ДЕЯН СТАТУЛОВ

 

По време на социализма в България властта използваше не само киното, но и спорта като един от инструментите за пропаганда. „Спортът е мир“ – гласи един от често използваните лозунги, но в контекста на Студената война той беше по-скоро „война без стрелба“, в която българските спортисти бяха на предна линия. За тоталитарната държава златните медали са валута, с която се купува международен авторитет. Всеки рекорд на „златните момичета“ по художествена гимнастика се представяше от пропагандната машина като резултат от „грижите на Партията и държавата за младия човек“. Успехите на атлетите се използваха като неоспоримо „доказателство“ за превъзходството на социалистическия строй над капиталистическия. Най-тежката жертва беше личностното и физическото изтощение. В стремежа към световно господство, особено в силовите спортове, се прилагаха методи на границата на човешките възможности.

 1984 г., СТАДИОН ВАСИЛ ЛЕВСКИ – СПАРТАКИАДА, ПОСВЕТЕНА НА 40 ГОДИНИ ОТ УСТАНОВЯВАНЕТО НА СОЦИАЛИСТИЧЕСКАТА ВЛАСТ 

Ще припомня документалния филм на Адела Пеева В името на спорта (1983), в който беше показана бруталността на спортния процес и прекършените съдби на онези хиляди „анонимни“ спортисти, които не стигнаха до почетната стълбичка, но останаха инвалиди за цял живот. Легендарната експедиция до Еверест през 1984 г. е организирана с цел да послужи като доказателство, че „социалистическият човек“ е по-издръжлив, по-смел и по-добре подготвен от западния.

 В ИМЕТО НА СПОРТА (1983, РЕЖИСЬОР АДЕЛА ПЕЕВА) 

Дебютният документален филм на Деян Барарев Жестокият път не е просто хроника на едно спортно постижение, а психологически разрез на едно от най-значимите събития в съвременната българска история. Филмът прави смела стъпка към премахване на „социалистическото лустро“ от събитията през 1984 г. Изборът на Жестокият път (на най-трудния маршрут) е бил политическо решение – да се направи нещо, което никой друг не е постигал дотогава по категоричен начин. Зад привидно централна тема за цената на един успех стои много по-голяма и силна политическа тема, изведена убедително от авторите на филма – за живота по време на социализма. Трансформацията на националното чувство в Жестокият път е един от най-разтърсващите моменти в съвременната българска документалистика. Тя илюстрира момента, в който пропагандният балон на „социалистическото величие“ се спуква при сблъсъка с реалната смърт.

 ЖЕСТОКИЯТ ПЪТ (2025, РЕЖИСЬОР ДЕЯН БАРАРЕВ) 

Помня като дете как стоях пред радиото и слушах гласа на радиста, който предава последните думи на Христо Проданов и призивите „Христо, не заспивай!“. Това се превърна в общ спомен на национално споделена травма. Властта използва този съспенс, за да прикове вниманието, превръщайки една спортна трагедия в епично изпитание на духа. Въпреки че става ясно, че Западният гребен е прекалено опасен и времето е логистично изпуснато, стремежът към „първенство“ (първия българин на покрива на света) заглушава гласа на предпазливостта. Във филма се усеща напрежението между човешкия потенциал и държавната поръчка за величие. Разбира се, важният и ключов елемент във филма е документът на времето, а това са автентичните записи на радиовръзките, престояли над 40 години в лични архиви и държавни хранилища. Във филма те са монтирани така, че зрителят се чувства като участник в радиообмена.

 УЧАСТНИЦИТЕ ВЪВ ФИЛМА ЖЕСТОКИЯТ ПЪТ 

„Тогава ни беше намекнато... да не се търсят негативи. Вие сте герои, стойте си герои.“ – споделя един от участниците във филма, обяснявайки защо тези записи са били „забравени“ толкова дълго. Тези записи променят официалния наратив на социалистическа България, според който всичко е било „перфектно организирано“. Те показват, че успехът е постигнат, въпреки грешките на системата и ръководството, благодарение на нечовешките усилия и жертвоготовност на самите алпинисти.

Връзката между експедицията „Еверест '84“ и социалистическия строй в България е ключова за разбирането на филма Жестокият път. Експедицията не е просто спортно събитие, а мащабен държавен проект с огромно идеологическо значение. През 1984 г. България чества 40 години от социалистическата революция (9 септември 1944 г.). Изкачването на най-високия връх в света е трябвало да бъде върховното доказателство за „възхода на социалистическия човек“. За разлика от днешните експедиции, тази е изцяло платена от държавата. Всичко е било българско – от консервите с храна до вълнените костюми и обувките, шити в Габрово. Филмът показва бележките „Успех, момчета!“, оставяни от работничките в заводите в джобовете на екипировката.

Социалистическото управление винаги изисква резултати, които да бъдат представени като триумф (пример е сатирата Кит (1970), режисьор Петър Б. Василев). Това създава огромно напрежение върху ръководителя Аврам Аврамов и алпинистите. Тук идва и изборът на най-трудния маршрут, продиктуван от желанието за световен престиж – да се направи нещо, което никой друг не е правил. „Жестокият път“ (Западният гребен) е избран именно защото е най-трудният – „китът“ на алпинизма. Успехът трябва да е грандиозен, за да нахрани държавното социалистическо его.

Натискът за успех е огромен. Филмът загатва за тежестта на отговорността – алпинистите знаят, че цяла България слуша радиостанцията.

 ХРИСТО ПРОДАНОВ (1943 – 1984) 

Христо Проданов тръгва сам без кислород в условия, които граничат със самоубийство. Това не е просто лична амбиция, а усещане, че „на всяка цена“ трябва да има победа, защото държавата е инвестирала в този „кит“. Филмът изследва и фигурата на Христо Проданов не само като герой, но и като човек, воден от „треска за изкачване“ (summit fever^[1]). Представя се неговото решение да върви сам и без кислород – акт на върховен индивидуализъм, който влиза в разрез с колективната сигурност на експедицията. Смъртта на Христо Проданов превръща триумфа в трагедия. Докато властта се опитва да превърне подвига в „героичен епос“, филмът показва суровата истина – измръзванията, болката, изтощението и загубата. Когато Христо Проданов атакува върха, той го прави в условия, в които никой разумен алпинист не би тръгнал. Но над него тегне сянката на държавната поръчка. Проданов става жертва на амбицията да бъдеш „първи“ и „най“, която системата е инжектирала в него. Неговата смърт е пряк резултат от липсата на право на отстъпление – в социалистическата система „отстъплението“ се счита за пораженство и предателство. В Жестокият път виждаме как тя консумира реални герои, за да подхрани мита за свръхчовека на социализма. След смъртта на Проданов експедицията продължава.

 БЪЛГАРСКАТА ЕКСПЕДИЦИЯ ЕВЕРЕСТ '84 

Други алпинисти са изпратени нагоре (Иван Вълчев, Методи Савов, Николай Петков, Кирил Досков) въпреки психологическия шок. Те са „консуматив“. Много от тях се завръщат с тежки ампутации (жертви на измръзванията). Властта в България ги посреща с фанфари, но след това те остават сами с болката си, докато пропагандата продължава да върти кадрите на „победата“.

Един от най-силните моменти в документалната история на филма е разказът за оцеляването на Методи Савов и Иван Вълчев. Това се разглежда като медицинско и психическо чудо – способността на човешкия организъм да издържи нощта в „зоната на смъртта“. Авторите на филма се интересуват не толкова от техническите детайли на катеренето, колкото от личната драма на оцелелите. Виждаме вината, която някои от тях носят 40 години и усещането за празнота след покоряването на върха. Докато държавата използва алпинистите за пропаганда, самите те изпитват най-висшата форма на вътрешна свобода, която социализмът иначе е ограничавал. На 8000 метра височина партийните повели губят смисъл пред лицето на природата.

 ПЛАКАТ НА ФИЛМА 

Когато разглеждаме алпинистите от „Еверест '84“ като жертви на социалистическата система, трябва да разберем, че тяхната трагедия не е само природна, а чисто политическа. Ярък пример са кадрите с награждаването на алпинистите. Тук те престават да бъдат спортисти, а стават „войници на Партията“. След потвърждаването на смъртта на Проданов, идеологическата машина е изправена пред избор: да признае провала или да преформатира трагедията. Тя прави второто. Смъртта е обявена за „героична саможертва в името на Родината“. Това е висшата форма на манипулация – дори загубата на живот се представя като актив на системата. Жестокият път обаче показва нещо друго – измръзналите ръце на оцелелите, техните празни погледи, вината в очите на ръководителите. Филмът сваля грима на „героичния епос“ и оставя само суровата човешка скръб. Той разобличава концепцията за „социалистическия успех“, като показва, че когато държавата се опитва да „улови кит“ в планината, тя често погубва хората си, като оставя след себе си само тишина и студ.

 

Бележки под линия:

^[1] Summit fever (върхова треска) е психологическо състояние, което най-често засяга алпинистите, но терминът се използва и като метафора в бизнеса и личния живот. Това е обсебващото желание да достигнеш целта на всяка цена, което често води до игнориране на здравия разум, предупредителните знаци и безопасността.