ЗА СПОДЕЛЕНАТА „ЗЛАТНА РОЗА“ И ДРУГИ ФЕСТИВАЛНИ АКЦЕНТИ
ГЕРГАНА ДОНЧЕВА
Всеки национален фестивал, освен че е повод за анализ на актуалните художествени тенденции и цялостното състояние на конкретна национална кинематография, предоставя прекрасна възможност в общ контекст да се откроят ключовите теми, които към момента вълнуват творците. 41-вото издание на „Златна роза“ еднозначно показа, че проблемът, провокирал най-силен интерес, е тоталният разпад на българското общество, изобразен особено ярко чрез съдбите на героите от три поколения: възрастното – „Уроците на Блага“, средното – „Добрият шофьор“ и младото – „Диада“. Трагичната развръзка и усещането за безизходица, независимо на какъв етап от живота си се намираш, е тъжното заключение в споменатите произведения.
Безспорно двата филма, които се откроиха на фона на всички останали със своята кауза, състрадание и артистично въздействие са „Уроците на Блага“ и „Диада“. Не е случайно, че споделиха голямата награда „Златна роза“ (това се случва за трети път в историята на фестивала в конкурса за пълнометражен игрален филм)[1] и симптоматично изборът на журито съвпадна с отличията, присъдени от гилдия „Критика“ („Диада“) и Съюзът на българските филмови дейци („Уроците на Блага“).
УРОЦИТЕ НА БЛАГА (2023, РЕЖИСЬОР СТЕФАН КОМАНДАРЕВ)
Творбата на Стефан Командарев беше показана във Варна след своя заслужен триумфален успех в Карлови Вари, където получи „Кристален глобус“ за най-добър филм и за най-добра актриса. Разтърсващият разказ за овдовяла учителка от провинциален град, която попада в капана на телефонни измамници и постепенно от пасивна жертва се превръща в хладнокръвна съучастница, е пресъздаден на екрана убедително и с изключително майсторство, а решението за главната роля да бъде поканена Ели Скорчева, която след три десетилетия извън света на киното, демонстрира своята висока класа и професионализъм, характерни за нея още от дебюта ѝ в „Адаптация“ (1981) на Въло Радев. Колко жалко, че българското кино така и не се възползва от нейното дарование и екранна автентичност, а се наложи актрисата да изчака своя звезден миг, за да избухне с нова сила – впечатляваща и виртуозна в интерпретацията си на един сложен образ, изискващ богата емоционална нюансировка и многостранен прочит. Като цяло, „Уроците на Блага“ свидетелства, че за българското кино не е непосилно да заговори на универсален език и да се докосне до общочовешки проблеми, макар привидно сюжетът да е потопен в спецификите на локалното. Добрата сценарна основа, прецизната режисура, чудесната визия, създадена от Веселин Христов, както и умелата актьорска игра са компонентите, които, взети заедно, определят синтетичното единство на филма и неговото ясно послание.
ДИАДА (2023, РЕЖИСЬОР ЯНА ТИТОВА)
От друга страна, „Диада“ се фокусира върху живота на подрастващите някъде в дълбоката провинция, разкъсвани между скритите си стремежи за социална реализация и тъжната реалност на бедност, липса на подкрепяща семейна и училищна среда, на елементарна съпричастност и разбиране. В крайна сметка картината, която се оформя пред погледа на зрителите е дори по-ужасяваща от тази в „Уроците на Блага“, тъй като става въпрос за един групов портрет на най-младото поколение в България, чиито представители не виждат никаква перспектива за развитие, нито смисъл, който да изпълни със съдържание тяхното съществуване. Яна Титова заяви своята ангажираност с темата за младите хора още в „Доза щастие“ (2019), но докато в режисьорския ѝ дебют след тежките изпитания главната героиня намира сили да се справи със своята наркотична зависимост, то финалът за Дида е отчайващо трагичен. Въпреки тъжният си привкус „Диада“ е ключов филм, който се надявам да достигне до онези, към които е адресиран, както и да провокира комуникация, а защо не и истински разговор: ще се примирим ли с поредното „изгубено“ поколение.
ДОБРИЯТ ШОФЬОР (2023, РЕЖИСЬОР ТОНИСЛАВ ХРИСТОВ)
„Добрият шофьор“ допълва липсващото звено между старите и младите чрез историята за персонаж „на попрището жизнено в средата“, чиято равносметка и изминат път също не са повод за радост. Малин Кръстев (дано повече кинорежисьори в бъдеще да го включат в свои проекти) великолепно се превъплъщава в ролята на класически неудачник, който е пропилял шансовете си и в професионален, и в личен аспект, неспособен да се изтръгне от желязната хватка на подземния свят. Творбата на Тонислав Христов се вписва и в една друга любопитна тенденция: настойчивото изобразяване на българските емигранти в чужбина в един техен характерен ракурс: unsuccessful stories. Финландия („Добрият шофьор“), Испания („Васил“), САЩ („Аромат на липа“, „Диада“) съвсем не се оказват мечтаната обетована земя за новодошлите, търсещи по-добри възможности, а свят на бюрокрация, безразличие, недостъпност и финансови провали. „Васил“ на испанката Авелина Прат и „Аромат на липа“ на американката с български произход Цветана (Сиси) Денкова са изцяло посветени на митарствата на българи зад граница, като друга пресечна точка в тяхната работа е участието на Иван Бърнев: в първия случай талантлив шахматист и бриджьор, търсещ късмета си в Испания, а във втория – неуверен мъж, запленен от американската мечта, който не просто попада сред българската общност в Мемфис (щата Тенеси), а в епицентъра на недоразумения, интриги и смешни ситуации. Филмът на Авелина Прат е деликатно, изящно повествование за смелостта да допуснеш Другия, да му се довериш и даже да се сприятелиш с него. Да захвърлиш националните и културните си предразсъдъци и да откриеш човешкото в един непознат балкански авантюрист. Превъзходното партньорство между Иван Бърнев и Кара Елехалде, въпреки очевидната езикова бариера, е част от голямото удоволствие при срещата с тази творба. В сравнение с „Васил“, „Аромат на липа“ е симпатичен, но далеч по-несръчен опит, който оглежда личните спомени на режисьорката от средата, в която е израснала, нелепите случки, карикатурните прояви на национализъм – напълно неадекватни в американската действителност. Заснета с много топлина и чувство за хумор, продукцията няма претенция, че е художествено обобщение на българския емигрант по принцип.
ЗАПИСКИ ПО ЕДНО ПРЕДАТЕЛСТВО (2023, РЕЖИСЬОР ГЕОРГИ ДЮЛГЕРОВ)
Съвсем различен в тематично и стилово отношение е новият филм на Георги Дюлгеров – „Записки по едно предателство“. Дефинирайки себе си като „човек на ХХ-ия век“, който предпочита да разказва за неща, които познава, режисьорът се завръща към една своя идея отпреди петдесет години: да създаде произведение по мотиви от „Записки по едно предателство“ на Захари Стоянов. Още като студент Дюлгеров обмисля този проект и работи съвместно с Боян Папазов над сценария „Да отвориш рана“, подчертавайки, че проблемът за предателството в българската история е тема, която винаги го е изкушавала.
Осъществената към днешна дата версия на „Записки...“ притежава характеристиките, типични за индивидуалния артистичен почерк на своя автор: умозрителност, дълбок интелектуален анализ на събитията от 70-те и 80-те години на ХIX в., проникновено разбиране на героите, умение да се задават важни въпроси, отнасящи се към съвременната ситуация, пред която е изправено българското общество. Особено успешен е изборът на Иван Николов за ролята на прочутия мемоарист, чиято интерпретация драстично се различава от интерпретацията на Стоян Стоев в едноименната творба от 1976 г. Захари Стоянов на Иван Николов е чувствителен, наблюдателен и ерудиран, човек със силна интуиция, която бързо му подсказва, че дядо Въльо ще предаде бунтовниците в ръцете на османската власт. В рамките на пресконференцията актьорът сподели, че по време на подготовката си за тази роля умишлено не е гледал предишната адаптация въз основа на „Записки по едно предателство“, както и документалния филм на Юлий Стоянов, посветен на изтъкнатия възрожденец. Това му е предоставило възможност да си изгради алтернативен образ, който е доста по-многопластов и интересен.
Бележка под линия:
[1] През 1980 голямата награда „Златна роза“ получават „Бариерата“ (реж. Христо Христов, сц. Павел Вежинов, оп. Атанас Тасев) и телевизионният сериал „Сами сред вълци“ (реж. Зако Хеския, сц. Павел Вежинов, оп. Крум Крумов), а през 2004 г. призът е връчен на „Мила от Марс“ (реж. и сц. Зорница-София Попганчева, оп. Александър Крумов и Румен Василев) и „Изпепеляване“ (реж. Станимир Трифонов, сц. Йордан Де Мео, оп. Емил Христов) – виж: Каталог „41-ва Златна роза“, Национален филмов център, София, 2023, с. 80-81.
* * *
ЗАГУБА НА СМИСЪЛА
БОРЯНА МАТЕЕВА
„Златна роза“, фестивалът на българския игрален филм, най-големият национален форум, се разгърна за 41-ви път от 20 до 28 септември 2023 г. Безупречна организация, богата конкурсна и извънконкурсна програма с множество съпътстващи събития, ежедневни дискусии (пресконференции), чествания на годишнини, премиери на книги, кръгли маси... Нов момент беше включването на още една конкурсна секция – освен пълнометражни и късометражни игрални филми, във Варна вече се състезават и филмови телевизионни сериали. Но основният стълб на тази мегаконструкция си остава голямото игрално кино. Наградите открояват тенденции както в темите, така и в стилистиката. След опиянението от самото събитие, от неформалното общуване с колеги, от близостта на морето, неизбежно идва равносметката. Какви бяха филмите, какво ни казаха за нас самите, за времето, за бъдещето. Равносметката тази година е доста плашеща.
Журито подели „розата“ между два филма – безспорният „Уроците на Блага“ на Стефан Командарев (за когото това е второ такова отличие) и спорният „Диада“, втори филм на Яна Титова. По този повод искам да споделя една тревога.
УРОЦИТЕ НА БЛАГА (2023, РЕЖИСЬОР СТЕФАН КОМАНДАРЕВ)
„Уроците на Блага“ проследява много внимателно и психологически детайлно моралното падение на една жена, пенсионирана учителка и отскоро вдовица. Тя е въвлечена в престъпна схема, на която първо става лековерна жертва, но неусетно се превръща в хладнокръвен престъпник. Познатите от новините „ало, измамници“ тук са разкрити в цялата им битова бруталност. Бившата учителка, представител на българската интелигенция, затъва все по-дълбоко в блатото на измамите, постепенно губейки всякакви морални ориентири. Напрежението във филма се гради на очакванията на зрителите, че тази, уж нормална, жена, посветила се на възпитанието на младите, ще реагира адекватно, ще осъди престъпниците или поне ще се опита да ги изобличи по някакъв начин. Драматургията ѝ дава последен шанс за изкупление – да понесе жестоко наказание за делата си, но да се реабилитира в собствените си очи. Тя обаче реагира първосигнално, егоистично и натопява своя прелестна и нищо неподозираща частна ученичка-имигрантка... В този неочакван финален обрат е съсредоточен целият смисъл на филма. И не, няма морал, няма поука, има голата озъбена реалност на живота. Времето, в което живеем, е лишено от илюзии – за интелигентност, почтеност, достойнство, състрадание. Ели Скорчева успява да внуши мрачната картина на един тотален душевен разпад с минимални изразни средства, което е голяма победа за нея и режисурата. Неслучайно пределно сдържаната ѝ игра и автентично присъствие бяха отличени и в Карлови Вари, и във Варна. Дори е някак конфузно да говорим за „игра“, по отива да кажем тотално потапяне в образа и преобразяване. Глъбинна метаморфоза – в пестеливата мимика, точни жестове, празни погледи, поведение, напомнящо психологическата сгъстеност на бергманови героини. Забравена в самотата си, с наскоро починал съпруг и син – далеч на гурбет в чужбина, тя е замръзнала във вътрешната си самота, а някогашните ѝ морални устои се топят пред очите ни. И този постепенен разпад е показан реалистично, без патос. Именно затова е така убедителен. Душевната картина е тъжна и безнадеждна. Ако дотам е докарана една интелигентна учителка, какво остава за по-простите и обикновени жени... Но „Уроците на Блага“ съвсем не е публицистичен филм за телефонните измамници, а мрачна психологическа драма за състоянието на нещата в психиката на съвременния човек. Авторите не дават отговор „защо“, а прехвърлят върху зрителя възможните отговори. На финала всеки е заставен да си отговори как би постъпил лично той, ако се докара до положението на Блага. Без да е назидателен, филмът е морално честен. Авторите не съдят. Но и не предлагат катарзис. В острия, изопнат до краен предел морален казус, зрителят трябва да вземе страна и да направи рекапитулация на своите ценности. Кои сме, откъде идваме и накъде отиваме – философският подтекст се налага от самосебе си, извира от историята, без да е привнесен отвън. Така филмът се издига до вътрешен отпечатък на времето, в което живеем. И той е безрадостен, тъмен и тревожен.
ДИАДА (2023, РЕЖИСЬОР ЯНА ТИТОВА)
Тазгодишната „Роза“ не е просто мрачна. Тя е безпросветна. И това дойде от другия филм, удостоен ex aequo с най-голямото отличие – „Диада“. Ако в „Уроците на Блага“ имаме крах на ценностната система на една бивша учителка в сблъсък с престъпни дейности, в „Диада“ въобще няма изградена система, няма емоционална интелигентност. Героинята Дида, 16-годишното момиче от малък провинциален град, е изначално лишена от ориентири. Оставена е на самотек от семейството – майката е на гурбет в Америка, бащата е пияница. Училището е представено като зловещ зверилник – учителите са уродливи кретени, идиоти или похотливци, без никакъв контакт с учениците, те са презреният от младежите враг. Единствена опора на момичето е приятелката Ива, дъщеря на провинциална мутреса, глезена и задоволена във всичко девойка, нейна почти близначка (в съзнателно търсена физическа прилика). Дида рисува и мечтае да отиде при майка си в Америка, за да се спаси от тъпия си живот и да учи за художник. За да събере пари за път, проституира (прави „свирки“ на съучениците си край оградата), изявява се като „мадам“, организирайки за пари голи фотосесии на съученичките си. И всичко това прави като нещо най-естествено, без нито за миг да си дава сметка за същността му. Именно това е най-стряскащото и най-ужасното. Когато разбира истината за положението на майка си – че тя съвсем не е прокопсала, мечтата ѝ се сгромолясва и момичето в пристъп на неистов гняв убива приятелката си. В умопомрачение облича дрехите ѝ, отива и се гушва в леглото при майка ѝ...
Гледали сме много филми на младежка тема и в българското, и в чуждото кино. Достатъчно е да споменем само „Всичко е любов“, „Сбогом, приятели“ или „Вчера“, от по-ново време „Номер 1“, „Сладките шестнадесет“ на Кен Лоуч или „Розета“ на братя Дарден, „Без покрив и закон“ на Варда, но има и толкова други. Като правило авторите изследват бунта на тийнейджърите в схватка с конформизма и лицемерието на възрастните и несправедливостите в обществото, като застават на страната на младите бунтари. И в „Диада“ е така, но проблемът, според мен, идва от факта, че в режисурата се усеща разностилие. Училището е показано еднопланово и тенденциозно, като клоака, в която последното нещо е учението, а основното е да се противопоставиш всячески и на инат на тъпите даскали, които до един са олигофрени (с едно плахо изключение – ролята на Ирмена Чичикова). Изсипването върху главата на учителите на целия необуздан гняв на младите е твърде елементарен ход. В подобен подход липсва диалектиката на живота и се усеща дразнещо изкривяване на реалността. Ако тази неовладяна гротесковост беше прокарана като цялостен подход, би било съвсем друго, но тук се бият натурализъм и сарказъм. „Диада“ въздейства с градуса на неконтролирания младежки гняв. Това е един неистов вик, крясък, писък за любов на младо момиче, лишено от всичко – от майчина ласка, от бащина грижа, от предпазната мрежа на възпитанието, от ценностите на училището, от приятелското съпричастие. Тогава изходът е един – безизходица и пречупване, тотален крах и трагедия. Поради ексесивната емоционалност на финала зрителят е повече шокиран, отколкото заставен да размишлява, както при „Уроците на Блага“. Трагичната постъпка на Дида не ни кара да ѝ съчувстваме, а по-скоро да я съжалим. Тя ни показва докъде стига едно неукрепнало съзнание, оставено на вихрите на живота. Гневът е огромен, но безадресен. Маргарита Стойкова не просто представя, а живее в образа на Дида, като буквално се е превърнала в героинята си. Финалната сцена с транса, довел до убийство на приятелката ѝ, на моменти достига опасно истерично кресчендо. Във всеки случай нагнетеността на чувствата събужда подобно състояние и сред зрителите, на които не е предложен катарзис. Заслужено младата непрофесионалната актриса също беше отличена с Наградата на град Варна за „енергията и страстта“, вложени в образа.
И Блага, и Дида, героини на нашето време, едната извървяла своя път, другата в началото на живота, едната учителка, другата ученичка, са всъщност антигероини. Както беше казал Унамуно: „Всяка епоха ражда героя, който ѝ е нужен... Героят не е нищо друго, освен индивидуализирана колективна душа… героят е първообраз и продукт, духовният средец на народа… Героят е негова съвест и израз на неговите въжделения“. Ако се отправим в тази посока, ще стигнем далече в тъжните размисли. Има упадък на ценностите, няма на какво да се опрем. Киното ни показва печалния резултат от нравствения разлом през прехода. Не ни сочи образци за поведение, не ни утешава по никакъв начин. Погледът му е суров и безмилостен. Смята ни за достатъчно зрели да откриваме отговора в собствения си опит и ценностен щит. Но дали е така?
Още два филма от програмата на фестивала ми се струват важни в този тежък нравствен дебат за героя и йерархията от ценности, която крепи обществото. В „Записки по едно предателство“ на Георги Дюлгеров този дебат е кристално изчистен. Филмът следва вярно написаното от Захари Стоянов, а визуалният минимализъм на постановката е израз на преклонението на режисьора към текста. Няма нищо измислено, домислено, добавено. Както съобщи Георги Дюлгеров, занимавали са го три неща – робското съзнание, предателството и прошката. Това са все фундаментални нравствени категории, които не избледняват с времето, само добиват релеф и нова плътност в различните контексти на времето. Дюлгеров се интересува от значението на филма за днешния ден и ето как, неочаквано, историческата му драма пряко кореспондира с моралния крах на съвременните герои. Когато нямаме усещане, че сме свободни хора, сме способни на предателство – такъв е дядо Въльо от „Записките“, такава е и учителката Блага, такава е и малолетната Дида. Когато не сме научени да прощаваме, можем да извършим най-тежък грях. И обратно – Захари Стоянов, вече като държавник, не нарежда екзекуция на дядо Въльо, а му прощава. Така показва духовна извисеност и дава възможност за покаяние на предателя. Чуха се мнения, че филмът бил „постен“, муден, старомоден и т.н. Всички знаем от „Мерата“ на какво е способен Дюлгеров като творчески размах и артистизъм. С този и други свои филми той е класик, влязъл във филмовия канон. Знаем и какво може да направи от изображението Веско Христов, да не говорим пък за художника Георги Тодоров – Жози, стар и вечен сътрудник на Дюлгеров от първите му филми. Тук всички са се ограничили съзнателно, максимално, преклонили са глава пред моралните измерения на станалото. Няма демонстрация на „майсторство“, защото има благоговение пред паметта на народа и най-важните въпроси – битката за свобода и препятствията пред нея. Красиво е, че Дюлгеров е успял да реализира този дълго лелеян проект в такава строга и стегната форма, без никакви излишни „красивости“ и авторско самолюбуване. Този подход се усеща много ясно и в актьорската игра – сдържана, точна, психологически прецизна. Да възкресиш национални герои без патетика, да жертваш бляскавия ореол за сметка на епичната суровост и реализъм е рискована художествена операция, изпълнена с професионално достойнство. Затова и този телевизионен филм беше отличен със Специалната награда на журито в лицето на Георги Дюлгеров. Поздравление заслужават младите Иван Николов и Пламен Димов, пресъздали съответно Захари Стоянов и Бенковски. Не може да не споменем и дядо Въльо в потресаващото изпълнение на Ивайло Христов –покъртителен и сюблимен в закъснялото си покаяние.
И още един филм ме спечели с посланието си, минимализма и изчистения си стил – „Добрият шофьор“, дебют в игралното кино на документалиста Тонислав Христов. Една позната житейска история за човешки провал, но и изправяне, разказана с топлота и реализъм, където покаянието и прошката имат съвсем земни измерения. Филмът е моментална снимка на днешното битие на малките хора, но не навява униние, а внушава, че животът е по-силен от всичко и когато сбъркаме, винаги има ходове, които могат да ни спасят. В случая това е приятелството между двама мъже от едно село, попадащи в драматични и опасни ситуации, но успяващи винаги да запазят близостта си. А когато това са Малин Кръстев и Герасим Георгиев – Геро, действието сякаш се движи само. Своеобразна кулминация е участието на финландската звезда Алма Пьойсти, която в няколко кадъра успява магически да вкара многогодишната история на едно разбито семейство. Постижение на режисурата е симбиозата между високия професионализъм на двамата главни актьори-звезди и автентичното присъствие на непрофесионални актьори. Работата с натуршчици – този специалитет на режисьора, тук е напълно овладян и дава своите плодове. Заслужено филмът получи Наградата за дебют.
„Златна роза“ 2023 е сложната и нееднозначна равносметка на една киногодина. Кинотворците бият неистова тревога за разпада на връзките, за свободното падане, за липсата на смисъл. В социологията терминът „диада“ се дефинира като група от двама души, най-малката възможна група в социума. Когато и тази най-основна частица се разпада, трябва да спрем да търсим някъде навън, а да погледнем навътре в себе си и да активираме вградения нравствен механизъм, който ни пази. Дали това са Десетте божи заповеди? В едно доскоро атеистично общество това не е толкова сигурно. Едно е сигурно – режисьорите отказват ролята на гуру. Задоволяват се да бъдат добросъвестни и безстрашни свидетели. А това на този етап никак не е е малко.
* * *
ДЕБЮТИ И МИГРАНТИ
ГЕНОВЕВА ДИМИТРОВА
Дебютите са едно от най-важните и симпатични неща, случили се от началото на ХХI век в българското игрално кино. Те са различни от онези, непослушните и нестандартните от 1989 г. на Иван Черкелов, Красимир Крумов – Грец, светла им памет, Людмил Тодоров и Петър Попзлатев. Но повечето са несъгласни, борбени и търсачески като тях. Независимо дали се занимават с настоящето или с миналото, дали са микс от игрално и документално кино или експериментални като форма, те изразяват дишането на времето ни. Неслучайно от 2002 г., с „Емигранти“ на Ивайло Христов и Людмил Тодоров до 2012 с „Цветът на хамелеона“ на Емил Христов, „Златна роза“ неизменно получават дебюти.
На тазгодишното издание на фестивала от 12-те филма в пълнометражния конкурс пет бяха дебюти („Добрият шофьор“ на Тонислав Христов, „φ1.618“ на Теодор Ушев, „Апостол: един нежен рицар в Бруталия“ на Петър Русев, „Аромат на липа“ на Сиси Денкова и „Васил“ на Авелина Прат). Четири са копродукции, както напоследък е съвсем резонно да се прави. Два от дебютите са независими: „Апостол...“ и „Аромат на липа“. В размишленията си ще елиминирам прекрасния „Васил“ (2022) с великолепния Иван Бърнев, защото режисьорката му е испанка и е извън нашия контекст. И все пак – за първи път на екрана срещаме просветен и чуден български имигрант. Прекрасно е, че Весела Казакова и Мина Милева са застанали зад този проект. Общо взето, всичките дебюти се занимават с миграцията – външна или вътрешна.
ДОБРИЯТ ШОФЬОР (2023, РЕЖИСЬОР ТОНИСЛАВ ХРИСТОВ)
Най-компактен и силен се оказа „Добрият шофьор“ (България/Финландия/Швеция) на забележителния документалист Тонислав Христов. Подобно на „Уроци по немски“ (2021) на Павел Веснаков, той е фокусиран върху невървежа на мъж на средна възраст, но в друга житейска ситуация. Иван (Малин Кръстев) отива в родното си село за погребението на майка си. Той е шофьор на такси в луксозен морски курорт, но иска да изкара лесни пари и превозва бежанци. В един момент му писва и всичко пропада. Настоятелно звъни на жена си във Финландия (Алма Пойсти), но... Парите му трябват, за да се върне при нея и сина им. Когато е напълно отчаян, приятелят му от детинство (Герасим Георгиев – Геро) открадва оборота от дискотека, където е бодигард. С пълния сак заминават за Финландия, където не ги чака просветление. Връщат се. Дават парите на приятелка на Иван (Слава Дойчева), потъват в нищото. Няма перспектива. Филмът е стройно и вълнуващо продължение на заниманията на Тонислав Христов с хибрида от игрално и документално кино, както беше в „Правилата на ергенския живот“ (2011). Но тук вилнее разпадът. И играят актьори. Малин Кръстев е вълшебно събран, темпераментно му партнира Герасим Георгиев-Геро (диплом за актьорско постижение). Алма Пойсти е чудесна. Родната къща на Иван със стълбището в Голям Дервент е позната от документалните филми на Тонислав Христов „Пощальонът“ (2016) и „Последният гларус“ (2023). „Добрият шофьор“ получи Наградата за дебют и бе отличен от младежкото жури.
φ1.618 (2022, РЕЖИСЬОР ТЕОДОР УШЕВ)
Първата копродукция между България и Канада „φ1.618“ (2022, диплом за сценографа Сабина Христова) по романа „Пумпал“ на Владислав Тодоров е и пълнометражен игрален дебют на световния аниматор Теодор Ушев. Той представя нов жанр в киното ни – антиутопична road movie-приказка. Доста по-проходима е от литературния първоизточник. Заглавието със златното сечение е иронично, но недостатъчно ефектно.
В екранизациите на постмодерния концептуалист Владислав Тодоров му върви на дебютанти: яркият театрал Явор Гърдев с черно-белия предизвикателен неоноар „Дзифт“ (2008, „Златна роза“), мощният визионер Емил Христов със сардоничния политически трилър „Цветът на хамелеона“ (2012, по романа „Цинкограф“, „Златна роза“).
Ударно е началото на „φ1.618“ – черно-бяло, решено като нямо кино с високопарна музика. Ироничното разчистване на сметките с тоталитаризма ме препраща към извисяващото начало на „Дзифт“ – само смислово, в мой си контекст, а иначе и двата филма са заснети от виртуоза Емил Христов.
После филмът става цветен, с плътна тоналност. Почти всеки кадър въздейства като живописно платно. Безсмъртният био-титан Криптон (Деян Донков), който е на вечните 33 години, е обречен да преписва книги на бели страници и се готви да напусне земята с Пумпала. Към него се присъединява храбрата и съобразителна Гаргара (Мартина Апостолова) с чудата опашчица – последната и забранена книга. Виждаме и спяща красавица (Ирмена Чичикова). Криптон и Гаргара тръгват на пътешествие с определена цел. Срещат разни урунгели и уроди. Попадат на разюздан гуляй. В действието е намесена и тенджера под налягане от соцминалото. При това не кога да е, а по време на ефектното секси изпълнение на Иво Димчев... На места е решително фантазно, дори забавно, на места – скучно. Абсурдът се вихри. Видими са препратките към „Метрополис“ на Фриц Ланг, „Бразилия“ на Тери Гилиъм, „Дискретният чар на буржоазията“ на Луис Бунюел, съветския авангард... Криптон и Гаргара повечето време разговарят задкадрово – иначе на екрана, когато са двамата, мълчат. Обсъждат актуалната ситуация, властта, безвремието, съдбата на книгите, безсмъртието, любовта, свободата... Интересно е да ги слушаш, но често в диалозите им се намесва патетика. Затова пък анимацията е въодушевяващо класна, както и музиката.
Актьорите са неравни. Деян Донков изглежда по-възрастен, какъвто си е. Но е съсредоточен и сугестивен. Мартина Апостолова огрява кадрите с интелигентното си излъчване и категорични жестове. Повечето от останалите изглеждат клишета.
Колкото и да е неравен и несъвършен, „φ1.618“ обогатява пейзажа на българското кино.
АПОСТОЛ: ЕДИН НЕЖЕН РИЦАР В БРУТАЛИЯ (2023, РЕЖИСЬОР ПЕТЪР РУСЕВ)
Черно-белият „Апостол: един нежен рицар в Бруталия“ е дългоочакваният дебют на Петър Русев, завършил кинорежисура в Дания. И, като дългоочакван, а и независим, е доста изнервен филм. Прелива от теми и проблеми. И е с тромаво-обяснително заглавие. Младият Апостол (Георги Гоцин) е талантлив поет с главоболие и безпаричие. Съмнява се, че има тумор в мозъка. Представя си кумирите Аполинер и Димчо Дебелянов. Майка му (Станка Калчева) споделя, че е болна от рак. Сестра му (Каталин Старейшинска) се налива с водка. Малкият син на брат му непрестанно изрязва рицари с ножица... Апостол обикаля София с колело, ходи по лекари, навестява момиче в книжарница, напива се с приятел на купон, върши глупости... И, когато най-сетне му просветва, фатален полет на ножицата прерязва живота му. Праща го директно при Аполинер и Дебелянов. Въпреки че захваща и изпуска теми и сюжетни ходове, пък и е малко наивен, „Апостол...“ е въздействащ филм. Актьорите са чудесни. Открояват се Станка Калчева и младият Георги Гоцин, който е и продуцент. И самият режисьор играе във филма – луд. Операторите Елена Николаева и Георги Ставрев са заснели изумително нощния център на София – сякаш попадаме в непознат и магичен град. За съжаление, визионите с Аполинер и Дебелянов са досадни. „Апостол...“ е поредният дебют в киното ни, където човекът на изкуството е представен като обречен маргинал.
АРОМАТ НА ЛИПА (2023, РЕЖИСЬОР СИСИ ДЕНКОВА)
Комедията „Аромат на липа“ (2023, САЩ/България) е първият български игрален филм, изцяло продуциран в САЩ. Стефан (Иван Бърнев) пристига от България в Мемфис подир своята американска мечта. Посреща го тамадата на тамошната нашенска диаспора Георги (Тончо Токмакчиев) – добронамерен простак. Настанява го в къщата си. Там се събират разни българи – успели и неуспели. Пият и купонясват, както могат. Съпругата на Георги Дима (Албена Колева) е гостоприемна, сърдечна кулинарка и домакиня, вечно пренебрегвана. Стефан трудно си намира място. Заминава за Чикаго. И набързо се връща при своите. Отделните епизоди може и да са автентични наблюдения върху поведението на българските имигранти в САЩ, но на екрана стоят фалшиво. Повечето актьори играят клишета – или на представата за нашенеца в Америка, или на собствените си телевизионни превъплъщения. Други, като иначе класните актриси Рени Врангова и Йоана Буковска-Давидова, просто не знаят какво да правят с енигматичните си героини. Иван Бърнев отново е прекрасен. Албена Колева е чудна – това е най-добрата ѝ роля в киното. На моменти филмът е смешен, но най-често е пошъл.
В различни стилистики, но с камерни сюжети, ситуирани предимно в днешния ден, и тазгодишните дебюти разказват българското живеене – у нас и в чужбина – през шокови или интимни кинематографични проекции на градските топоси и универсалните парадигми агресия-апатия, бягане-завръщане, праведност-грях... Всмукването на фикцията от документалността е характерна тенденция за днешното младо кино в световен мащаб и повечето от нашите автори съвсем адекватно се включват в нея. Чрез обиграването на извечните мотиви за идентичността, мигарцията, престъплението, корупцията, вините, отчаянието, призраците, отчуждението, манипулацията, безотговорността, смъртта, те изграждат микрокосмос на депресията... Визията – съзерцателна или активна – се явява особеният код, през който на екрана се моделира конфликтът между социум и екзистенция.
Не е лесно да дебютираш в българското кино. Особено с новия Правилник на НФЦ. Изобщо не е лесно да правиш кино в България. Вероятно същото ще каже и Сиси Денкова, която от 10-годишна живее в САЩ.
* * *
САМО КОНЕТЕ, НЕ И СЮЖЕТИТЕ
ИРИНА ИВАНОВА
Една игра като за начало. Открийте разликите.
„Урок“ (2014), реж. Петър Вълчанов, Кристина Грозева
Учителка в провинциален град, която спешно трябва да намери пари, за да запази жилището си, което е заложила в заложната къща на героя на Стефан Денолюбов, извършва престъпление от отчаяние и безпомощност – абсурден и обречен опит за обир на банка.
„Уроците на Блага“ (2023), реж. Стефан Командарев
Бивша учителка в провинциален град, която спешно трябва да намери пари, за да закупи гробните парцели за себе си и наскоро починалия си съпруг от героя на Стефан Денолюбов, управител на погребална агенция или нещо подобно, извършва престъпление от отчаяние и безпомощност – става част от банда за телефонни измами и причинява смъртта на невинен човек.
Да кажем, че изводът е, че за почти десет години в България нищо не се е променило. И все пак – не предъвкваме ли едно и също, не тъпчем ли на едно място, не се ли въртим в един кръг от теми, проблеми, сюжети и персонажи? Нищо ли отвъд тези истории и тези герои не се случва в България? Наистина ли нищо друго? Няма ли и други конфликти, които също да заслужават вниманието на нашите режисьори, пък и нашето внимание? Задавам си тези въпроси, откакто приключи тазгодишното издание на фестивала на българския игрален филм „Златна Роза“ и наградите бяха раздадени, и еуфорията започна бавно да позаглъхва. Понеже трудно се мисли, когато си в центъра на еуфорично торнадо и всичко и всички около теб възторжено се вихрят, а пък ти си в състояние на вътрешен ступор.
И трите филма, получили най-много награди на „Златна Роза“ 2023 г. – „Уроците на Блага“ на Стефан Командарев със 7 отличия, „Диада“ на Яна Титова с 4, (двата филма си поделиха и голямата награда „Златна роза“ за най-добър филм), „Добрият шофьор“ на Тонислав Христов с 3 награди – са добри филми. Някак точно каквито трябва са. Поет риск? 0,5. Ако не беше „Диада“, щеше да е чиста нула. Изненада? Отново 0,5. Отново заради „Диада“.
ДИАДА (2023, РЕЖИСЬОР ЯНА ТИТОВА)
От години, когато гледам нови български филми (с някои изключения) имам чувството, че гледам един и същ филм, в който се сменят имена, лица, екипи зад камерата, актьори пред камерата (макар че що се отнася до актьорите, понякога и те се повтарят, потретят, почетвъртят), но всичко друго е същото, абсолютно същото. Чували сте сигурно онзи лаф на Джон Уейн, ще го цитирам по памет. Когато го попитали в интервю коя е любимата му роля, старият кинокаубой отговорил: „Не знам. Ние сменяхме само конете, не и сюжетите“. Ето за това става въпрос.
УРОЦИТЕ НА БЛАГА (2023, РЕЖИСЬОР СТЕФАН КОМАНДАРЕВ)
Провинциален град или село. Главният персонаж е човек, който принадлежи към някоя уязвима група (пенсионер, безработен, тийнейджър) или пък професията му е с голяма обществена значимост (учител, лекар, полицай), но в нашата нещастна държава той е поставен на колене. Човекът е свестен, но ситуацията, в която изпада, го принуждава да пристъпи своите собствени принципи и убеждения, за да оцелее. Притиснат от обстоятелствата и/или от мечтите си, той трябва спешно да събере определена сума пари. Случват се поредица от събития, при които на нас ни се показва колко бездушни към драмата на малкия човек са институциите, обществото, семейството дори или пък колко корумпирани, безпардонни и алчни са някои представители на държавата и политическата власт. Появяват се и мутрите – почти задължително. Накрая човекът намира парите, но с цената на пълно морално падение, личностен разпад или някакъв тип тотална катастрофа. Това е историята, която разказват и трите най-награждавани филма от тазгодишното издание на фестивала „Златна Роза“. Честно казано, това си е направо схема. Хиляди пъти сме чувала думата „схема“ по повод холивудските продукции с банални сюжети – романтични комедии, екшъни и прочие. Напоследък обаче си мисля, че и киното, субсидирано от различните институции на национално и европейско ниво, също генерира схеми, които биват подкрепяни и насърчавани убедено и последователно.
Не става въпрос само за умора (е, добре – моя лична) от току-що описаните сюжети и персонажи, а за липсата на надграждане, на разгръщане, на позиция. Всичко остава на ниво констатации. Добре, ясно – България е затвор, от който искаш да избягаш. Или дупка, дъно – нито можеш да изпълзиш, нито да се отлепиш. Можеш само да затъваш все по-дълбоко и по-дълбоко в калта. Крайният квартал на Европа. Гетото. Всички ние, които живеем тук, сме обречени. Добре, разбрахме. Кажете ни най-после нещо, което не знаем. Това вече го знаем. Гледали сме „Посоки“ и „В кръг“ на Командарев, гледали сме „Уроци по немски“ на Павел Веснаков, гледали сме „Безбог“ на Ралица Петрова, гледали сме още поне 20-30 филма от последните 20-30 години, които са все за персонаж в безизходица, който събира пари и накрая губи душата си. За Бога, братя, не сменяйте само конете, сменете и сюжетите най-после. Или поне ни дайте друга гледна точка към тях. И не защото искам българските режисьори да правят фалшиво-напудрени филми насред тъжната ни действителност, а защото за поредна година ни предлагат просто констатации, направени вече, при това преди немалко време, без никаква добавена стойност. Никаква.
Години наред критици и журналисти пишат за филмите на Стефан Командарев, че поставят диагноза на обществото. Четем го и по повод на други филми. Диагнозата вече я чухме. Чухме я и я видяхме много пъти в много филми. Няма нужда да ни я повтаряте още и още, мерси!
Идва ми наум едно понятие – критически реализъм. Ето как бих определила тези три нови български филма, тази кинотриада, чийто профил се опитвам да очертая тук. Определението важи и за някои от другите нови български филми, споменати по-горе в текста. Дисекции на действителността и то задължително на действителността „на дъното“ – критически реализъм, какво друго! И макар филмите да са добри, натрапчивите сходства между тях ме карат да се съмнявам дали пък просто точно тези теми и проблеми в стил критически реализъм не се харесват там, където се кандидатства за финансиране? Може би това е по-сигурният начин проектите да получат субсидия, а после – награди и благодарение на тези награди – отново финансиране за следващия филм, който ще е почти същият и така нататък, и така нататък? И това ако не е схема! Задавам си въпроси, не друго. Отдавна, при това.
„Не виждаш ли какво се случва около нас? Можем ли да се хилим като идиоти?“ – каза ми някой, когато повдигнах тази тема при личен разговор с колеги след един от филмите на „Златна Роза“. Колко оригинално, не се бях сетила за този довод! Виждам, и още как! Макар че, честно казано, би ми се искало да се похиля като идиот. За целта обаче някой трябва да ме разсмее.
Като член на гилдия „Критика“ към СБФД на тазгодишния фестивал „Златна Роза“ лично аз гласувах за „Диада“ на Яна Титова. Поставих го на второ място обаче. На трето – „Уроците на Блага“. Първо място не дадох – по изброените по-горе причини. Нелеп опит да кажа каквото мисля и да съм честна в оценката си.
ЯНА ТИТОВА (РЕЖИСЬОР НА ФИЛМА ДИАДА), СНИМКА: © АДРИАНА ЯНКУЛОВА
Гласувах за „Диада“, защото в него все пак видях извървяния от режисьорката Яна Титова път от предишния ѝ дебютен пълнометражен филм „Доза щастие“. Видях фантастичната ѝ работа с актьорите, която дори на моменти така я опиянява, че забравя добрата мяра – например в сцената със Светлана, майката на Ива, изиграна самоотвержено от актрисата Жаклин Дочева. Наргилето, идиотската ѝ вманиаченост по кученцето, вечно сякаш замаяните от незнаене какво да прави със себе си очи, диалектът. Ами ето, хилих се като идиот. Просто отива твърде далеч тази сцена, продължава прекалено дълго, прекалено пищна е някак и, струва ми се, нарушава ритъма на филма. В тази предълга сцена, можеше да бъде проявена по-здрава дисциплина при монтажа. Жаклин Дочева обаче със сигурност е моето лично откритие на този фестивал. Иван Бърнев (който участва в 50% от филмите, показани на фестивала) тук е различен от обичайното си амплоа (в киното) на леко безхарактерен, но честен и свестен човек, а е неподозирано брутален „гадняр“, ако използваме ретро ученическия жаргон, който познаваме. Ще спомена и малката роля на Васил Бинев като директора на училището, в което учат двата главни персонажа – Дида (Маргарита Стойкова) и Ива (Петра Църноречка). Точно след като си започнал здравата да се дразниш на Дида заради нетърпимо нахалното ѝ поведение, Бинев успява така да обърне нещата, че да започнеш да ѝ симпатизираш и да виждаш колко е сама и безпомощна сред всички възрастни, които на практика могат да правят каквото искат с нея. И го правят. Разбира се, не може да не бъде отбелязана работата на Яна Титова с диадата, въплътена от непрофесионалните актриси в двете главни роли Маргарита Стойкова и Петра Църноречка, които успяват да предадат цялата сложна сплав от привързаност, ревност, завист, зависимост, отблъскване и привличане едновременно, така характерна за пубертетското приятелство. Заради това много зряло, много майсторско и много смело водене на целия актьорски отбор гласувах за „Диада“ на Яна Титова, макар че на сюжетно ниво този филм също е част от „схемата“, за която вече стана въпрос. И все пак има една първична енергия в него, един порив – и кинематографичен, и драматургичен – който го отделя от другите два добре премерени, добре обмислени, рационално, прагматично конфигурирани и с конкретно заложени цели филма. Дано и в бъдеще Яна Титова успее да устои и да не се поддаде на инерцията, предопределена от зависимостта между фестивалните награди и успеха в сесиите за финансиране у нас и по света.
Дано пък и още на следващия национален кинофестивал „Златна Роза“ се появи онзи български филм, който ще ме накара да се хиля като идиот. Ама истински! Пожелавам си го от сърце!
* * *
КИНО ЗА ФЕСТИВАЛЕН САЛОН ОТ ШЕСТИМА ИМПРОВИЗАТОРИ[1]
МАРИАНА ХРИСТОВА
Преди това 41-во издание на „Златна роза“ нова българска късометражна продукция накуп не бях гледала от изданието на Международния фестивал за късометражно кино „В Двореца“ в Балчик през 2010 г., който поне тогава беше платформата с най-изчерпателна българска селекция. Тази дълга почивка явно е отмила натрупания дотогава скептицизъм и го е заменила с оптимизма на наивна чужденка, защото намирам общото средно ниво на показаното за добро, за разлика от много колеги, които следят всичко през годините. Разбира се, голяма част от конкурсните филми бяха вторични като идеи, което е разбираемо за началото на всеки артистичен път, предвид че доста участници са все още студенти или начинаещи в киното. Но пък залутаното любителство, поне във визията, е сведено до минимум – техническото ниво определено е по-високо, отколкото в периода, когато моето поколение, тоест родените в последните години на социализма, навлизаше в киното. Дължим го в голяма степен на дигиталната ревoлюция – не само на по-достъпната и гъвкава техника, която могат да си позволят нискобюджетните продукции днес, но и на по-непосредствения досег със старо и ново кино от цял свят в легални, и недотам, онлайн източници, където кандидат-режисьорите да намират база за сравнение, вдъхновение и да правят самостоятелни открития на авторитети, които евентуално да следват, при все девалвацията на понятието „авторитет“. Да имаш голяма част от филмовото наследство на една ръка разстояние може да е невротизиращо и блокиращо, но и помага за ранното осъзнаване, че всички истории вече са разказани и че много по-важно от това какво ще разкажеш е как точно ще го направиш; тоест че изборът на оригинален наративен подход и образност са ключови.
В това отношение забелязвам много по-голямо разнообразие, отколкото в първото десетилетие на ХХI век, когато късометражното кино в България все още се възприемаше предимно като учебна тетрадка за упражнения по извеждане на конфликт, по изплитане на причинно-следствени връзки или по ефектно градиране на напрежение, да речем – базисни драматургични похвати, които се разгръщат по-добре в пълнометражното кино, поради което и много късометражни филми от онези години напомнят неслучили се пълнометражни. В този смисъл днес, вероятно заради възможността да се следят отблизо световните тенденции, авторите своевременно и по-ясно си дават сметка, че кратката форма е напълно самостоятелен вид кино с интересни възможности за експеримент, най-вече заради артистичната свобода, която предоставя.
По-скоро като наблюдател, отколкото като „оценител“ от журито на Късометражния конкурс, избирам да коментирам шест филма, в които по-интересни от самите истории са изразните средства, чрез които те са изведени на екран. Независимо дали успяват да напипат златното сечение между форма и съдържание, всички те са самобитни естетически импровизации по важни и вечни теми от автори с разнородни биографии и различен опит в киното, които до един демонстрират висока визуална култура. А тя по принцип е слабото място на българското кино от самото му начало, с малко щастливи изключения.
ПРОКЛЯТИЕТО НА ХОЛАНДЕЦА (2023, РЕЖИСЬОР АНГЕЛ РАДЕВ)
Проклятието на холандеца (реж. Ангел Радев) не прилича на нито един друг филм в програмата, както предупреди авторът му преди прожекцията. Защото е реверанс към нямото кино, пунтиращ началата на филмовото изкуство с маниашката прецизност на филмов архивист, какъвто е Ангел Радев. Макабреният визуален стил с елементи на готика и разказът за сблъсъка между отделния човек и неназованото зло – фабула, която прескача между епохи и пространства и жонглира с измеренията на една изкривена реалност – са очевидно намигване към Немския експресионизъм. Времевите пластове са разграничени цветово на минало (без филтър) и настояще (в тоналност сепия), а един кадър дори имитира поражения върху лентата, причинени от разградена във времето филмова емулсия, което е характерно за старите аналогови копия. Предвид, че целите запазени български филми от немия период са твърде малко, Проклятието на холандеца стои като опит за компенсация на тази липса век по-късно, макар в него да няма никаква отправка към българската реалност, освен познатите лица на Меглена Караламбова и Велизар Бинев. Всъщност, всичко в този филм е откровено условно – от избора на стил и сюжет, през филмовия декор, който се разпада пред очите ни, до последния кадър, в който се запалва и самата филмова лента. Да създадеш филм-машина на времето, потопен в естетическа игра и нехаещ за моди и тенденции, си е аристократично занимание.
ТЕАТРАЛЕН РОМАН(С) (2023, РЕЖИСЬОР ТЕОДОРА-КОСАРА ПОПОВА)
Не по-малко условен е Театрален роман(с) (реж. Теодора-Косара Попова), който като Догвил на датчанина Ларс Фон Триер започва с кадър-разграфена схема на мястото на действието – едно ограничено и контролирано пространство, из което ще се движат и взаимодействат героитe. Градско пространство като театрален декор, чийто център е театърът – в него се срещат, но повече разминават самоти и копнежи, докато любовта все се изплъзва, дори и във версията за щастлив финал. Градът пък се нарича Енск – популярно означаемо в руската литература за измислен провинциален град, докато атмосферата с акордеон за музикален фон е по-скоро с френски оттенък, а единият от избираемите варианти за край завършва пред количка за хот-дог в американски стил. Тези ярки културни кодове, които не кодират нищо конкретно освен може би универсалността на историята, са в естетически синхрон с ярките контрастни червено и синьо и производните им розово и виолетово, които преливат на вълни върху екрана, без непременно да кодират емоциите на героите. Формата властно доминира над разказа, на моменти го задушава и препъва чувството му за хумор, което би изпъкнало повече в диалог, отколкото в глас зад кадър, но дори при тези обстоятелства, интелигентно надиплената фабула, изградена върху низ от случайности, е увлекателна. Писан съвместно от Теодора-Косара Попова, Павла Котова и Тончо Краевски по изгубен и възстановен по памет разказ на Краевски с герой, който ходи на театър, за да спи на „Вишнева градина“, сценарият е пълен с ексцентрична ирония, и ако не беше претрупан с детайли, филмът би изтръгвал искрен смях.
ЛЮБИМА (2023, РЕЖИСЬОР МАЙА ВИТКОВА-КОСЕВ)
С ефектни аудиовизуални кодове си служи и Любима (реж. Майа Виткова-Косев, Наградата на критиката), но тук съвсем целенасочено, за да щрихира емоционалния ураган на гнева, породен от любовно разочарование и въплътен най-вече от погледа на главната героиня. От една страна песента-лайтмотив на Паша Христова Една година любов е драматургична подпора, която допълва мислите на също кодово назованата героиня Любима и компенсира отсъствието на диалог с измамилия я бивш Любим, но и структурира филмовия ритъм. От друга, финалната сцена със съня в облаците и слона, опредметил болката ѝ с тромавото си присъствие, е колкото метафоричен, толкова и буквален израз на скръбта, защото именно в нея героинята вербализира какво би я успокоило – да върне всичко, което е получавала от изоставилия я мъж през годината на тяхната връзка. При все красиво обрисуваната меланхолия и емпатичния към героинята разказ заедно с чувствителната операторска работа на Крум Родригес – ефирна в съновиденията и проницателна в сцените наяве – гневът в Любима остава непреработен, а складираното напрежение тежи колкото слон и след финалните надписи, защото не идва катарзис. Вероятно пропъден от инатливото настояване за вечна и безусловна любов, която, според този филм, щом се окаже различна от идеалистичната и собственическа представа за нея, губи стойност и напира да бъде върната обратно, без да бъде припозната поне като безценен опит. Катарзисът би бил възможен при по-дълбоко прозрение като изреченото в един друг филм например: „Болката сега е част от тогавашното щастие. Това е сделката“ (Земята на сенките).
ПУКНАТИНА (2023, РЕЖИСЬОР ДИМАНА ПЪСТРАКОВА)
Вероятно най-прецизно изчисленият във визуално отношение филм от тази компания е Пукнатина (реж. Димана Пъстракова), но и „предметът му на изследване“ предразполага към такъв подход. Травмираният от властната си, амбициозна и студенокръвна майка главен герой, когото следим от дете до млад мъж и обратно чрез двупосочни скокове във времето, страда от обсесивно-компулсивно разстройство. В синхрон с диагнозата му, камерата подрежда с математическа точност образни композиции, следвайки логиката на съзнание, което, за да потуши тревожността, се движи само в правилни геометрични форми. Герои и предмети в пространството в различни конфигурации, една секс сцена и особено кадрите с храна изглеждат като жанрови картини на ръба между хипер и сюрреализма, илюстриращи пораженията на задушаващата връзка майка-син върху психиката и на двамата. Бедата е само, че отвъд тази изобретателна илюстрация, конфликтът остава схематично изведен, сякаш построен, за да обслужи изображението, а не обратното, и не кривва от многократно показваното и повтаряното по въпроса.
13-ТИ АВГУСТ (2023, РЕЖИСЬОР ВЕНЦИСЛАВ САРИЕВ)
В травма се вглежда и 13-ти август (реж. Венцислав Сариев, Почетен диплом), но в коренно противоположен стил, близък до спонтанността на документалното наблюдение и няма как да е другояче, защото е по истински случай. Успява да извлече нежност и лъчи светлина от суровия реализъм на крайните квартали, за да ги противопостави на бруталността, чиято безпросветност свежда битието до опростени опозиции, сякаш за да поддържа искрата: банда срещу единаци, насилници срещу жертви; постоянна агресия, която рано или късно неизбежно извиква самозащита. Изображението, решено в сиво-зелено-жълтеникавата гама, характерна за прегоряло лято в панелен комплекс, потвърждава монохромността на битието в тази среда, а камерата на Димитър Тенев е динамична и трескава, като персонажите, чието безпокойство успява да попие. Без да демонстрира образна виртуозност, операторската работа в 13-ти август ни вкарва под кожата на героите така, че да ни боли еднакво от раните и на нападателите, и на нападнатите. А когато вторите на финала най-сетне събират кураж да излязат от ролята на жертви и да заявят нетърпимост, победоносният вик се усеща като повсеместен зов за промяна.
ТИХО В СНЕГА (2023, РЕЖИСЬОР СТЕФАН ГАНОВ)
Поетично-магичен разказ за сбогуването с близък, Тихо в снега (реж. Стефан Ганов, „Златна роза“ за Най-добър късометражен филм) улавя и трепти на честотите на дълбоко интимно и противоречиво човешко преживяване, побрало в същността си гняв, страх, скръб и меланхолия. Но това се осъзнава едва на финала, след като ни превежда през криволичещия емоционален спектър на смътното предчувствие за надвиснала неизбежност. Филмът започва като мудно роудмуви, в което мъж и по-възрастна от него жена закъсват с колата насред провинциална пустош и се сдърпват нелепо, изнервени от ситуацията. В неведение сме относно отношенията им – роднини, любовници или просто приятели? Продължава почти като трилър с въвеждането на трети герой, който може да се окаже случаен благодетел, но и опасен злодей – кадъра, в който подслушва разговора им, навежда на втората мисъл. Тези жанрови лъкатушения ни подвеждат и подтикват да следим напрегнато действията на героите в очакване на евентуално страховита развръзка. И тя в крайна сметка пристига, но не под формата на престъпление, а като лоша новина – че Смъртта е неизбежно надвиснала над майката на героя. Неспокойният бял кон в мъглата по Юрий Норщейн, унилите планини в далечината и олисялата зимна гора са „неравнодушната природа“, която фино, но осезаемо допълва картината на сбогуването с живота. Малък, семеен и отчасти продуциран със собствени средства, Тихо в снега, също вдъхновен от лични преживявания, е като скромен параклис, построен от вярващ, който е вградил част от душата си в него, за да посреща посетителите и да общува с тях.
Освен всичко споменато, всъщност най-голямото достойнство на всички коментирани дотук филми е, че са свободни зони от всякакъв активизъм – политически, социален, сексуален.
Глътки свеж въздух насред опасаната с лозунги днешна европейска филмова индустрия.
Бележка под линия:
[1] Перифраза на заглавието на един от най-остроумните и ексцентрични експерименти в късометражното кино от началото на новия век, Музика за един апартамент и шестима барабанисти (Швеция, 2001, реж. Ола Симонсон и Йоханес Стярне Нилсон).
* * *
НОВИ ГЛАСОВЕ
ОЛГА МАРКОВА
С 25-те състезаващи се късометражни кинотворби в тазгодишната програма на „Златна роза“, голяма част от които бяха дебюти, филмовото пространство бе озвучено с нови, запомнящи се гласове. Откровено казано, с интерес очаквахме късометражния конкурс, тъй като там подозирахме изненадите. От самото начало на фестивала от Каталога надничаха лицата на толкова млади режисьори и сценаристи, а зад тях – цели екипи от младежи. И надеждите се оправдаха. А активното и интелигентно участие на младите в последвалите дискусии доказа, че те художествено защитават предварително осмислена и концептуално подготвена позиция, зад която усещаме ръката на техните преподаватели. Очевидно са имали какво да кажат и успяха да го направят от екрана. Естествено, никой от тях не разполага с финансови средства… нищо ново под слънцето. И все пак новото е, че художествените постижения на начеващите творци, които явно са възприели седмото изкуство като кауза, наистина заслужават финансово стимулиране от държавните институции. Именно тук виждам реалната възможност за нови хоризонти в развитието на българското игрално кино.
ТИХО В СНЕГА (2023, РЕЖИСЬОР СТЕФАН ГАНОВ)
Логично е, че някои от най-качествените творби се оказват копродукции. Такъв е случаят с българо-германската продукция на режисьор и сценарист Стефан Ганов „Тихо в снега“. С деликатно изразеното от първо лице интимно отношение към проблема за дълбоката, изначална връзка между живота и смъртта, филмът спечели „Златна роза“. Създаден е по „Книга на мълчанието“ на Борис Христов и идеята е да усетим „онова, което обикновено не си казваме“. Емоционално-дискретният подход към толкова сложна, особено за млад човек екзистенциална тема – за мълчанието като средство на комуникация, благодарение на умелата операторска работа на немския му колега Ено Ендлихер, потопява зрителя в своеобразна, емоционално наситена магическа атмосфера, в която поезия и музика си партнират с хипнотичното настроение на кадрите. Радостен е фактът, че още с предишния си филм „Преображение“, спечелил наградата „Джеймисън“ на София Филм Фест (2018), приза на публиката в Кьолн, почетна награда в Лос Анджелис и др., Стефан Ганов изгражда творчески екип, с който продължава да работи. В него са включени и близки роднини, като майка му и вуйчо му!
13-ТИ АВГУСТ (2023, РЕЖИСЬОР ВЕНЦИСЛАВ САРИЕВ)
С Диплом за специално постижение бе отличен болезнено актуален и дълбоко личен дебют „13-ти август“, на възпитаника на НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“ Венцислав Сариев – сценарист и режисьор, вдъхновен от действителни събития. Вместо живописни морски пейзажи, младият варненец, завършил актьорско майсторство и режисура, надниква в сивата пустош на изоставените от държавата крайни квартали, където в края на учебната година се срещат единадесетокласниците Виктор и Таня. Крехките взаимоотношения, които възникват между тях, плахият опит за сближаване в разгара на лятната ваканция са афронтирани от садистично настроени младежи, готови на агресия и без повод. В същото време безразличието на околните, тяхното притъпено социално съзнание подхранват жестокост, ярост и ненавист. Всичко това движи действието на ръба на смъртта и то над младежи, които тепърва започват живота си. Едва ли би могла да бъде предложена по-важна и навременна тема! Мъжки сдържано и същевременно деликатно е поведението на опитния в киното Александър Тонев и партньорката му Боряна Симеонова, която не е учила актьорско майсторство – предпочита визуалните изкуства, но е искрена и автентична в изграждане на ролята.
ТЕАТРАЛЕН РОМАН(С) (2023, РЕЖИСЬОР ТЕОДОРА-КОСАРА ПОПОВА)
За разлика от споменатата творба, още един филм на Академията този път разведри атмосферата. Става дума за естетската новела „Театрален роман(с)“ на Теодора-Косара Попова. Най-после: забавен и същевременно умен дипломен експеримент. Някой ще каже: ама много е измислен. Но фантазията в киното не бива да бъде подценявана. С визуална амбиция, базираща се на светъл, обмислен оптимистичен текст, младата режисьорка ни отправя в град Енск, между два булеварда, на сцената на Градския театър, където изобретателно се сливат историите на двама младежи, втурнали се към любовта. Важно е, че тя успява да избегне често срещаното в подобни случаи превръщане на образа в илюстрация на текста. Разклоняващите се на екрана сюжетни линии, които в началото се движат хаотично, последователно се подреждат. Завършила кино и телевизионна режисура, Теодора-Косара направи впечатление с документалния си филм „Tanda“, който беше номиниран за Студентски Оскар през 2020 г. Нейни късометражни произведения са отличавани на редица международни фестивали. Работи с постоянен екип, при това – женски. Сега е асистент по режисура в НАТФИЗ.
СИМФОНИЯТА (2023, РЕЖИСЬОР ИВА МЛАДЕНОВА)
На любовта между хората, дори когато не могат да намерят общ език, е посветила своята новела „Симфонията“ друга млада режисьорка – Ива Младенова, също завършваща НАТФИЗ. С професионалната помощ на ярки актьори като Рашко Младенов и Йоана Буковска, тя отправя недвусмислен апел към човешките отношения: когато взаимно се слушаме, да се чуваме и разбираме! Идеята за нейния филм тръгва от психологически тестове в обучението, които студентите трябва да нарисуват или да обяснят. Като че ли тук формата предхожда съдържанието, което по принцип се счита за неправилно. Така че явно писането на сценария е било нестандартно. Талантливите изпълнители със своите интонации също изиграват важна роля по работата с текста.
Прави впечатление, че напоследък в територията на киното пристъпват доста силни млади режисьорки. Особено в последните 3-4 години. Към споменатите ще добавя още няколко имена: Димана Пъстракова, завършила филмова и телевизионна режисура в НАТФИЗ, сценарист и режисьор на стилната новела „Пукнатина“, прецизно композирана като работна книга, посветена на темата за отключването на обсесивно-компулсивно разстройство и последиците от него; Бойка Стефанова, наскоро дипломирана също в Академията и в момента стажува в Прага, режисьор и съсценарист с Марина Цонева на жизнената романтична комедия, клоняща към мелодрама, „50 миши напред“ (всъщност това е нейната дипломна работа) и Ивета Иванова, завършила специалностите „Актьорско изкуство“ и „Режисура“ в НБУ, която дебютира като режисьор в късометражното кино с увлекателната новела „Запетая“, с участието на талантливите актьори Иван Юруков, Валентин Ганев и Стелиан Радев.
Тук е мястото да отбележа, че новата система на обучение в НАТФИЗ през последните години, която акцентира върху практиката, решително дава по-успешни резултати. Нейният състезателен характер, който предлага още от първи курс да се предават проекти за реализация, възпитава у студентите усет за дисциплина, както и умение за работа в екип. Те са поставени в реални производствени условия от първия момент до края на процеса. Така се учат отрано на професионализъм. Талантливите, които един ден ще оформят художествения облик на българското кино, трябва още от началото да свикнат да се оправят сами във всякакви обстоятелства. Така никой по-късно не може да им бъде виновен за нищо. Взети са необходимите мерки за постигане на максимално обективна оценка на всеки студент, чрез четворна „експертиза“: първо – от комисия преподаватели, второ – от колеги, трето – от независима аудитория на цялата Академия и четвърто – от наличност на количествени показатели, с които се определят точките. Целта на тази система е максимална обективност и разширяване на общата култура на студентите чрез нови модули, които са въведени още от втори курс. За разлика от обучението по филмово изкуство в другите държави, където всеки индивидуално се ориентира и самообразова в територията на световната култура, тук една пъстра палитра от любопитни дисциплини: от Античност, през Средновековие и Ренесанс до наши дни; от митология, през различни религии, до литература и театър… се преподава от специалисти. А такова очевидно преимущество води до сериозно вдигане на общото ниво на културата на завършващите студенти. Така и техните интереси са по-задълбочени и аргументирани.
Накрая ще отбележа и ползата от най-миниатюрния игрален жанр: три филма от по 5-6 минути, дело на фондация „Стоян Камбарев“. Реализирани със скромен бюджет, за по няколко дни: „Мимезис“ на сценариста и режисьор Румен Русев – за пристрастените към технологиите самотници и за човешката топлота, която е в състояние да очовечи робота; „Бълха“ на Антоний Христов, по сценарий на Стефан Стойков, чиято идея се ражда от басня на Радой Ралин; и „Голям“, реализиран в два епизода и две локации, на възпитаничката на НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“ Мартина Троанска, насочила усилията си към темата за невидимото, което възрастните не успяват да съзрат у децата и са готови неправилно да ги съдят. Филмите поставят от екрана съществени екзистенциални проблеми, които често загърбваме в задъханото си всекидневие. Но младите ги виждат и превръщат в обект на своето художествено изследване.
Искрено ме зарадва и интелигентното клипче на студенти от НАТФИЗ, включено в рекламите, с които всяка вечер кинолитературният фестивал Cinelibri предшества всяка прожекция. Ясно и категорично, с художествени средства, то отправя апел да пазим природата чиста, за да живеем уютно; повдига изключително важния въпрос: какво ще оставим след себе си… Колко полезно е по-често да си задаваме този въпрос!
* * *
НОВОТО ЛЕТОБРОЕНЕ ЗА ТЕЛЕВИЗИОННИТЕ СЕРИАЛИ
БОЖИДАР МАНОВ
„В началото бе словото“, пише Гьоте в своя безсмъртен „Фауст“, като цитира вечната Библия! Нещо подобно се получава и с нашите телевизионни сериали. Но в случая не става дума за словото като сценарни текстове в литературна фраза, а за три реда юридически текст в ЗФИ, чл. 26 (1) 6: Схема за държавна помощ за производство на сериали при спазване на изискванията и сроковете на Регламент (ЕС) № 651/2014.
Ето я чисто новата законодателна основа, която трябва да регулира de jure „новото летоброене“ на българските телевизионни сериали (засега игрални и документални като реално производство, но защо не евентуално и анимационни). Впрочем изкуствено напомпаната фраза „ново летоброене“ е само за да разграничи някогашния ранен етап на родните ни тв сериали, когато съществуваше само една държавна телевизия БНТ и тя поръчваше своите големи и по-сложни заглавия на СИФ (Студията за игрални филми). Но поради това чисто организационно-производствено обстоятелство, на практика българските сериали се създаваха от опитни и авторитетни автори (сценаристи, режисьори, оператори, композитори, художници, и разбира се, актьори), които ги правеха по писаните и неписани закони на филмопроизводството, както всички останали филми за разпространение в националната киномрежа от над три хиляди салона! Тъкмо така проходи българският телевизионен сериал със „Семейство Калинкови“ (1966, сц. Николай Хайтов, Йордан Радичков, реж. Димко Захариев, Лиляна Пенчева), за да достигне до безспорния си производствен връх и абсолютен зрителски рекордьор „На всеки километър“ (1969 – 1972, сц. Свобода Бъчварова, Евгени Константинов, Костадин Кюлюмов, Георги Марков, Павел Вежинов, реж. Неделчо Чернев, Любомир Шарланджиев).
Съществената промяна обаче, която de facto бележи „новото летоброене“, е естествено свързана с появата на новите частни телевизионни оператори и преди всичко двете големи телевизионни компании БТВ и Нова. Тъкмо под тяхното крило като възможност за производство, програмно планиране и реален ефир се появиха „първите лястовици“ на новите български телевизионни сериали, които бързо привлякоха зрителското внимание сред иначе пренаситения домашен екран с много подобни чуждестранни продукции. И така се появиха сериалите „Хотел България“ (2004, сц. Станислав Семерджиев, реж. Петър Одаджиев) и безспорно най-успешният в онзи ранен период „Стъклен дом“ (2010, сц. Теодора Василева, Георги Иванов, Невена Горянова, Тео Чепилов, Цонко Бумбалов, Боряна Петкова, Екатерина Цветанова, реж. Виктор Божинов, Петър Русев). А след това лидерството пое хитовият сериал на БНТ „Под прикритие“ (2011 – 2016, начален екип сц. Ваня Николова, Йордан Банков, Александър Спасов, Александър Чобанов, Емил Андреев, реж. Димитър Гочев, Виктор Божинов, Димитър Митовски).
Впрочем в тези първи сериали от „новото летоброене“ се утвърдиха в реална производствена работа първите професионални сценаристи и режисьори в тази област – възпитаници на филмовия факултет в НАТФИЗ.
Разбира се, вече натрапчиво повтаряното „ново летоброене“ е само в наши домашни условия и не се е случило „за една нощ“, та на другата утрин да осъмнем с ново телевизионно чудо. Напротив, то се учеше от някои безспорни образци, които през годините преди това бяха излъчени от още единствената БНТ. Да си припомним само изключителния „Форсайтови“ (1967) – епична адаптация на BBC в 26-серии по романа на Джон Голсуърти, завоювал безспорен европейски успех, а също и у нас, при това с невероятоното дублиране на всички роли само с гласа на Апостол Карамитев! Подобен „учебник“ десет години по-късно се оказа и шведският криминално-полицейски минисериал „Честни сини очи“ (1977) – ново и различно телевизионно кино, което завладя българските зрители и до днес е неофициален и неформален стандарт в тази жанрова категория, но вече с много подобни успешни продукции по цял свят (САЩ, Великобритания, Франция, Полша, та дори и Корея). Но да не забравяме изключително яркото, неповторимо и незабравимо присъствие в програмата на БНТ на чехословашкият сериал „Болница на края на града“ (1978) с изключителния сценарий на Ярослав Дитъл и перфектната режисура на Ярослав Дудек! В по-ново време на огромен успех се радваше британският „Доктор Хаус“ (2004 – 2012) или безбройните сезони и безкрайни епизоди на още калабалък турски сериали.
Това припомняне на някои важни моменти от присъствието и развитието на чужди телевизионни сериали на наш екран, както и родни опити и постижения, разбира се, не е самоцелно, макар да е привидно извън рамките на тазгодишната „Златна роза“. То е във всички случаи полезно припомняне на чужди образци, които са успели да наложат безспорни професионални стандарти, към които зрителите са привикнали и не биха търпели евтини родни разочарования. От друга страна, нашият минал опит също е важен, тъй като дава реална опора за създателите и същевременно ги задължава (дори принуждава) да се съобразяват с постигнатото равнище, от което не бива да се отстъпва. Защото зрителите не прощават и лесно превключват друг канал от стотиците неизчерпаеми възможности с дистанционното в ръка. (Впрочем английският термин е remote control – т.е. отдалечен, но контрол, така че зрителят лесно може да „наказва“ лошите сериали.)
Ето, че ужким краткото встъпление неусетно се оказа доста обширно спрямо следващите скромни редове за първото присъствие на три епизода от три наши сериала в програмата на 41. Златна роза 2023: „Есента на демона“ (Нова тв, сц. Ив. Спасов, реж. Павел Веснаков); „Вина“ (БНТ, сц. В. Николова, Н. Димитрова, Ек. Николова, реж. Виктор Божинов); „Отдел издирване“ (Нова Броудкастинг Груп, сц. Ал. Чобанов, Вл. Тинчев, Р. Йорданов, Л. Петров, реж. Димитър Димитров). Те са с различна екранна биография: „Есента на демона“ е нов сезон, но продължение на предишния и вече показван „Дяволското гърло“; „Вина“ е добре познат на тв зрителите, а сега се снима нов следващ сезон; „Отдел издирване“ също е познат от малкия екран.
Погледнато принципно, очевидно е, че за телевизионен сериал, при това с няколко сезона, не може и не бива да се съди само по един епизод. Т.е. за бъдещото участие на сериалите в програмата на националния фестивал за игрални филми предстои да се обмисли тяхното разумно представяне. Това не е лесен въпрос и изисква специално внимание. Кръгът от все още неизяснени проблеми е не само важен, но и наложителен за дискусия, която бе започната във Варна, но следва да продължи в сериозен формат и задълбочен анализ на редица преплетени аргументи. Най-малкият от тях е как ще бъдат оценявани сериалите – би трябвало от отделно самостоятелно жури, но дали само по един пилотен епизод? Сега бе така и при само три заглавия, тази работа пое журито за късометражния конкурс. Но в бъдеще, още при следващата 42. Златна роза 2024, ще се наложи изясняване на фестивалния статут и мястото на сериалите в него. Тогава и отразяването им в текущата работа на фестивала, както и в последващи критически анализи и оценки, ще изисква подчертано внимание в подобаващ обем.
Впрочем в летописа на „Златна роза“ има интересен прецедент. На 16-то издание през 1980 г. тв сериалът „Сами сред вълци“ (сц. Павел Вежинов, реж. Зако Хеския) присъства в програмата и дори поделя наградата „Златна роза“ с игралния филм „Бариерата“ (също сц. Павел Вежинов, реж. Хр. Христов)! Но това не е прецизирано в статута на фестивала и минава някак неофициално.
През последните години редица големи международни филмови форуми отделят място и за телевизионни сериали. Филмовият пазар EFM (European Film Market) в Берлин има и такава „сергия“. Други фестивали обособиха самостоятелна отделна конкурсна категория. А в някои случаи дори се появиха новородени самостоятелни фестивали, например SISF (South International Series Festival) в Кадис, южна Испания, с току-що успешно преминало първо издание (6-12 октомври 2023), на което са представени 45 заглавия в официалната зрителска програма, групирани в 5 категории: Конкурс за игрални сериали; Конкурс за документални; „Бижута“ (втори шанс за вече излъчвани сериали, но непознати на публиката в Кадис), „На юг“ (сериали, снимани в Андалусия) и Панорама (неконкурсни сериали). Не е необходимо фестивалът в Кадис да ни напомня, че и у нас се появява подобна симетрия, доколкото и документалните сериали също „дебютират“ тази година с финансиране, според новия член в ЗФИ. Следователно би трябвало по аналогичен начин да ги видим в програмата на националния фестивал на неигралните филми (документални и анимационни) „Златен ритон“, вероятно на следващото 27-мо издание през 2024 г. И за тях да разсъждаваме по идентичен начин върху симетрични въпроси и проблеми. А междувременно стана известна т.нар. „Отворена покана за ТВ сериали в процес на развитие“, за която регионалните бюра на програма „Творческа Европа – МЕДИА" от България, Хърватия, Гърция, Черна гора, Северна Македония и Сърбия, в сътрудничество с филмовите центрове на България, Сърбия, Черна гора и Хърватия, организират третото издание на фокусираното към телевизионни сериали събитие Series Rough Pitch – The Balkan Way.
P.S. С появата на телевизионните сериали за първи път в програмата на 41. Златна роза 2023 г. те естествено останаха някак встрани от традиционните за този форум пълнометражни и късометражни игрални филми. Но както стана ясно по-горе, това е моментна ситуация при „прохождането“ на новия формат на големия национален киноекран. А как ще продължи тази практика, как ще защитава сама себе си и как ще я възприемат зрителите, предстои да научим в близко бъдеще, защото крачката от „малкия“ телевизионен екран до „големия“ в тъмната зала ще се случва пред очите ни. Да ги държим широко отворени, за да не пропуснем нещо съществено още в началото на „новото летоброене“ за телевизионните сериали.
