РОСЕН СПАСОВ
Всяка нова възможност за показ и популяризиране на аудио-визуалното наследство вдъхва живот на архивните филмови колекции и обогатява познанията на публиката за тях. Това е от изключително значение за работата в нашата област и второто издание на Международният фестивал на архивния филм в Тбилиси, проведено през октомври 2023, вече привлича вниманието на общността. В Българската национална филмотека научихме за него по линия на успешното ни международно сътрудничество в рамките на FIAF (Международната федерация на филмовите архиви). Още едно доказателство за това, колко е важна добрата комуникация и поддържането на добрите отношения с колегите от цял свят.
Две думи за Тбилиси като град – видя ми се доста еклектичен. На места времето е спряло и гледките навяват спомени за София отпреди приемането на България в ЕС. Другаде изглежда по-напреднал и вперил поглед в бъдещето. Определено е по-интернационален от нашата столица, но затова си има историческа обусловеност – част е от Пътя на коприната, а Грузия е много повече кръстопът между Изтока и Запада, Севера и Юга, отколкото България. В Тбилиси има и повече туристи. Едва ли ще изненадам някого с констатацията, че грузинците са изключително топли хора и страхотни домакини. Колегите от Националния архив на Грузия (киноархивът е под неговата шапка) са забележително амбицирани да развиват този засега малък, бутиков фестивал. Гостите от над десет европейски страни споделяха с тях своя опит, не пестяха съвети, коментари и дори забележки. Домакините ги приеха благосклонно и от това, което видях, съм сигурен, че ще се вслушат в тях.
Програмата беше натоварена, но добре организирана. В рамките на три дни бяха показани над 40 филма (повечето от тях реставрирани), представени от 17 архива от 15 страни. Предварителното условие всяко предложение от институция да не надхвърля 60 минути спомогна за стегнатото програмиране.
Откриващият и закриващият филм, разбира се, бяха грузински (произведени в рамките на СССР). „Курортите на Грузия“ от 1930 г. е хроника с ярко различими постановъчни елементи, която рекламира достойнствата на няколко разновидни грузински курорта – черноморски, балнеолечебен, зимен и др. „Светът аплодира“ от 1960 г. е документален филм с подчертано пропаганден характер, но с високи художествени постижения и с изключително интересен обект. В рамките на 70 минути филмът проследява околосветското пътешествие на Грузинския национален (народен) балет „Сухишвили“. Впечатляващи са реакциите на публиката отвъд Желязната завеса, които всъщност са акцент във филма. Много по-ценни обаче са майсторските изпълнения на балета, заснети виртуозно из различните световни сцени. Във филма се споменава, че танцовият ансамбъл акостира и в България, въпреки че сцени от гастрола не се показват на екрана.
В рамките на фестивала бяха представени дигиталните реставрации на българските игрални филми „Любовта е лудост“ (1917, реж. Васил Гендов) и „Курортен сън“ (1926, реж. Панайот Кенков). Най-старият ни запазен игрален филм чудесно кореспондираше с темата на фестивала – „Съкровища от филмовите архиви“, а комедията на варненския фотограф Панайот Кенков предизвика особен интерес, тъй като осъществи своеобразен диалог с грузинския „курортен“ филм, прожектиран предишната вечер.
Според мен най-силно представилият се участник беше Хърватската синематека. Колегите показаха три впечатляващи реставрации на филми, произведени от съществуващата и до днес компания „Загреб филм“ (в миналото част от Югославия), която в средата на миналия век революционизира анимацията с технически иновации и си спечелва световна популярност като Загребската анимационна школа. Нейните представители пропускат част от фазите в движението на персонажите с основна цел пестене на средства, но крайният резултат е особено ефектен и творците впоследствие възприемат и налагат този подход като артистичен стил. В Тбилиси видяхме един от най-ярките му представители – „Сурогат“ от 1961 г. Филмът на режисьора Душан Вукотич е поразяващ в своята креативност и до ден днешен е единственият хърватски носител на Оскар. Анимационният филм бе последван от „Правда“ (1962, реж. Анте Бабайа) – игрално-експериментален, който възприема техниката на анимационната школа, но я прилага при монтажа на игралното действие. Резултатът е много забавен в своята стилизирана игривост.
Германия беше страната, представена с най-голямо количество филми от цели три институции: Бундесархив (Федерален архив), Немски филмов институт и филмов музей и Институт за филмово и видео изкуство – Арсенал. Най-голям интерес предизвикаха реставрациите на Бундесархива. Трите документални филма – „Im Schatten der Maschine“, „Im Schatten der Weltstadt“ и „Wasser und Wogen – Ein Querschnittsfilm“, създадени в периода 1928 – 1930 г., малко преди идването на власт на национал-социалистическия режим. Напомнят като атмосфера „Куле Вампе“ на Златан Дудов и показват диверсификацията във филмовото производство в страната, както и различните обществени нагласи.
Интересен беше и филмът „О Taxi № 9297“ (1927, реж. Рейналдо Ферейра), представен от Португалската синематека. Той е ранен опит в така популярния днес поджанр true crime. Базиран е на реален случай, разследван непосредствено от самия режисьор, чиято основна професия е журналист. Тук е мястото съвсем волно и доброволно да издам една служебна тайна специално за читателите на сп. КИНО. Най-вероятно ще имаме възможността да видим този филм в България като част от събития, които подготвяме в София и Лисабон заедно с Португалската синематека през 2025 г.
За съжаление, два часа преди откриването на фестивала научих ужасяващата новина за внезапната смърт на нашия колега Владимир Трифонов, дългогодишен програматор на филмотечно кино „Одеон“ и движеща сила зад Киномания. Цялото събитие за мен беше белязано от спомени за любовта на Владо именно към подобни фестивали и пътувания. Поклон пред паметта му!
