със същите елементи, които са не по-зле направени. И когато нямаш големи актьорски звезди, пак няма да можеш да пробиеш. Е, ясно е, че в Македония можем да продадем сериал или в Русия, в Сърбия, в Хърватска. В този смисъл, българските сериали трудно могат да се продадат някъде въобще, защото трябва да изпълняват твърде много и едновременно противоречащи си условия.
Какво е бъдещето на българските телевизионни сериали относно тяхното жанрово профилиране?
Бъдещето на българските сериали в момента като цяло е много застрашено, да не говорим за жанровото им профилиране. Нека не забравяме, че ние освен драма, с всичките нейни разновидности – мелодрама, психологическа драма, политическа драма, криминална драма, медицинска драма и т.н., и комедия, реално нямаме други жанрове. Нямаме един истински криминален трилър от типа на Престъпни намерения (Criminal minds, 2005 – present[7]) или От местопрестъплението (CSI: Crime Scene Investigation, 2000 – 2005[8]), още повече В обувките на Сатаната (Breaking bad, 2008 – 2013[9]). Въобще да не говорим за научна фантастика, фентъзи, исторически или еротични сериали, ужаси, уестърни. За съжаление, дори успешните някога детски сериали като Васко да Гама от село Рупча (1986), Войната на таралежите (1979), Фильо и Макензен (1979), Неочаквана ваканция (1981) и куп други шедьоври днес ги няма.
ВОЙНАТА НА ТАРАЛЕЖИТЕ (1979, РЕЖИСЬОР ИВАНКА ГРЪБЧЕВА)
Нашите деца растат с таблети и със смартфони. Обикновените детски приключения, обикновените детски забавления за тях са чужди, те не знаят за какво става дума. И когато попаднат в такъв сюжет, гледат с доста голямо недоумение това, което се случва. Бил съм свидетел на ситуации с деца между 5 и 12 годишна възраст, на които съм пускал филми от „златното“ детско кино – Деца играят вън (1973), Куче в чекмедже (1982) или Йо-хо-хо (1981). Гледат ги с чисто недоумение. Задават въпроси, които са свързани с това примерно „ама може ли едно дете да отиде само еди къде си?“. Те не могат да си представят, че можеш да излезеш да играеш на един километър от дома си или да тръгнеш да търсиш някого, без страх, че ще бъдеш отвлечен, нападнат, пребит, убит и т.н. Да не говорим, че да си уговарят срещи за утре, да не могат да си общуват по смартфона, да трябва да си пишат писма, за тях това е абсурдно. Взаимоотношенията на децата и родителите са им чужди, въобще им е чужда цялата тази ситуация… Така или иначе, жанровото профилиране, в бъдеще, не вярвам да се промени особено. Не мисля, че някой ще вложи средства в рискови начинания от типа на жанрове, различни от драмата и комедията.
На запад често срещано явление е сценаристът да бъде и продуцент на сериала, очертава ли се необходимост и възможност от подобна тенденция и в България?
Много отдавна трябваше да се случи това. Големите сценаристи на запад, още след първия успех, като Шонда Раймс[10] примерно, която с Анатомията на Грей (Grey’s Anatomy, 2005 – present[11]) направи уникален пробив, оттам нататък започват да си правят, каквото искат. Това ще подпомогне и целия производствен процес, защото сценаристът-продуцент знае много добре какво да изисква и как да разпределя работата. Екипът, който работи под негово ръководство, ще бъде много по-добре структуриран и заплащането на сценаристите ще бъде по-достойно.
Съществува ли в България конкуренция по отношение на създаването и производството на телевизионни сериали?
Да, конкуренция съществува, макар че е малка. В крайна сметка, има няколко компании, които се занимават с производство на сериали. Има и няколко екипа сценаристи, които се надскачат. Но това е на ръба на необходимото за един истински творчески климат.
Какъв е „идеалният“ сериал според зрителите, според продуцентите, според ТВ, според Вас?
Понятието идеален сериал само по себе си е идеално понятие, то не съществува. Т.е. нищо идеално няма в този свят, така че няма и идеален сериал. Според зрителите, най-вероятно, това е сериалът, който ги държи в напрежение и едновременно с това им дава решения на проблемите от всекидневния живот. Според продуцентите може би идеалният сериал е този, който им носи най-много пари. Според телевизията – още повече. В този смисъл телевизията и продуцентите имат еднакви интереси. Според мен – съчетанието от двете, естествено, е най-добро.
Бележки под линия:
[1]https://www.imdb.com/title/tt0023427/ [посетен на 08.03.2025].
[2]https://www.imdb.com/title/tt0021079/ [посетен на 10.03.2025].
[3]https://www.imdb.com/title/tt0068646/ [посетен на 10.03.2025].
[4]https://www.imdb.com/title/tt0071562/ [посетен на 10.03.2025].
[5]https://www.imdb.com/title/tt0099674/ [посетен на 10.03.2025].
[6] През 1977 г. излиза и минисериалът The Godfather saga, в него The Godfather (1972) и The Godfather Part II (1974) са премонтирани заедно в хронологичен ред с добавени допълнителни кадри.
[7] https://www.imdb.com/title/tt0452046/ [посетен на 11.03.2025].
[8] https://www.imdb.com/title/tt0247082/ [посетен на 11.03.2025]. Към CSI са и поредиците: CSI: Miami (2002 – 2012), CSI: NY (2004 – 2013), CSI: Cyber (2015 – 2016), CSI: Vegas (2021 – present).
[9] https://www.imdb.com/title/tt0903747/ [посетен на 12.05.2025].
[10] https://www.imdb.com/name/nm0722274/ [посетен на 12.03.2025].
[11] https://www.imdb.com/title/tt0413573/ [посетен на 12.03.2025].
*Текстът е по проект на сп. КИНО „Българските телевизионни сериали – социален и културен феномен. Хибридни форми на филмова и телевизионна специфика“, който се реализира с финансовата подкрепа на Национален фонд „Култура“.
