ГАЛИНА ЖЕКОВА

РАЗГОВАРЯ С АВТОРИТЕ НА ФИЛМА ПРЕДИ ДА ЗАБРАВЯ ТЕОДОРА СТОИЛОВА-ДОНЧЕВА И СТАНИСЛАВ ДОНЧЕВ

 

Филмът Преди да забравя вече имаше своето официално разпространение. Беше показан на миналогодишната „Златна роза“, както и на 29^-я СФФ. Как протекоха срещите ви с публиката, вашите очаквания съвпаднаха ли с нейните реакции?

Теодора: Досега не сме срещнали сериозна критика за филма. Напротив! Извинявам се, ако звучи като самохвалство, но отзивите са положителни. Излязоха и много добри публикации за филма, за което сме благодарни. Негативната страна обаче е, че са малко тези, които влизат в киното, за да го гледат.

Станислав: Нашият филм е човешки и комуникативен, гледа се леко и зрителите лесно го съпреживяват емоционално. Проблемът е, че е на тема, която първоначално отблъсква зрителите, защото я намират за твърде тежка.  

Когато научих за филма и неговата тематиката, някак веднага в съзнанието ми изникна Бащата на Флориан Зелер. Може би защото това е един от най-коментираните филми на подобна тематика от последните години. Но когато гледах Преди да забравя бях приятно изненадана, че вашият подход е съвсем различен. Представяте друга гледна точка към проблема, по-външна. Казвате, че донякъде публиката е предубедена към филма, именно заради темата, която стои в основата.

 

 СТАНИСЛАВ ДОНЧЕВ ПО ВРЕМЕ НА СНИМКИТЕ НА ПРЕДИ ДА ЗАБРАВЯ (2024) 

Теодора: Да. Бих казала, че доста добре познаваме публиката, от години я изследваме – и като хора, които се занимават с кино, а и в научните си изследвания като киноисторик и критик се занимавам тъкмо с тази проблематика – какви са нагласите на публиката. Имахме сходен опит и с предишния ни филм Писма от Антарктида (2019) и сме наясно, че зрителите не обичат да гледат тежки филми, а темите, които засягаме във филмите ни, са сложни, но не бих казала, че филмите са тежки. Филмите на Станислав са комуникативни. Така че да, реализирахме филма с ясното съзнание какви са нагласите на българската публика, без да робуваме на утвърдени пазарни схеми, защото тази тема ни вълнува, и то дълбоко. Това за нас е най-важният принцип в изкуството, да се захванеш с тема/сюжет, която/който идва от сърцето ти. Разбира се, че не всички теми ще привличат много зрители и това е съвсем нормално, но именно заради това има държавна подкрепа, благодарение на която и некомерсиалните филми получават шанса да се появят на големия екран.

Станислав: Да следваш личното си усещане, не да робуваш на правилата – това е за мен т.нар. авторско кино. Правилата за комерсиалното кино са направени така, че да има някаква връзка поне на маркетингово ниво с публиката. Осъзнавам го. Анализирам го. Но докато правя филм, не спазвам подобни правила. Не го казвам с пренебрежение към зрителите, напротив, те са изключително важни за мен.

Как се роди идеята? В края на филма има посвещение. Лична история ли стои в основата?

Теодора: Няколко години живяхме с моя баща, който беше поразен от болестта Алцхаймер. Той се разболя сравнително млад и заболяването много бързо се разви. Затова познаваме проблема отвътре, но филмът не е биографичен. Просто сме запознати с трудностите, през които преминава цялото семейство, когато някой от близките е с подобен проблем. И въпреки че, както казах, филмът не е биографичен, сме втъкали много ситуации, които лично сме преживели. Например сцената в хотела, в която главният герой многократно си тръгва посред нощ – и аз, и брат ми сме я преживели поне по няколко пъти.

Работите по сценария съвместно. Как протече процеса по написването му?

Теодора: Идеята за филма дойде от Станислав.

Станислав: Да, идеята се прояви в следствие на личния ни опит. За мен темата е важна, а ние като автори се стремим да се ангажираме именно със значимото и чрез езика на киното да изкажем своята позиция. Ключът към цялата история дойде от един разказ на Ингеборг Братоева-Даракчиева, отправна точка за нашия документален филм Блян за щастие…

 БЛЯН ЗА ЩАСТИЕ (2016, РЕЖИСЬОР СТАНИСЛАВ ДОНЧЕВ) 

Блян за щастие е документалният ви филм, посветен на поета Димчо Дебелянов?

Станислав: Да. В него Ингеборг споделя как нейната майка, която също е имала деменция, се е връщала в съзнание, слушайки стиховете на Дебелянов. За мен този момент от филма е изключително въздействащ. Решихме в Преди да забравя този „магичен“ елемент да е музиката, знаем, че изкуството често въздейства успешно при хора с деменция. За мен като режисьор това беше ключ към целия разказ. Затова и го сложихме накрая – беше гаранция за добър финал. След това конструирахме семейните отношения, които са често срещани в днешното общество – заети хора, които не могат да обърнат достатъчно внимание на близките си.

Теодора: Силата на изкуството и как то влияе не само на подсъзнанието, но и на съзнанието, съм го преживяла с моя баща. Пътувахме с кола, татко ми е в състояние, в което вече трудно ни разпознава, даже не ни разпознава. От радиото започва песен в изпълнение на Андреа Бочели. Татко ме поглежда и казва – „А, Андреа Бочели. Много го харесвам!“. Останах смаяна – силата на изкуството е поразителна! И мисля, че чрез изкуството и чрез съпреживяването можем да се лекуваме от травми.

 ПИСМА ОТ АНТАРКТИДА (2020, РЕЖИСЬОР СТАНИСЛАВ ДОНЧЕВ) 

И в Писма от Антарктида, и в Преди да забравя разказът е интимен, човешки. Без излишни драми, без крясъци и хипербола на болката. Семплостта ли е за вас ключът към добрия разказ и към доброто кино?

Станислав: За мен най-важно е разказът и филмовият език да са разбираеми и комуникативни, и да пораждат емоция. Вярвам, че ако накараш зрителя да почувства, той и ще се замисли. Всъщност да изградиш емоция не е никак лесно. Можеш да закодираш социални послания – предпоставяш ги и оставяш зрителя да ги разкодира. Докато изграждането на емоция е адски трудно и изисква голяма чувствителност, а и да знаеш как през техническите съоръжения да изведеш филмов разказ, който да е запазил емоцията.

Как работихте при осъществяването на този превод? Как изградихте визуалните кодове, така че емоцията, която е толкова важна и движеща, да не изчезне? Работите с оператора Добромир Николов.

 РАБОТЕН МОМЕНТ ОТ ПРЕДИ ДА ЗАБРАВЯ 

Станислав: С Добромир работихме заедно по два комерсиални филма. В неговия начин на работа припознавам нещо свое – той снима така, както аз искам да разказвам – изчистено и семпло, но въздействащо. Такава беше и целта ми в случая – реалистично, доближаващо се до риалитито, без да заимства от него, тъй като там имаме друг визуален език. Искахме героите да бъдат истински, разказът да бъде натурален и емоциите да изпъкват от само себе си, без да се налага ние да ги подчертаваме с някакви режисьорски или операторски похвати. Искахме да се отдръпнем назад, за да излезе историята на преден план, по-видима и завладяваща.

През последните години се наблюдава един рекламен подход към филмите – да бъдат заявявани като филми с кауза. Независимо дали става въпрос за толерантност, насилие над жени, насилието в училище, безопасност на пътя и т.н. Можем да кажем, че вашият филм също е филм с кауза, въпреки че не го афиширате. Би ли ви подразнило едно подобно „опаковане“?

Теодора: Не, не би ни подразнило. Всеки има право на собствено възприятие – ако някой зрител го усети така – чудесно! Ако филмът ни има кауза, тя е да помогне на хората, които имат тежък проблем, чрез силата на изкуството да им стане една идея по-леко. Сигурна съм, че почти няма дом, в който този проблем да не съществува.

Станислав: В действителност зад филма има кауза. Това е видимо. Обаче не сме от авторите, които се саморекламират. Просто правим онова, което чувстваме и искаме, и вярваме, че това е правилният начин. Разбира се, PR-ът никога не е излишен, но ние не го владеем.

Теодора: Затова има и разделение на професиите.

 ПЛАКАТ НА ФИЛМА ПРЕДИ ДА ЗАБРАВЯ 

Разбрах, че първоначално за образа на дядо Стоян сте се спрели на актьора Стефан Мавродиев. Какво се случи и защото той не изпълни ролята?

Теодора: Наистина се бяхме насочили към Стефан Мавродиев. Освен че много го харесваме като актьор, бяхме убедени, че в конкретния образ на дядо Стоян той чудесно ще съчетае драматичното и комичното, защото и двете присъстват във филма.

Станислав: Само да вмъкна нещо. Веднъж с Мавро се срещнахме пред БНТ и в хода на разговора той използва реплика, която бащата на Теди често използваше – „Лесна работа“. И в момента, в който ми го каза, просто изтръпнах.

Теодора: Работата ни опозна с Мавро. А и неговото чувство за хумор – толкова фино – много ни допада! Дори имахме два снимачни дни на фестивала в Гела, но след това трябваше да направим пауза, тъй като фестивалът се провежда през лятото, а основният снимачен период започваше през септември. За съжаление, Мавро се разболя. Наложи се да влезе в болница за операция. И заедно с него решихме, че ще се оттегли от филма. Беше ни мъчно – и на нас, и на него. За щастие, в този момент се появи Иван Савов. Обикнахме го от сърце и сме благодарни на Милко Лазаров, че ни свърза с него!

Станислав: Иван Савов успя бързо и адекватно да влезе в образа. Веднага разбрахме, че с него гледаме в една посока. Освен това неговият принос към драматургията на образа е сериозен. Пожелавам си още филми с него.

 ИВАН САВОВ ПО ВРЕМЕ НА СНИМКИТЕ НА ФИЛМА ПРЕДИ ДА ЗАБРАВЯ 

Иван Савов завихря енергията. Надали някой може да остане безпристрастен от неговото пълнокръвно, макар и почти безмълвно, присъствие на екрана. А изборът на Александра Димитрова кога дойде? Тя е популярно лице по-скоро в театъра, отколкото в киното и телевизията. Правихте ли кастинги?

Станислав: Александра беше първата актриса, с която се срещнахме. Препоръча ни я Станислав Тодоров – Роги. Освен че е добра актриса, тя има и позитивното излъчване, което търсехме. Малкият ни актьор го избрахме чрез кастинг. Свързахме се с вокална група „Бон-бон“, благодарение на Бисето Колевска. Там има много талантливи деца. След кастинга се спряхме на две, но Васко се открои. А и си приличаше с Александра, което е плюс. Важно е да има визуална прилика, защото така създаваш свят, който е измислен, но трябва да изглежда максимално реален. Всъщност, когато и Иван Савов се включи към екипа, сякаш всичко си дойде на мястото, защото на визуално ниво те наистина изглеждаха като едно семейство. Дори по време на снимките Иван Савов донесе своя снимка и ни показа себе си като малък. Буквално приличаше на Васко.

Теодора: По повод на филма ще споделя един личен момент. Когато татко вече беше загубил паметта си, някак по инерция един ден за пореден път го попитах – „Татко, знаеш ли аз коя съм?“, а той ме погледна, вгледа се в лицето ми и ми отговори – „Не знам коя си, но много те обичам!“. Искаше ми се да има такава сцена във филма, но Станислав не успя да ѝ намери място. Но се надяваме посланието, че любовта е по-силна от паметта, да се усеща.

 КОРПУС ЗА БЪРЗО РЕАГИРАНЕ (2012, РЕЖИСЬОР СТАНИСЛАВ ДОНЧЕВ) 

Корпус за бързо реагиране беше първият ви филм – комедия. Последва и втора част, две години по-късно. Възнамерявате ли да се върнете към комедията? И преходът от комедията, през документалното кино, към драмата – рязък скок ли беше или ви се удаде с лекота?

Станислав: Документалното и игралното кино са две тотално различни пътеки, що се отнася до пътя, по който аз вървя, когато работя. Преди Писма от Антарктида съм правил два драматични сериала, така че съм работил в тази посока, но те са в различна ниша и режисьорите там не са толкова видими. В телевизията обикновено никой не гледа надписите. За комедията – тя лесно се прави. Или поне на нас ни е лесно, защото ни е такъв натюрелът и обичаме да се забавляваме, включително и на терен. А за драмите – явно дошъл е моментът. За мен не е проблем прескачането между жанрове и видове кино. Първите ми студентски филми са екшъни. При документалното кино – всичко е много по-различно. При игралното кино имаш железен сценарий, към който се придържаш: отиваш на война един месец, мобилизирате се всички и го заснемате. Важното е да изглежда естествено. Докато при документалното кино нямаш контрол. От една страна, това може да бъде изнервящо, от друга – е хубаво, защото ти дава много възможности.

Теодора: Особено когато говорим за документално кино на съвременна тема – тогава наистина е непредвидимо онова, което се случва пред камерата. Колкото и да си подготвен, колкото и добре да познаваш героите си, колкото и ясна представа да имаш какво искаш да се получи в крайна сметка, толкова много неща могат да се случат изненадващо. Знаем, че животът е най-големият драматург! Дори и в документалното кино на историческа тема, когато имаш сценарий и си работил дълго предварително, пак може да има изненади. Излиза документ или пък интересен консултант дава нова информация. Така се случи при нас, докато правехме документалния филм Малката маркиза.

Станислав: Всъщност може да се каже, че Теодора ме тласна към документалното кино, тя е двигателят в тази посока.

 КАДЪР ОТ ФИЛМА МАЛКАТА МАРКИЗА (2022, РЕЖИСЬОР СТАНИСЛАВ ДОНЧЕВ) 

Споменахте, че правите с лекота комедии. Но последните години почти липсват комедии в българското кино. Как си обяснявате това?

Станислав: Има опити в тази посока. Например Голата истина за група „Жигули“, Чичо Коледа, Триумф са успешни примери. Това са филми, които са подкрепени от НФЦ, т.е. имат художествен и артистичен потенциал, имат и голяма зрителска аудитория. Напоследък се появиха заглавия, претендиращи да са комедии, да са филми, на които е добре да направим анализ, тъй като имат сериозен брой зрители.

Имаш предвид филми от рода на Бай Иван, Почивката, Фабрика за кокошки… Не знам дали да ги броим като кино.

Станислав: Ние може да не ги броим за кино, но те правят не лош бокс офис и събират зрители. И е добре да направим анализ, равносметка. Българският зрител ги гледа (и на мен ми е трудно да ги наричам филми). Това е трагично, но е факт.

Теодора: Затова зрителят трябва да бъде възпитаван, което изисква и институционални усилия, и усилия от всички нас като автори на филми.

Станислав: Може би тези филми се гледат, защото липсват интелигентните комедии. Разбира се, че е субективно, като казвам „интелигентни комедии“. Всеки има свое тълкуване на това, но е важно да създаваме комедийни филми, които зрители от по-широк спектър да имат интереса да гледат. Защото ако не ги правим ние, ако има отказ да бъдат финансирани такива филми, се оформя друг свят на зрители и кинаджии, една друга паралелна киноиндустрия в страната.

 НА ПРЕМИЕРАТА НА ФИЛМА ПРЕДИ ДА ЗАБРАВЯ (2024) 

Заслужава си да се мисли по темата. И не само да се замислим, но и да се предприемат адекватни действия. Правя отново завой към киното, което вие създавате. Какви теми ви занимават напоследък?

Теодора: Занимават ни различни теми и имаме много идеи. По отношение на документалното кино в момента работим върху няколко филма. Един от проектите е за момче от смесен, виетнамо-ромски произход, което е от дом за сираци. Проследяваме неговия живот. Той е вече над 30-годишен и е светъл пример за това, че човек може да е израснал в дом за деца, лишени от родителски грижи, но да запази добротата и невинността си. Върху него работим със съсценаристката Петя Александрова и режисьора Марин Живков. Друг документален филм, за който много се радвам, че реализираме, е за конфликта между Елин Пелин и Йордан Йовков – през 30^-те години на XX век – събитие, което протича бурно и е във фокуса на българските интелектуални среди. То е отправната точка, от която тръгваме, за да разкажем за 30^-те години на ХХ век, които са изключително силно време за изкуството и културата в България. А филмът звучи актуално. И днес се караме, спорим и се обвиняваме в сферата на изкуството, че и извън нея. Режисьор е Станислав, а съсценарист е Митко Новков. Работим и върху един документален сериал – вече станаха над десет години – От люлка до гроб, който разказва за трансформацията на ритуалите като кръщене, венчавка, погребение след 1944 г. и как те се превръщат в граждански ритуали. Стигаме и до наши дни и анализираме защо животът е такъв сега.

Любопитно звучи. Как си го представяте като етнографско изследване ли?

Станислав: Това ще е едната линия.

Теодора: Ще бъде многопластово. Замислили сме да реализираме проекта в шест епизода.

Станислав: Историческото време, което ще обемем, е в широки граници. И реално през него и през ритуалите, които хората извършват по време на соца ежедневно, ние виждаме техния живот – през какво са минали, как са живели, с какво са се съобразявали и дали това има последствия в днешния начин на живот.

Теодора: Но не става дума само за православните християнски ритуали, включваме всички християнски деноминации, а също и мюсюлмани, и евреи…

На какъв етап е този проект?

Станислав: В продукция сме, снимаме го, но това е изключително дълъг процес, със страшно много персонажи, консултанти, архиви, включително лични. Скоро ще посетим един уъркшоп, на който От люлка до гроб бе селектиран и който се провежда на три фази: във Франция, в Германия. Предстои да посетим финалния кръг в Прага, на който ще представим проекта пред потенциални купувачи. Проектът е мащабен и затова става бавно. Хем е труден, но същевременно и благодатен. Интересен е, виждаш веселие, защото в голяма част от сериала разказваме за празници. Но зад празниците виждаш лицата, виждаш как са облечени, къде празнуват, какво точно правят; прозира целият контекст на историческото време. Разбира се, освен за празници, става дума за репресии и за други неща, които никак не са весели. За нас самите този проект е много важен.

На финала на нашия разговор няма как да не ви попитам – освен двойка в живота, сте и творчески тандем. Как се справяте? Труден ли е балансът и ожесточени ли са споровете, когато става дума за съвместните ви творчески проекти?

Станислав: С годините се напаснахме. В началото имахме повече спорове. Сега вече спорим само когато някой отиде в крайност и другият трябва да го върне обратно към баланс. В повечето случаи аз съм този, който е в крайности и тя ме връща. Но като цяло има градивен диалог и се стремим крайният резултат да е най-доброто решение за филма.

Теодора: Разбира се, че спорим. То човек сам със себе си спори понякога, камо ли с другите. Но за мен най-ценното е, че гледаме в една посока. Споровете се преодоляват. А и често те са здравословни.