НЕВЕЛИНА ПОПОВА
ФРАНЦ КАФКА, ПРЕВРАЩЕНИЕТО (2025, ЛИЗА БОЕВА)
В своята нова книга, посветена на „Превращението“ на Франц Кафка, Лиза Боева ни въвлича в едно духовно пътешествие към сърцевината на новелата на Кафка. Това пътуване е дълго, с много завои, богато на препратки, интерпретации и откровения. За мен не е учудващо – знам повечето от досегашните работи на Лиза Боева, смелостта ѝ да прекосява какви ли не житейски, литературни и кинопространства, да изгражда мостове между различни култури, автори, стилове и жанрове. Всяко следващо нейно изследване открива широки xоризонти, носи енергията на близкото общуване, свежестта на неочакваните образи и преоткритите детайли, независимо дали се занимава с битниците, с Шекспир или с великите xудожници на Ренесанса. Лиза умее да се xвърля в най-дълбоките води, както и да изплува от какви ли не въртопи. Такъв рисков е и скокът ѝ към света на Франц Кафка – тя го е нарекла „режисьорски прочит“, свързала го е с драматургичните и режисьорски усилия да се превърне литературният текст на автора в киносценарий и филм.
ФРАНЦ КАФКА, ПРЕВРАЩЕНИЕТО
В самото уводно начало Лиза Боева представя своите методи на работа при филмирането на един авторов текст и свят. Определя методологията си като универсална и индуктивна – от частното към общото. Разделя я на пет последователни етапа, през които неизбежно трябва да премине всеки филмов автор в родилните мъки по изграждането на нова самостойна творба. Задължителното условие за сценариста и режисьора в този случай е да им е интересно. Лиза Боева дори извежда интересното в ранг на естетическа категория. На първия етап четенето, препрочитането и проникването в авторския текст в детайли и дълбочина е водещо. Следва етапът на личните ни асоциации, на свободното им разгръщане. На третия етап вече можем да се обърнем и към съществуващи критични текстове, но само ако сме успели да поставим нашите въпроси. След това екранизиращият трябва да изгради своята собствена интерпретация, забравяйки за автора. И на последния пети етап на работата изискването е да не се връщаме към оригиналния литературен текст, а да продължим търсенията си като автори в новата драматургична филмова структура.
Трите етапа на тази методология са разгърнати последователно и в широта в десет глави, изследващи проблеми и детайли около облика на Грегор Замза, функционалните предмети (вратата, касата, вестниците, картината и фотографията в рамка), дома на семейството, стаята на Грегор, жанра и стилистиката, възможностите да се изиграе персонажа на Грегор, липсващите предмети (огледала и дървени рамки – единственото нещо, което той обича истински да прави, но не прави), протичането на времето и отделна глава за два странни, но ключови за внушенията, израза...
Всички те водят към финалната единайсета глава, в която се реализира четвъртият етап на методологията – философската концепция.
Не е възможно тук да представя цялото богатство от образи и идеи, проникновените препратки към други автори (Джоузеф Конрад, Селинджър, Маркес, Оскар Уайлд, Джойс, Пруст, Томас Ман и Ървин Уелш, както и критичните текстове на Набоков, Достоевски, Цветан Стоянов, Миглена Николчина, Дейвид Мамет и Станиславски...).
Във всяка глава през специфичния проблем се разглежда постигнатото в шестте различни екранизации на „Превращението“, на които Лиза Боева се опира в своя анализ (игралните филми на режисьорите Анел Уртадо, Ян Немец, Карлос Атанес, Валери Фокин, Крис Суонтън и анимационния на Каролайн Лийф). Впечатляващи са уловените от авторката кинематографични детайли и метафори, психологически състояния, отношения, материалните ценности, духовните празноти, ограничения и грубост. Нейните лични изследователски и конкретно кинематографичните ѝ търсения, заедно с възможните решения, са обединяващи и обичайно завършват потока от образи и препратки в поредната глава; те често са придружени от схеми и поставят емоционалните и смислови акценти чрез символиката на затвореното пространство, светлината, тъмнината и жестовете.
Изкуствоведските анализи свързват Кафкианската поетика с образните системи на Джото, Рембранд, Бош, Караваджо, Вермеер...
Лиза Боева разказва свободно, тя не търси симетрия в обемите на отделните глави – те варират от няколко до десетки страници, като водещо винаги е достигането до същността на образите и внушенията. Тя предлага като възможни стилистични решения на един бъдещ филм модернистичното смесване на жанровете и съответно ключа към играта на всеки от персонажите – преплитане на трагедията с фарса, гротеската, комедията, реалистичната битова драма, дори с вехтозаветната морализаторска притча. Изключително интересни са анализите ѝ за протичане на времето, за различната му скорост в проследяването на събитията – между светлината и тъмнината, между Коледа и Великден – в неизбежното бавно умиране на Грегор и в цинизма при усещането за освобождение на близките... Теxният живот триумфално ще продължи, зачерквайки пречещото насекомо, ненужния вече син и брат...
Последната глава събира в едно заложените подтекстово смисли на различните сюжетни решения. В нея Лиза Боева постига търсената дълбочина на прочита. Тук нейните прозрения зазвучават с кристална яснота. В какво е екзистенциалното престъпление на Грегор, за което тя говори, опирайки се на Сартър? Отговорът ѝ е – в „бягството от свободата“ (Ерик Фром). Грегор Замза се свива, като в пашкул, като какавида. Лиза Боева вижда неслучайно в героя на Кафка Христовата жертвоготовност. Едва ли е случайно, че той умира в третия час... че обича да дялка дърво, да прави дървени рамки... Но в стаята му няма следи от тази негова привързаност. Само две са рамките – на жената и на собствения му портрет. Цялото му съществуване обаче е било рамкирано. До онова утро на превращението... Да, Грегор Замза е предан на своите близки, разбира, че вече е излишен и затова примирено ще си отиде, ще ги освободи от себе си. Той въплъщава трагизма на модерния човек, на затвореното в рамка съществуване. Лиза Боева вижда неговата вина в неумението му да излезе от рутинния коловоз, да усети и разтвори „крилата“ на новата си странна природа. Тя прави своя прочит през евангелската притча за талантите, като търси паралели с Гьотевия Фауст. Фауст също е стигнал до предела на човешкото, но на финала е спасен заради жаждата си за познание и светлина...
А Грегор Замза просто угасва. Духът му е слаб, той може само да види ужасен липсата на любов край себе си и да приеме смъртта. Това не е Христовата изкупителна смърт, за него няма да има възкресение... макар че умира по Великден. След него семейството ще продължи рамковото си биологично съществуване и ужасът просто ще се замете под килима.
Много са пластовете в тази книга. За мен беше радост да се срещна с този текст, да усетя неговия размах и мащаб. „Франц Кафка, „Превращението“. Режисьорски анализ“ е обогатяваща книга, която отваря хоризонти и ще бъде еднакво интересна и за професионалисти, и за студенти, и за всички, които се интересуват от литература и кино.
