ДЕЯН СТАТУЛОВ
НИЕ НЕ МОЖЕМ ДА ЗАЩИТИМ БЪЛГАРСКОТО КИНО КАТО КУЛТУРЕН ФЕНОМЕН
Виктор Божинов е български филмов режисьор. Завършва НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов” в класа на проф. Христо Христов. Започва кариерата си като първи асистент-режисьор, работейки с режисьори като Режис Варние, Фолкер Шльондорф, Братя Тавиани и др. Режисьор е на едни от най-успешните сериали Под прикритие, Стъклен дом, Връзки, Вина и др. Възвишение е дебютът му в пълнометражното кино и филмът се приема добре, както от критиката, така и от широката публика в България. През пандемичната 2021 г., вторият му пълнометражен филм Голата истина за група Жигули се нарежда на второ място в родния боксофис за последните 30 години. През 2022 г. на екран излиза и третият му пълнометражен филм Бягство. В момента снима сериала Мамник и подготвя снимките на новия си пълнометражен филм Чамкория по романа на Милен Русков.
Промените в Закона за филмовата индустрия ли са причината за постоянно блокираните сесии? Влязохме в омагьосан кръг, в който вече не се питаме кой проект е спечелил, а дали някой ще обжалва сесията в съда?
Първо, промените се приеха супер набързо. Защо стана така? Е, това е също много интересен въпрос. Бях в първите работни групи, още когато Жана Караиванова беше изпълнителен директор на НФЦ. Промените в закона трябваше да осигурят финансирането. Идеята беше Законът да бъде супер прост и ясен – да гарантира ангажимента на държавата към киното. Това беше задачата на промяната в закона. В него нямаше да се вкарват подробности. Те бяха оставени за Правилника. Те да бъдат вкарани в един динамичен порядък, така че ако нещо не сработи, да може лесно да се промени през правилника, така че Законът да не „отваря“ всеки път. Само че тогава наши колеги решиха, че ще вкарат и собственото си разбиране за правилата в Закона, за да стане непоклатимо. Помня, че мотивите на държавата да увеличи парите за кино бяха много добре балансирани в едно становище на Министерски съвет, в което се казваше – за фестивални успехи, за това, че български филми са тръгнали по международни фестивали, и едновременно с това, че има филми, които започнаха отново да привличат зрители в киносалоните. Т.е. тогава държавата реши да увеличи парите за кино, за да се развива балансирано индустрията, а то се получи така, че съотношението „фестивални“ към „зрителски“ филми стана 90 към 10 процента в служебните оценки. Всъщност влязоха лобистки текстове, които да гарантират интереса на определени колеги. За мен това е големият проблем. Друг проблем е, че всеки, който започва да говори за промяна в Закона, мисли, че всичко започва от него. В началото идеята беше да бъдем заедно, с общи цели. След това група активни колеги, които няма да скрия, че в момента са в Съюза на българските филмови дейци, решиха, че тяхната философия трябва да бъде вкарана в Закона. Сега Иван и Андрей (продуцентите на Гунди – Легенда за любовта, Иван Христов и Андрей Арнаудов), мислят, че киното започва от тях, а всъщност липсва нормален разговор за това как да балансираме този процес. Опитите на няколко работни групи това да се случи и саботажите срещу тяхната работата показва, че ние просто не искаме да седнем на една маса и да поговорим като хората.
Какво пречи да разговаряме?
Егото например. Това е напълно обяснимо заради нашата психология. Виж как сме разделени. Всеки гледа себе си. Собственото си разбиране. Мисли, че мнението му е по-компетентно от мнението на другия. Принципът на разделяй и владей е доста активен при нас. В крайна сметка всички сме под един общ знаменател. Трябва да гледаме на нещата не с едно, а с две наум. Трябва да се разберем като колеги и професионалисти. Ето например проблемът с липсата на механизъм, който да елиминира порочното гласуване и оценяване. Преди имаше принцип, при който механично се сваляше най-високата и най-ниската оценка. И това беше добър работещ механизъм. Никога досега не сме говорили за толкова тенденциозно и лобистко преиначаване на резултатите на художествената комисия. Факт е, че с този регламент, който в момента действа, един човек от комисията може да ти изхвърли проекта без абсолютно никакви притеснения. Преживял съм го няколко пъти. Когато се опитах да го коментирам, всички скочиха – защо съм говорил такива неща. След това същият проект печели на два пъти, което доказва, че не е бил най-лошият. Така, че наистина има тенденциозно оценяване.
Все пак да не забравяме, че на всеки шест месеца се сменя съставът на комисията. Едни колеги не са харесали проекта, но другата комисия е решила, че е добър спрямо своите разбирания за добро кино и естетически вкус, а и на фона на останалите проекти.
Аз никога не съм прибягвал до правото си да обжалвам сесия. Защото е нормално да има колеги, които наистина могат да не харесват моите творчески намерения и открито да им се противопоставят, оценявайки ги с ниски оценки. През последните три години обаче общността се нахвърли върху хората, които намираха като единствен начин да защитят собствената си идея за справедливост, като обжалват сесия с доста сериозни аргументи (и основните аргументи са именно пропуските в правилника и в Закона). Бяха обругани и обвинени за това, че заради тях едва ли не българският кинопрофесионалист стои без работа. Чел съм доста тежки квалификации по адрес на тези хора. Интересно ми е, защо като се индикира някакъв проблем, не се търси решението на проблема, а се създава кампания срещу определени хора. Да, в началото беше Галя Тонева, като удобно се забравяше, че първата сесия е обжалвана от Камен Калев, след което и много други хора започнаха да обжалват сесии, но някакси продължиха да се сипят обиди и жлъч само и единствено срещу Галя Тонева, за да се стигне до момента на следващ прецедент. В момента Камен Калев има два пуснати проекта, което е противозаконно. Не може и двата му проекта да са минали, защото по закон не можеш да кандидатстваш, ако не си завършил предишния проект. Не искам да коментирам конкретните казуси, а това, че правната рамка е простреляна, че е с много пробойни, и трябва час по-скоро всичко това да се оправи в оперативен и спешен порядък, като се уважава мнението на всички. Най-тъжното е, че докато ние се разправяме четири години, киносалонът като място, част от твоето и моето детство, където сме формирали нашето разбиране за съвременност и култура, се наводни от евтини и долнопробни самодейни неща, наречени филми, което унищожава аудиторията. Това е директно промиване на мозъка. Според мен е проблем, че ние се държим високомерно и се отнасяме към това пренебрежително, защото ако погледнеш резултатите от миналата година, почти 90% от зрителите, които са посетили кино, са посетили филми, които не са финансирани от НФЦ. Това означава, че този дял от попкултурата на България тотално превзема киносалоните и съзнанието, и това става и със смяната на поколенията. А ние нищо не можем да направим, докато се разправяме.
Твърдяхме, че няма пазар, че киното не може да е пазар. А какво означава пазар? Пазар означава възможност да се реализира продукция с финансиране, което не идва от правителствени източници. Не говорим за това дали може да се спечели от това, защото нашата икономика не е от тези, да имаш успешен бизнес модел, който може да има добавена стойност, благодарение на който да има развитие. Превземането на киното и на киносалоните от такъв тип художествена самодейност за мен е изключително лошо и вредно. Изпускаме тази битка. Много бързо я загубихме. За три години я загубихме. А всъщност, аз съм споделял с теб, че би било добре българското кино да има един професионален гръбнак, който да държи аудиторията и да дава едно прилично средно ниво, а не това, което в момента гледаме. Гунди е един професионално направен филм. Колегите имат професионални разбирания и опит. Но другото е ужас. И това е най-тъжното. Ние не можем да защитим българското кино като културен феномен.
Откъде възникна спора за фестивалното и арт кино и комерсиалното? За мен този спор е безсмислен. Нито можем да правим холивудски продукции, нито арт филми в стил Тарковски. Сякаш този спор измести фокуса от реалните проблеми, които съществуват пред нашето кино.
Може би ни е по-лесно да мислим опростенчески – да знаем, че едното е черно, другото е бяло. Аз съм от бялото, ти си от черното. Трябва да намерим баланс. Артхаусът е просто един сегмент, който има свои критерии за развитие. Бил съм на фестивали, на които са се прожектирали ужасни арт филми. Има и такива комерсиални. Така че не би трябвало да се слагат под един знаменател хубавото и лошото. Възприятията живеят индивидуално. Този спор е създаден изкуствено, за да може да защитиш собствената си представа за кино и да я представиш като някаква стойност. Едните казват: вие нищо не разбирате – тук сега ще инвестираме и ще направим един милион зрители. Това са евтини неща. Другите пък казват – филмът ще участва в 30 фестивала и ще вземе 60 награди. И двете страни имат право на своето разбиране. Защо възникна антагонизмът между тях? Може би това е наистина проява на провинциализъм. По естествен начин нещата се балансират. Процесите се балансират по естествен начин. Тази година българското кино няма фестивални успехи. Няма гаранции за нищо. Както няма гаранции, че ще направиш един хубав филм и той ще стигне до много зрители. По-скоро има гаранции, че един глупав филм ще стигне до много зрители. И обратното. Може един стойностен филм да не стигне до голям фестивал.
Това са достатъчно субективни територии. Но не трябва да възниква антагонизъм. Не трябва да се водят войни или да се изграждат огради между нас. Добро кино не може да се прави от лоши хора.
Какво трябва да се промени, освен да седнем и да говорим?
За мен трябва да се направи внимателен анализ на нормативната база, да се види къде са пробойните и да се опитаме да ги поправим. Трябва да постигнем съгласие, без да работим задкулисно. Поправянето на нормативната база ще помогне на ръководството на НФЦ да не се движи по ръба на закона, а да започне да изпълнява своите ангажименти към цялата общност. Да администрира целия процес, без да си позволява да заема открито страна срещу едни или други колеги, да не защитава едни или други за сметка на трети, защото виждам такъв проблем.
Миналата година имаше пак срещи, за да се отпуши системата и после всичко затихна. Питах няколко пъти, какво става с тези инициативи, но всичко потъна като вода в пясък. Вече минаха три години и нещата са ясни. Например, като говорим за разделянето на артхаус филмите от другите, винаги давам за пример датския модел, където при кандидатстване има две гишета. Едно за филми, които предизвикват и развиват филмовия език, т.е. артхаус филми, а другото е за така наречената маркет схема, където могат да кандидатстват проекти, които работят в утвърдени жанрове, разказват универсални истории и се представят добре в бокс офиса. Там хората работят и за последните десет години имат осем номинации за Оскар.
Преди време правих интервю с Биле Аугуст и той сподели, че една от причините за успеха на датското кино е наличието на общност. Независимо кой какви филми прави, те общуват, разменят си сценарии, мнения, водят непрекъснат диалог помежду си.
За съжаление, с промените в Закона при нас стана точно обратното. Усеща се, че има определени групи, които се борят да превземат регламента. Това не е правилно като подход. Трябва да се започне с поправянето на този климат и това става със срещи. Къде е мястото? Има ли заведение, където филмовата общност да се събира? Няма го Киноцентърът, няма го Дом на киното в онзи вид, който беше преди години. Няма я тази атмосфера. Може би това са естествени процеси. Ясно е, че има силни характери. Има и доза егоцентризъм. Това е ясно. По-лошото е, че негативното взима превес над позитивното. Самият ти от опит знаеш, че като споделиш негативно мнение, после го отнасяш със страшна злоба. Това също влияе на липсата на баланс. Присъствието на добронамерената критика, която може добронамерено да каже на един творец дали неговият филм се е получил, или не. То не е само споделяне на лични мнения. Ти ще кажеш, че Опенхаймер е лош, аз ще ти кажа, че е добър. Да, но може да влезем в добронамерен разговор. Не съм направил своя филм, за да те обидя. Мисля, че има голяма доза лицемерие в нашите среди. Затова спрях да ходя по премиери. Къде са анализите на критиката? Как се коментират процесите? Примерно къде е анализът на аудиторията и какви филми харесва? Вярвам, че българите много искат да гледат кино. Виждам какви са реакциите. Българите искат да гледат български филми и не са чак толкова претенциозни и не можеш да ги шашнеш с нещо. В същото време са много открити. Дори начинът, по който беше изграден маркетингът на Гунди например. Той заложи точно на това. Според мен 70% от аудиторията на филма не е ходила на кино през последни трийсет години. И там се задвижиха много процеси свързани с носталгия, патриотизъм, сантимент. Да го кажем така, може и да не е, но някакси не се появи критика, която да сподели как филмът би могъл да стане по-добър. Според мен такава критика не излезе. Или поне не е стигнала до мен. Разбира се, всеки автор има нужда да чуе за себе си хубави неща, но е важно да чуеш и различна гледна точка, да прозреш нещо полезно за цялото, за следващия ти ход. Но е факт, че има икономика в цялото. И принципът да се угоди на зрителя. Това е сериозен разговор, но няма лошо понякога да работиш със съзнанието за това как филмът ще бъде възприет. Основният проблем на нашето кино е какви истории да се разказват така, че хората да ги припознаят като свои. Обикновено българското кино борави с историята на автора, а не на аудиторията. В крайна сметка добре разказаната история е всъщност това, което е доброто кино, поне според моите разбирания. То продължава да е такова. Дори и да е в познатия шаблон.
Мислиш ли, че членовете на художествените комисии оценяват добре историите във филмовите проекти?
Това е много сложен професионален казус. Веднъж се съгласих да вляза в комисия, за да видя как е отвътре. Голямото разочарование, което изпитах е, че историите, които харесах не минаха. Те не се класираха. Но установих едно. Все още продължава да битува според мен, масово, тезата, че сценарият е само повод за кино, а не самото кино. Затова предполагам, че често проектите, които се подават, не са доработени. Т.е. по-скоро са някакъв ескиз, някакво намерение. Малко са проектите, които, като ги прочетеш, виждаш сериозно усилие и готов сценарий. От една страна е обяснимо, когато често се прави pro bono. Въпреки това си личи, когато един проект има потенциал, но не е разписан добре. И обратно. И тогава какво оценяваш? Оценяваш потенциал или оценяваш проект, който е защитен стабилно? За мен това беше най-сложното. Тогава се доверявам на основния документ, а това е сценарият.
