ЙОАННА НАСФАДИ

 

Как ли би реагирал Дейвид Линч на прожекция с крайно износено филмово копие на Диво сърце от колекцията на Българската национална филмотека, окъпано в маджента, със звук, далеч от съвършенството, и с незабравимия превод на субтитрите на Копринка Червенкова? Вероятно със същата радост, с която тази година публиката в Болоня посреща филма на юбилейното четиридесето издание на „Il Cinema Ritrovato“, реставриран в 4K резолюция от оригиналния 35-милиметров камера негатив и с възстановен звук от оригиналните 35-милиметрови магнитни звукови писти, представен от Изабела Роселини.

 СНИМКА: КЛАРА СТОЯНОВА 

Между две подобни прожекции се разгръща цял един разговор за начина, по който филмите остаряват, променят се, изчезват и намират път обратно към екрана, било през копие, оцеляло десетилетия в архив, или чрез реставрация, която прави възможна нова среща с произведението.

Именно в пространството между съхраняването и прожекцията се ражда „Il Cinema Ritrovato“. Един от създателите му, Никола Мацанти, години по-късно ще обобщи тази връзка съвсем просто: да архивираш, за да можеш да показваш. Но какво точно да покажеш и как? Ако се връщаме единствено към вече признатите шедьоври, неизбежно възпроизвеждаме един и същ утвърден канон. Отвъд него обаче архивите пазят също забравени автори, непознати кинематографии, различни версии, фрагменти и произведения, чието значение оценяваме едва по-късно. Точно тази траектория, от архива обратно към екрана и публиката, се превръща в една от водещите посоки на фестивала. А в Болоня атмосферата за тази среща е неповторима, неразделна част от самото фестивално изживяване.

 

ФЕСТИВАЛ ЗАРАДИ ИСТОРИЯТА И ИСТОРИЯТА ЗАД ФЕСТИВАЛА

Всяка година на площад „Маджоре“ под звездното небе на Болоня се събират хиляди хора, за да гледат кино. Вечерният вятър най-сетне се промъква между фасадите и охлажда нагорещените през деня каменни плочи. От околните улици се носят аромати на паста и джелато, а между редовете невъзмутимо се разхождат кучета, които в Болоня очевидно се ползват със специална почит. Детайл със сантиментална стойност за автора, за което моля читателят да прояви разбиране.

Тази година за мен беше петата среща с „Il Cinema Ritrovato“ от 2019 г. насам. С времето фестивалът се превърна в едно от онези редки места, където различни пластове на киното съществуват едновременно: самите филми, институциите и специалистите, които ги пазят и възстановяват, и публиката, която отново им придава живот чрез споделеното гледане. Това е общност не само от професионалисти, а и от любители, които искат да разберат как филмите се съхраняват, реставрират и достигат отново до нас.

 СНИМКА: ИНГА ДЕГЕНХАРТ 

Юбилейното издание е повод да се погледне назад към историята на самия фестивал. „Il Cinema Ritrovato“ възниква през 1986 г. по инициатива на Джан Лука Фаринели, Никола Мацанти и Микеле Каноза като сравнително малка професионална среща по повод на архивното кино. През следващите десетилетия тази рамка постепенно се разширява. С идването на режисьора Петер фон Баг начело през 2001 г. идеята за фестивала като „машина на времето“ получава още по-широк хоризонт. Наред с реставрираните класики фестивалът постепенно разширява полето на преоткриването, в което място намират както забравени творци и заглавия, така и нямото, документалното и експерименталното кино.

Тази философия постепенно превръща самото програмиране в инструмент в ръцете на зрителя, като му помага да навигира през филмовата история. Секцията „Векът на киното“ например проследява година по година най-ранното кино, достигайки в юбилейното издание до 1906 г. Дългогодишният куратор Мариан Левински, за която това е последна година в организацията на фестивала, напомня колко несигурна всъщност е тази история. Ранните филми често оцеляват фрагментарно, в копия и материали, разпръснати между различни колекции, така че всяко ново откритие може да промени не само списъка с познати заглавия, но и начина, по който разбираме една филмова епоха.

Тази архивна география далеч не принадлежи само на ранното кино. При реставрацията от 2023 г. на сирийския филм Измамените (The Dupes, 1972) на Тауфик Салех решаващ изходен материал се оказва чудесно запазен 35-милиметров дупликатен негатив от Българската национална филмотека. Историята на световното кино никога не се съхранява само там, където е била създадена. Част от нея може десетилетия да остане върху рафт в друг архив, докато някой не изследва значението ѝ.

Неслучайно филмовото наследство става все по-видимо във фестивалната култура, от добре познатата програма Cannes Classics до нововъзникналия Timeless Film Festival Warsaw. Болоня обаче има своя собствена философия, свързана с това, че миналото не е обособено в самостоятелна програмна секция, а преминава през целия живот на фестивала, където програмата събира прожекция на филм от 1906 г. през светлината на въглеродно-дъгов прожекционен апарат, експериментално 16-милиметрово кино, found footage и нова 4K реставрация. Вниманието е насочено и към разпространители и организации като Janus Films, The Criterion Collection и The Film Foundation, които помагат новите-стари филми да стигнат до публиката. Именно тази траектория от архива обратно към екрана е една от водещите идеи на „Il Cinema Ritrovato“.

Най-ценното е, че нарастващата видимост на реставрацията не води до фетишизиране на самата филмова лента. В най-добрия случай тя възпитава нещо по-важно: чувствителност към труда и решенията, които стоят зад всяка прожекция и разбиране към десетките невидими избори, които определят как един филм ще достигне до нас и как ще бъде възприет от следващите поколения.

 ИЗГРЕВ: ПЕСЕН ЗА ДВАМА ДУШИ (SUNRISE: A SONG OF TWO HUMANS, 1927, РЕЖИСЬОР ФРИДРИХ ВИЛХЕЛМ МУРНАУ) 

Нямото кино осезателно присъства в програмата, която тази година обхваща над 500 филма. Още първият ден започва с подарък за любителите му и няма да скрия, че съвсем пристрастно поставям определен шедьовър начело на фестивалния си обзор: Изгрев: песен за двама души (Sunrise: A Song of Two Humans, 1927) на Фридрих Вилхелм Мурнау. Близо век след премиерата си филмът пленява с изобретателност и естетика, присъщи единствено на пионерската визия на Мурнау. Режисьорът съумява с лекота и универсалност да преведе цялата сложност и противоречивост на човешките чувства, с което ме кара да мисля, че след още сто години ще трогва публиката по същия начин. Прожекцията на площада е съпроводена от нова музикална партитура на Тимъти Брок, изпълнена на живо от Оркестъра на Общинския театър на Болоня.

Мащабната ретроспектива на Дайсуке Ито представя един от големите майстори на класическото японско кино. През 20^-те години той преобразява японската историческа драма и ранния самурайски филм. Забавно е да се спуснеш с камерата право в битката, докато монтажът се надпреварва с движението ѝ. Почти цялото нямо творчество на Ито днес е изгубено, затова програмата събира оцелелите филми и фрагменти и сбъдва една от дългогодишните мечти на артистичните директори да ги представи с музика на живо и традиционен бенши, разказвачът, който съпровожда прожекцията като озвучава и интерпретира действията на персонажите пред публиката.

Изобщо азиатското кино има силно присъствие. Като ретроспективата на индийския режисьор Ритвик Гхатак, чието име се поставя редом до това на Сатяджит Рай, който бе представен в предишното издание на фестивала. Първият филм на Гхатак, Nagarik, е заснет години преди Pather Panchali (1955) на Рай, но достига до разпространение едва през 1977 г., след смъртта на режисьора. Дълго останало встрани от международното внимание, киното на Гхатак е значително по-радикално и експериментално. Филми като Subarnarekha (1965) говорят с нов и смел филмов език за времето си, за травмата от разделянето на Бенгал и последвалото разселване.

Сред най-ценните (пре)открития за мен бе срещата с арменското кино на Артавазд Пелешян, забележителна фигура на документалното кино. Неговият своеобразен „дистанционен монтаж“, при който образи и звуци си отговарят през времето и пространството, превръща филмите му в трудно сравнимо с друго филмово преживяване. След дългогодишни опити за реставрацията им едва през 2025 г. режисьорът разрешава достъп до оригиналните материали и лично избира най-добре запазените елементи.

Сред по-тихите, но особено ценни, програми бе ретроспективата на шведската експериментална режисьорка Гунвор Нелсон. Нейното кино е лично, нежно и почти съновидно, работи на абстрактно ниво и е изградено от фрагментарни образи, наслагвания, повторения и необичайни отношения между звук и картина. В My Name Is Oona (1969) например повтарящият се глас на дъщеря ѝ постепенно се превръща в ритъм, около който се организират образите и се тълкува връзката между тях, която се изразява отвъд думите.

Програмата не се отказва и от по-хумористичните, по една или друга причина, кътчета на филмовата история. План 9 от открития космос (Plan 9 from Outer Space, 1957) на Ед Ууд продължава странния си живот между репутацията на един от „най-лошите филми“ и искрената зрителска привързаност, а след миналогодишната прожекция на Бразилия (Brazil, 1985) на Тери Гилиъм британският хумор се завръща с Животът на Брайън според Монти Пайтън (Monty Python's Life of Brian, 1979).

 ФЕСТИВАЛНИЯТ ДИРЕКТОР ДЖАН ЛУКА ФАРИНЕЛИ И РЕЖИСЬОРЪТ АЛИЧЕ РОРВАХЕР 

Сред гостите бяха Аличе Рорвахер, чието кино има рядката способност да превръща паметта в нещо живо и осезаемо, както и филипинският режисьор Лав Диас, известен със своите монументални по продължителност произведения, които поставят въпроси за историческата травма и времето. Особено радващо бе присъствието на Бил Морисън, който превръща физическото разпадане на филмовата лента от архивен проблем в източник на визуална поезия.

Особено значение придобива и Персеполис (Persepolis, 2007) след смъртта на Маржан Сатрапи само няколко седмици преди фестивала. Филмът, в който израстването на Сатрапи в Иран се преплита непосредствено с политическите трусове и впоследствие с нейното бягството от страната, вече е като среща с оставеното ни от нея наследство.

Разбира се, при над 500 филма фестивалът се състои почти толкова от видяното, колкото и от пропуснатото. Вероятно както повечето посетители на фестивала, и аз тъгувам по заглавията, до които така и не успявах да стигна...

 

ЗАД ПРЕОТКРИТИЯ ОБРАЗ: L’IMMAGINE RITROVATA

За мен тази година Болоня има още едно измерение FIAF Film Restoration Summer School, организирано съвместно от Международната федерация на филмовите архиви (FIAF), Cineteca di Bologna и L’Immagine Ritrovata, което се провежда след фестивала. Обучението всъщност прави видима една от особеностите на болонския модел: близостта между архив, реставрационна лаборатория и показване на филмите пред публика. Тази връзка придобива и съвсем материално измерение с откриването на новия Archivio Renato Zangheri (ARZ).

Новият архив е огромна стъпка в развитието на самата Cineteca di Bologna. Когато „Il Cinema Ritrovato“ възниква, колекцията ѝ наброява около 400 филмови заглавия, а днес те са приблизително 100 000, наред с около три милиона фотографии. Тяхното съхранение в ARZ всъщност заема мястото на паркинг, построен за Световното първенство по футбол през 1990 г. и определен от самата Cineteca като „градоустройствена грешка“. Повече от три десетилетия по-късно пространството получава съвсем различен живот с климатизирани хранилища и собствен киносалон. Предстои тук да се премести и основаната през 1992 г. лаборатория L’Immagine Ritrovata, с което съхраняването и възстановяването на филмовото наследство се доближават и съвсем физически едно до друго.

Работата на лабораторията проследяваме по време на практическата част на обучението. Преминаваме през различните етапи на почти целия път на грижата за филмовия материал, от идентификацията, физическата инспекция, почистването на лентата и работата в химическата лаборатория, до сравнението на различни налични елементи, сканирането, дигиталната реставрация, цветовата корекция и възстановяването на звука. Следват мастерирането, контролът на качеството и дългосрочното съхранение на дигиталните файлове, обсъжда се финално, но не и по значение, възможността за съхраняването обратно на филмова лента в определени случаи, което лабораторията извършва в Нидерландия.

 РАБОТА ПО ВЪЗСТАНОВЯВАНЕ НА АНИМАЦИОННИЯ ФИЛМ ПРИКЛЮЧЕНИЯТА НА ПРИНЦ АХМЕД (1926, РЕЖИСЬОР ЛОТТЕ РАЙНИНГЕР) 

За зрителя повечето от тези етапи остават невидими. Днес често лесно се създава впечатлението за почти автоматичен процес, при който стар материал влиза в лабораторията и от другата страна излиза „подобрен“ филм. На практика в лабораторията се изследва какъв материал е оцелял, кой от наличните елементи да се избере за източник, как да бъдат сравнени различните поколения и версии, кои следи са повреди и кои принадлежат към историята на самия материал, какво може да бъде възстановено и къде намесата трябва съзнателно да спре.

Тъкмо в това е значението на L’Immagine Ritrovata. Впечатлява не просто технологичният капацитет на една от водещите лаборатории, а вниманието, с което екипът подхожда към конкретната история на всеки филм. Работата не се ограничава до изображението и звука, а включва проучване на съпътстващи материали и документация, сравнение на различни източници и, когато е възможно, диалог с хора, участвали в създаването на филма. Технологията предоставя инструментите, но не взема решенията. Те остават резултат от познание и внимателно аргументиран избор за това какво означава да възстановиш именно този филм.

 СНИМКА: КОЛИЙН ЧИРОКО 

Участниците в лятното училище идват от различни професионални среди и от различни части на света. Изненадващо при тези срещи, е не толкова различието в условията, при които работим, а сходството на въпросите, които ни занимават. Независимо от държавата, институцията или мащаба на колекцията, разговорите се свеждат до това: какво съхраняваме, как го описваме и възстановяваме, къде поставяме границите на намесата и как осигуряваме бъдещето и достъпа до тези материали.

 СНИМКА: КОЛИЙН ЧИРОКО 

 

ОБРАТНО КЪМ РОДНИЯ ОБРАЗ

След Болоня неизбежно се връщам към началната картина. Към онова маджентено копие на Диво сърце в София. Към драскотините, несъвършения звук и субтитрите, които принадлежат не само на филма, но и на историята на конкретното му съществуване тук. Принадлежат на нашата история.

Хубаво е да се прибереш в София и да видиш, че и тук съществува малка, упорита общност около киното. Да благодариш за ентусиазма на инициаторите зад „It’s Alive!“, „Kinocult“, на колегите в прожекционните кабини на Дом на киното и кино „Одеон“, на борбения екип на Филмотеката, и на всички, които продължават да създават възможности филмите да бъдат гледани като наследство, а не само като аудиовизуално съдържание.