АЛЕКСАНДЪР ГРОЗЕВ

 

Дебютът на Георги Стоянов бе едно от забележителните събития в монотонния кинематографичен живот от втората половина на 60^-те години. Сатиричните миниатюри Дрямка (1965), План (1965) и Стискайте си зъбите (1967) привлякоха вниманието на киноманите с оригиналното въображение на младия автор, който потърси нестандартен тип филмова изразност. Силно експресивни и агресивно налагащи модерна повествователна култура, те внесоха свеж нюанс в стиловата палитра на тогавашното ни кино, което решително се отблъскваше от сковаността на предпоставения подход към жизнения материал.

Тласкан от попътните ветрове на началния успех, Георги Стоянов се насочи към интерпретацията на сюжети с по-богат драматургичен потенциал за режисьорски експерименти. Новелите Музиканти, Пенлеве и Гости, излезли на екран като пълнометражен филм под общото заглавие Случаят Пенлеве (1967), доразвиха режисьорските му идеи в дълбочина. Той продължи да развива сюжети, чиито жанрови характеристики са близки до духа на сатиричните миниатюри. В наратива на отделните новели намират място остроумни каламбури, игриво „преобръщане” на ситуацията, подчертано анекдотичен характер на драматичното разгръщане. Обобщенията се раждат от ударното натрупване на абсурдни несъвпадения, водещи до неочакван сатиричен ефект. Забелязват се и наченки на по-друг начин на структуриране на разказа, издаващ стремеж към защита на по-дълбоки и обхватни смислови послания. Режисьорът осветлява конфликти, в които се оглеждат определен тип човешки взаимоотношения и се разкриват колоритни характери. Доверява се на поетиката на гротеската и абсурдния хумор в търсене на внушения, излизащи отвъд традиционните за киното ни морални поучения. Не натрапва окончателни присъди, но предоставя на зрителя материал за размисъл, който произтича от постъпките на персонажите, а не от декларативността на драматургичния текст.

 СЛУЧАЯТ ПЕНЛЕВЕ (1967) 

Метафоричният наратив извежда на преден план четливи аналогии със съвременността. Деликатните фабулни параболи са криптирани в двусмислената игривост на случващото се. Привидната абсурдност в постъпките на героите, елегантната ирония, с която са поднесени отделните извивки на сюжета, придават смислови дълбочини на художествения подтекст. Вместо да налага елементарни и злободневни алюзии, режисурата акцентира върху аскетично поднесени универсални нравствени обобщения, изчистени от всичко еднозначно плакатно. В този филм Георги Стоянов разказва не просто занимателни случки, илюстриращи забавен анекдот, а търси по-сложни проекции на случващото се в задълбочения прочит на подробности, които носят значения.

 ПТИЦИ И ХРЪТКИ (1969) 

В Случаят Пенлеве откриваме пряка заявка за следващата му работа Птици и хрътки (1969). Не само защото съществува очевидна приемственост в стилистиката, но и поради развитието на основните проблемни зони и теми – насилието, авторитаризма, идеализма. Сюжетът на филма също е позициониран в конкретна историческа реалност, макар подтекстът му да излиза отвъд хронологичните рамки на епохата. Разказът позволява да се разгърне ефектната метафора за птиците и хрътките, която надхвърля конкретното значение на фабулата и звучи като епитафия за извечната битка между Идеала и неговото отрицание.

Специфичната стилистика на творбата съзнателно се разминава и спори с традиционния за т.нар. „историко-революционна” тема подход при интерпретацията на сюжета. Дистанцирането от познати външни събитийни рамки на разказа, отсъствието на банални жанрови решения, липсата на всякакъв, макар и повърхностен намек за плакатна героизация на персонажите и събитията придава на филмовите послания необходимата мисловна дълбочина и емоционална убедителност.

 ГЕОРГИ СТОЯНОВ 

Централната тема е поднесена с интелектуален финес, без задължителната хипертрофирана идеологизация на внушенията. Гледната точка към материала е осъвременена с оглед възприятието на младежката аудитория, която няма пряк спомен за събития отпреди десетилетия. Режисьорът съзнателно избягва буквалното възпроизвеждане на историческите подробности в сюжета, конкретизацията на случващото се. Той разчита на емоционалната стихия на гротеската и абсурда, за да подчертае алегоричната същност на разказа.

Птици и хрътки освежи консервативните схващания в традиционния за нашето кино тематичен раздел. Не само новият авторски поглед и интерпретацията на материала, но и модерните изразни средства наредиха произведението на Георги Стоянов сред най-запомнящите се факти от един противоречив период в киното ни. С този филм се свързва и ударното навлизане на нова генерация творци, които успешно се адаптираха към особеностите на съвременния кинематографичен процес и наложиха свой отпечатък върху посоките на неговата еволюция. А Георги Стоянов несъмнено бе сред най-интересните и оригинални автори.

 РАБОТЕН МОМЕНТ ОТ СНИМКИТЕ НА ФИЛМА ТРЕТА СЛЕД СЛЪНЦЕТО (1972, РЕЖИСЬОРИ ГЕОРГИ СТОЯНОВ, РУМЕН СУРДЖИЙСКИ) 

Нестандартното му мислене го доведе до рисков експеримент – реализацията на фантастичния филм Трета след слънцето (1972) по сценарий на Павел Вежинов. Режисьорът се изправя пред множество предизвикателства от най-различно естество – производствено, художествено и най-вече липсата на значими жанрови традиции в нашата култура. Своеобразен дразнител за амбициозния творец, драматургическият материал бе шанс за овладяване на нов за българското кино жанр, без да разполага с технологическите възможности на големите световни кинематографии. И не само това. Трета след слънцето бе важен като опит, който трябваше да примири трудно съвместими жанрови структури – фантастика с психологическа драма.

Още в следващия си филм Къщи без огради (1974), по сценарий на Никола Русев, режисьорът се върна към съзвучна с творческия му натюрел нравствена проблематика. Къщи без огради по своеобразен начин се вписа в актуалната по онова време тема за миграцията. Георги Стоянов се зае с разработката на безобиден наглед „детски” сюжет, лишен от характерните за набиращия енергия тематичен сегмент разпознаваеми фабулни елементи. В историята за съдбата на сирачето Мишо се отразяват актуални морални проблеми, които са в основата на художествените послания в най-зрелите произведения от т.нар. „миграционен цикъл” – отчуждението, егоизма, социалната апатия.

 КЪЩИ БЕЗ ОГРАДИ (1974) 

Темата за миграцията присъства по-осезаемо в следващата творба на режисьора Щурец в ухото (1976) по сценарий на Никола Русев. Тя е поднесена с приятно чувство за хумор, с ирония и повече нюанси, които осмислят последиците от (не)възможното преселение на младите герои от селото към голям строеж. Понесли със себе си куп ненужни вещи, те спират някъде насред пътя, обладани от собствените си колебания, страхове и осъзнати вини. Край тях сякаш в калейдоскоп от случайни хора и случки преминава самият живот – пъстър, населен от персонажи с различни съдби. Допирът до техните битови драми и проблеми носи на героите онова автентично познание за света, което бавно променя предварителните им нагласи към околните. Предстои им не толкова дълъг път към митичния строеж, колкото трудно прощаване със собственото минало, заблуди и предразсъдъци.

В творческата биография на Георги Стоянов има и други прецеденти, в които режисьорът поема предизвикателството да разработва познат жизнен материал в търсене на нестандартни внушения. Пантелей (1978) в много отношения би трябвало да бъде отнесен към поредицата антифашистки филми, защото в него се разпознават устойчивите белези на този тематичен раздел – конкретна епоха и персонажи: нелегални, полицаи, конспиративна дейност, партийни функционери. Върху този фон режисьорът изгражда фабула, в която център на повествованието е герой, рефлектиращ историческата ситуация по твърде парадоксален начин. Абсурдният привкус на сюжета е далеч от баналния трафарет, изискващ познати решения.

 ГЕОРГИ СТОЯНОВ ПО ВРЕМЕ НА СНИМКИТЕ НА ПАНТЕЛЕЙ (1978) 

Вместо тях Георги Стоянов описва с ирония историческата епоха, „снемайки” от нея помпозния ореол на събитийна изключителност, показна героика и романтични жестове.

Интересът на режисьора към сюжети с фабула, позволяваща надникване отвъд битовата привидност на отношения, характери и съдби, е трайна характеристика на творчеството му. Екранизацията на пиесата на Христо Бойчев Онова нещо (1991) е потвърждение за тази привързаност към интерпретация на нестандартни истории. Едноименният филм е населен със странни персонажи, включени в абсурдната динамика на живописна игра-гротеска.

 АКТРИСАТА ДОБРИНКА СТАНКОВА ВЪВ ФИЛМА ОНОВА НЕЩО (1991) 

Георги Стоянов се забавлява с пресъздаването на алогични драматургични ситуации, в които бушуват страсти, осветляват се подсъзнателни страхове и неосмислени постъпки. Но над всичко е усещането за сложността на битието, в което необяснимото замества битовата правда и направлява човешките постъпки. Абсурдният характер на сюжета поставя на изпитание способността на режисурата да се съобразява с липсата на ясно очертани фабулни ядра, както и с предметната неопределеност на „онова нещо“. Георги Стоянов постига баланс между философския подтекст на драматургията и битовата конкретност при интерпретацията на отделните образи, както и при пластичната характеристика на епизодите, които са изградени в подчертано реалистичен план. Отвлеченото и конкретното съжителстват в своеобразна гротеска, разкриваща духовната криза на модерността. На преден план филмът извежда наблюдения върху характерни поведенчески модели, в които индивидуалните особености в действията на героите препращат възприятието към сферата на народопсихологията.

Нагласата на Георги Стоянов да търси и открива неочакваното в дадена ситуация или персонаж, в стремежа към по-обемни и общовалидни обобщения, е качество, което неизменно присъства на всички етапи в творческото му развитие. Той предпочита да работи върху текстове, в които противоречивото богатство на човешки характери до голяма степен разкрива сложността на битието, а внушенията, произтичащи от готовите филми, надскачат констатацията на очевидното.

 ПРОЗОРЕЦЪТ (1980) 

Екранизацията на пиесата на Константин Илиев Прозорецът (1980) едва ли е плод на случайно хрумване. Текстът на театралния драматург е наситен обилно с фабулни елементи, граничещи с абсурда, което съвпада с режисьорския натюрел на Георги Стоянов. В странния сюжет са кодирани тревожни въпроси от морален характер, които намират своята задълбочена режисьорска защита. Оригиналният прочит на текста, вниманието към структурирането на разказа, детайлното поднасяне на конфликтите и тяхното метафорично осмисляне са качества, които напомнят за ранните произведения на режисьора с тяхната изискана форма и тънко чувство за хумор.

Реализацията на историческата фреска Константин Философ (1983), по сценарий на Никола Русев, също не може да се приеме за инцидентен опит в непознат жанр, а като осъзнат стремеж на Георги Стоянов за овладяване на нови художествени пространства. Сдържана като размах на постановката, творбата изцяло е концентрирана върху пресъздаване на обстоятелствата, които показват историческата значимост на делото на Константин Философ и неговата културна мисия. Режисурата не се разпилява в незначителни битови подробности, не отделя прекалено внимание на живописността на костюмите и декорите. Драматичната конструкция на повествованието изцяло се опира върху силата и многозначността на диалога, върху убедителното актьорско покритие на централните образи. Филмът е силен с четливите обобщения за мястото и значението на писмеността за запазването на българската държавност, което придава на творбата актуален смислов подтекст.

 КАДРИ ОТ ФИЛМА КОНСТАНТИН ФИЛОСОФ (1983) 

Творческият път на Георги Стоянов е показателен за последователността, с която режисьорът търси и защитава важни послания чрез различни сюжети. Нравствено извисеното и благородното в постъпките на отделния индивид са ценности, които във филмите на Георги Стоянов са изведени и художествено защитени като морални категории с непреходно значение. А характерният му режисьорски стил ги превърна в завладяващи емоционални разкази за трудни човешки съдби или исторически превратности. Творец със свое лице и оригинален почерк, произведенията на Георги Стоянов бяха неотделима част от основните художествени доминанти в съвременното българско кино. Нестандартният му поглед при интерпретацията на традиционни тематични и проблемни сфери разнообрази стилистичните завоевания на киното ни.

 ГЕОРГИ СТОЯНОВ (СНИМКА: © ЛИЛИЯ ЙОТОВА) 

В годината на своя юбилей Георги Стоянов се радва на заслужено творческо признание и колегиално уважение. С енергия и настойчивост той се нагърбваше с неблагодарната мисия да разплита сложни конфликтни ситуации, изискващи далновидност, търпение и такт. Неговата дейност като председател на Съюза на българските филмови дейци, като ръководител на творчески колектив в Студия „Бояна“ са от онези качества, без които профилът му ще изглежда твърде непълен и едностранчив. Георги Стоянов извървява с достойнство и последователност през десетилетията един забележителен житейски и творчески път, оставяйки своята незаличима диря в нашия обществен и културен живот.