БОРЯНА ПАНДОВА

 

(ФОТОГРАФИЯ, МОДА, ЦИЦИ, НАЦИТА, ОГЛЕДАЛА, ВОЙНА, КАЛ, СМЪРТ И АВОКАДО) – ВТОРА ЧАСТ

 

В теорията на визуалната култура автори като Сюзан Зонтаг и Ролан Барт изследват проблемите на представянето и консумирането на сцени на жестокост. В своите трудове Зонтаг („За фотографията“, „Да гледаш болката на другите“) изследва как фотографията улавя и представя травмата, като се занимава и с въпроса за това как зрителите консумират и реагират на травматични изображения. Ролан Барт („Камера лусида“) разглежда фотографията като форма на памет и травма, като изследва личното и емоционално въздействие на снимките. (Идеята на Барт е, че фотографията е свързана със смъртта и способността ѝ да „наранява“ зрителите.)

Философски погледнато, всички тези елементи отразяват динамиките на власт, контрол и човешка природа. Те представят полярните противоположности на човешкото съществуване – от жестокостта и насилието до красотата и съзиданието. Историята на Лий Милър е израз на парадокса, който живее във всяка травма: способността да руши, но и да вдъхновява. В този смисъл е особено подходящ цитат от текста на Малори Фелдман и Кристен Линдквист „Какво прави женското тяло“ (What makes a woman’s body):

„Умът създава страховете, радостите и болките, които определят човешкото състояние. Историите и идеите, които имаме за нашите тела, променят начина, по който ги преживяваме в света. Това има особено остри последици за жените, които често са учени да вярват, че са по-емоционални от мъжете или че усещанията им са пристрастни и трябва да бъдат игнорирани. Умът не просто отразява външния свят, а активно „конструира“ значението на събитията, комбинирайки усещания от вътрешността и външността на тялото. Дори най-основните човешки чувства се филтрират през концепциите, които притежаваме, и обществата, в които живеем. Телесните усещания придобиват смисъл чрез концепции, които възприемаме от културата. Това обяснява как полът и други социални идентичности влияят върху начина, по който преживяваме телата си. Болката е друго вътрешно усещане, което е дълбоко обусловено от пола, както в биологичното си представяне, така и в културното си представяне. На жените често се вменява да прикриват и да продължават напред, вместо да търсят прозрения в болката си. Жените е по-малко вероятно да бъдат лекувани за симптоми на болка, отколкото мъжете, но е по-вероятно да бъдат лекувани за афективни симптоми като депресия или тревожност. Разбирането на тези биокултурни обратни връзки има важни последици за човешкото здраве и благосъстояние. Когато на жените се отказва информация за телата им и вместо това им се предлагат наративи, които ги карат да тълкуват дискомфорта си „само“ като емоционален, те са лишени от автономия. Тези преживявания не са нито безобидни, нито са съществени или неизменни. Те са едновременно културно обусловени и въплътени и най-вече заслужават да бъдат изслушани“.^[1]

 

ТРАВМИ. БИТАЦИ. ТАЙНИ

Две от най-емблематичните фотографки на своето време неизбежно се преплитат в мислите ми и не мога да устоя на изкушението да направя паралел: Вивиан Майер – потайна, свързана с истории с насилие и особености на характера. Открита по случайност в кутия, изкупена на сляпо на гаражна разпродажба.

 ВЛЯВО: АРХИВЪТ НА ЛИЙ МИЛЪР, НАМЕРЕН ОТ СИНА Ѝ И СЪПРУГАТА МУ НА ТАВАНА ВЪВ ФАРЛИЙС, СНИМКА: © LEE MILLER ARCHIVES / ALL RIGHTS RESERVED. ВДЯСНО: КАДЪР ОТ ДОКУМЕНТАЛНИЯ ФИЛМ, ИЛЮСТРИРАЩ НАМЕРЕНИТЕ ВЕЩИ НА ВИВИАН МАЙЕР 

Лий Милър. От дете научена да пази тайни, за да оживее. Раздвоена между това да отвори истината и да погребе миналото.

Историята за Лий тръгва от намерените на тавана архиви, а филмът – от масата, която Уинслет си купува от аукцион. Филмът и цялото творчество на Вивиан Майер достигнаха до човечеството, благодарение на аукцион, на който, за късмет, подходящият човек купува на сляпо кутии с негативи. Странна връзка между киното, фотографията и втората употреба. Може би актът на гледане на снимка сам по себе си е „второ око“ преживяване на събитие.

Въпреки различията в живота и кариерите им, има любопитни неща, които свързват тези две забележителни фотографки:

И двете се утвърждават в област, доминирана от мъже и оставят значима следа с работата си, дори ако признанието им е дошло по различен начин и в различно време. 

 ЛИЙ МИЛЪР, СНИМАНА ОТ ДЕЙВ ШЪРМАН, СНИМКА: © LEE MILLER ARCHIVES / ALL RIGHTS RESERVED 

И двете носят двойствена идентичност: Лий Милър започва кариерата си като модел и муза на известни художници, преди да мине от другата страна на камерата и да се утвърди като фотограф. Вивиан Майер, която е била детегледачка през по-голямата част от живота си, успява да съчетае тази роля с тайното си хоби – фотографията. В ежедневието ѝ хората не са знаели за нейното артистично зрение и талант.

Вивиан Майер снима за себе си, без да публикува или показва работата си приживе. Фотографиите ѝ са открити случайно след смъртта ѝ, когато нейната забележителна работа започва да се цени. Лий Милър, въпреки че е известна по време на живота си, получава по-късно и по-голямо признание за работата си като военен кореспондент.

И двете имат остро чувство за социалните и човешки теми: Вивиан Майер улавя живота на обикновените хора в градска среда, особено в Чикаго и Ню Йорк, като документира детайли от ежедневието, улични сцени и портрети на хора с необикновена дълбочина. Лий Милър, от своя страна, документира травмите от войната с чувство за човешката сила и воля за оцеляване. 

 ЛИЙ МИЛЪР, СНИМАНА ОТ ДЕЙВ ШЪРМАН, СНИМКА: © LEE MILLER ARCHIVES / ALL RIGHTS RESERVED 

 ROLLEIFLEX – ТРОМАВ, ПРАВИШ 12 КАДЪРА, СЛЕД КОЕТО ТРЯБВА ДА ПРЕЗАРЕДИШ. НЕ ЗВУЧИ КАТО ИДЕАЛНИЯ ФОТОАПАРАТ ЗА ВОЕННА ЗОНА. И ВСЕ ПАК ЕДИНСТВЕНИТЕ КАМЕРИ, КОИТО ЛИЙ ВЗЕМА СЪС СЕБЕ СИ, СА ИМЕННО ДВА ROLLEIFLEX-А. ТОЗИ ФОТОАПАРАТ НЕ ПРОЩАВА. ТОЙ ТЕ ПРИНУЖДАВА ДА ВЛЕЗЕШ В СЪРЦЕВИНАТА. НЯМА МЯСТО ЗА ДИСТАНЦИЯ. ЕДИНСТВЕНИЯТ ИЗБОР Е ДА СЕ ПРИБЛИЖИШ. ИЛИ ДА СЕ ПРИБЛИЖИШ ОЩЕ ПОВЕЧЕ. 

И двете са имали особен личен живот, който влияе на творчеството им и макар че за живота на Вивиан Майер се знае малко, нейната самота и загадъчност се отразяват в често интроспективните ѝ и тъжни изображения. 

И двете снимат с Ролейфлекс – камера, която не се държи пред лицето, а в която гледаш отгоре. Това дава възможност да си свързан със сцената, да гледаш и да разговаряш с обектите си, или да се слееш и да останеш незабелязан. За тази камера казват, че не гледа през окото, а през сърцето.

Ако не сте фотограф, вероятно не знаете, че през визьора на тези камери светът се вижда опак – лявото е дясно, дясното – ляво. Каква по-подходяща метафора за нашите героини, една от които е ярка представителка на сюрреализма! Такава е и природата на фотографията изобщо – огледала и процеси свиват, преобръщат и превръщат света в негатив, за да се стигне до парадоксалния извод, че това е точното му отражение.

 ВИВИАН МАЙЕР – АВТОПОРТРЕТ 

 

ОГЛЕДАЛЦЕ, ОГЛЕДАЛЦЕ. CADAVRE EXQUIS

Cadavre exquis е игра, която всички познавате. Изобретена е през 1925 г. в Париж от сюрреалистите Ив Танги, Жак Превер, Андре Бретон и Марсел Дюшан. Всеки участник пише или рисува върху лист хартия, сгъва го, за да скрие своя принос, и го предава на следващия. Така фигурата (или текстът) става все по-странна, след всяко включване на играч.

Така, съвсем органично, в тази част от текста огледалата насочват отразителните си повърхности към света на сюрреализма. В Сюрреалистичния манифест от 1924 г. Бретон се застъпва за свободно изразяване, произтичащо от неволните механизми на ума – особено сънищата – и призовава художниците да изследват неизследваните дълбини на въображението с радикални нови методи и визуални форми.

Движенията в изкуството след Първата световна война са пряка реакция срещу ужасите и депресията и търсят нови изразни форми и всевъзможни начини за промяна на реалността. Изкуството има нужда да е за нищо. Може да е безмислено. Намерените обекти (objet trоuve), нелогичните реакции, сънищата, абсурда, асамблажите и всичко, което чупи действителността, е любимо на художниците от този период. Особено запалени са по психоаналитичните идеи и изследвания на подсъзнаваното на Фройд. Сюрреалистите се опитват да премахнат това, което те възприемат като потиснически рационализъм, чрез достъп до sur réalisme (висшата реалност) на подсъзнанието. Сега формите и сенките на ежедневното имат възможност да разкриват различен и магичен свят.

Сюрреализмът няма стил. Той е скандал. Външен и вътрешен. А счупеното, разчленено тяло е обща тема за художниците, чрез която представят желанието, страха и еротиката. Въпреки че изследванията на човешката фигура имат дълга традиция в историята на изкуството, сюрреалистите отиват по-далече, нарушавайки табутата и шокирайки зрителите в изобразяването на изкривени тела.  Всичко това поразително приляга на Лий Милър. Извитите, прегънати тела от снимките ѝ насърчават убеждението, че това са особено близки теми за нея, които е изследвала с особена проницателност и разбиране.

Ман Рей прави снимка на Лий – гола, застанала до прозорец. Вече стана дума, че актовите снимки на Лий са определяни от някои като най-добрите му произведения изобщо. Снима няколко различни крупности, като накрая избира тази, в която главата на Лий е изрязана от кадъра. Това „обезглавяване“ лишава образа от идентичност и го превръща в обобщение – анонимен торс, пък бил той еталон за красота. Черешката на тортата поставя един стъклар, който изработва чаши за шампанско с формата на гърдите на Лий.

Отговорът на Лий е брутален. Фотографиите на мастектомия, направени по време на кратък престой в медицинско училище в Париж, са страшно и пряко ангажиране с разчленените женски форми. Милър подрежда (практически сервира) отстранената гръдна тъкан върху чиния, поставена на маса със салфетка и вилица. На двойката фотографии гърдата първо е обърната към камерата, показвайки зърното, а след това е обърната така, че да се разкрие суровата тъкан.

Толкова по въпроса за жената като еротичен трофей.

 

ЕДИН ЗЪЛ ДУХ

Ето че потокът на мисълта ни повлича в нов бързей от асоциации.

Заслужава си да се разходим още малко в огледалния свят!

Огледалото – един от най-предизвикателните обекти в бита и в полето на творческите интерпретации. 

 ЛИЙ МИЛЪР, ОГЛЕДАЛНИ СЕРИИ, 1946, СНИМКА: ДЕЙВИД ШЪРМАН 

Най-утилитарната му функция е да отразява реалността, колкото и куку да е, че заставаш пред самия себе си. Затова когато го срещаме в литературата и визуалните изкуства, най-често служи за портал или граница между рационално и илюзия. Нещо измамно и разкриващо невидими пластове. Нарежда се и между основните инструменти във фотографията.

„Живял някога на света един зъл дух, ала от най-проклетите. Той създал лъжовно огледало: всичко добро и красиво в него изглеждало лошо и противно – и обратното, всичко лошо и противно се отразявало като добро и красиво.“ (Превод от руски: Васил Велчев)

В центъра на приказката за „Снежната кралица стои образът на счупеното огледало – основополагаща метафора за разбирането на човешката природа и творческия процес. Символ на злото, което изкривява всичко добро и красиво, като го прави грозно и изопачено. Когато огледалото се счупва, парчета от него попадат в очите и сърцата на хората, изопачавайки възприятието им за реалността. 

 КАДРИ ОТ ФИЛМА КРЪВТА НА ПОЕТА (1932, РЕЖИСЬОР ЖАН КОКТО). КОКТО СНИМА ЛИЙ КАТО СЪВЪРШЕНА СТАТУЯ, КОЯТО ОЖИВЯВА И УБИВА ПОЕТА. 

За всеки напреднал дотук в текста, връзките са очевидни: насилие – война – сюрреализъм – съзидание.

Огледалото на дявола е мощна метафора за загубата на човечност и неспособността да се види другият като равен и цялостен човек. Изкривеното възприятие води до насилие, обективизиране и пълно подчинение – символ на нацистката идеология, която пречупва човешкото достойнство и морал. Идеята за „идеалната“ арийска раса произтича от това изопачено виждане за стойността на човешкия живот, а концентрационните лагери са крайният, ужасяващ образ на този извратен свят.

Депресията по подобен начин изкривява мислите и чувствата, като затваря индивида в свят, където грозотата и безнадеждността поглъщат всичко. Това е интимно огледало на душата, което разрушава връзката с красотата и светлината на реалността. Ако огледалото на дявола е символ на изкривеното възприятие, фотографията може да бъде разгледана като съвременния му аналог. Репортерите са тези, които документират ужаса и страданията, но чрез тяхната „кадрирана“ перспектива, ние виждаме само част от картината. И още – жестокостта и трагедиите често се представят в естетизирана форма, която ни кара да виждаме само определена част от истината. Както счупеното огледало променя начина, по който възприемаме света, така и фотографията може да служи като средство за манипулация на реалността. 

Сюрреалистите използват този тип изкривяване, за да разкрият невидими слоеве на съществуването. В този смисъл, те приемат фрагментите на счупеното огледало като средство за разкриване на по-дълбоки истини. Сюрреализмът търси отвъд видимото, приемайки разпадането на реалността като неизбежно, дори необходимо, за да се разкрие същността на човека.

Всички тези теми се срещат в счупеното огледало, което създава фрагментиран свят – символ на философска и емоционална дисхармония в човешката природа и в обществото, и в творчеството, от друга страна, като начин за възстановяване на хармонията в разпаднатия ни свят. Именно срещата със злото и разпадането ни дават силата да съзидаваме. Счупените парченца разкриват скритите аспекти на света. Без този акт на разпадане и хаоса в човешкото съзнание, не бихме могли да се изправим пред дълбините на човешката същност – пред собствените си фрагменти и слабости. Злото не е просто пречка, а тласък към по-дълбоко осъзнаване. Катализаторът на съзиданието.

Да живее дяв… Герда!

Взе да хруска на почупено в този текст. Време е да посъберем парчаците.

 ФАРЛИЙС, ИЗТОЧЕН СЪСЕКС, АНГЛИЯ, СНИМКА: ДЖИМ ХОЛДЪН, © LEE MILLER ARCHIVES / ALL RIGHTS RESERVED 

 

ФАРЛИЙС

В края на войната Шърман се прибира в Ню Йорк, но Лий продължава. Пътува в Австрия и Унгария и снима още и още от това, което очевидно не е „прекрасният нов свят“, за който се борихме. Роланд пише десетки писма, умолявайки я да се върне, но тя ги игнорира, обсебена от идеята да намери нещо, заради което тази война си е заслужавала. В крайна сметка Дейвид Шърман праща телеграма: „Прибирай се вкъщи!“. И Лий се прибира. Отчаяна и разбита, с ПТСР. 

Няколко месеца по-късно Лий разбира, че е бременна. Ражда се Антъни, а състоянието ѝ се влошава. Развива следродилна депресия, която опитва да удави в алкохол. Роланд решава, че е добре да се преместят на тихо място на село. Лий не е във възторг от предложението, но склонява. Място е фермата във Фарлийс. Когато всичко се разпада, рутинните актове са добър начин за възстановяване и постигане на вътрешен баланс. Заниманията с ежедневното, най-малко символизират грижа и стремеж за поддържане на живота. А и като си видял, каквото си видял, е трудно да се върнеш към снимането на шапки и чантички. Лий започва да се занимава с готвене, а сюрреализмът се забива право в десетката: сини спагети, златна питка с месо; розови гърди от карфиол… (помните ли специално скроената военна униформа?) ясно е, че няма да говорим за прости яхнии или блудкави каши.

 КУХНЯТА ВЪВ ФАРЛИЙС, СНИМКА: © LEE MILLER ARCHIVES / ALL RIGHTS RESERVED 

Подобно на сюрреалистичните образи и похвати, в които реалността се троши и съчленява в нова надреалност, а обичайните предмети придобиват необичайни очертания и значения, Лий започва да използва формите, текстурите и вкусовете на продуктите в ново предизвикателство – кулинарен сюрреализъм. Задачата, която си е съчинила, изобщо не е проста, защото включва условието шантавите гастрономически асамблажи с диви цветове да са вкусни. Най-поразителното качеството на Лий е волята ѝ да съзидава. Независимо с колко злокачествен изходен материал тръгва, тя умее да оформи нещо стойностно.

 КЪЩАТА ВЪВ ФАРЛИЙС, СНИМКА: © LEE MILLER ARCHIVES / ALL RIGHTS RESERVED 

Фарлийс се превръща в място за срещи на изключителни хора. Гостуват Пикасо, Ман Рей, Пол Елюар, Хенри Мур, Хуан Миро, а техни рисунки и артефакти, пръснати навсякъде из къщата, я превръщат в съкровищница. Понастоящем фермата работи като къща-музей и галерия, отворена за посещения.

Последната история, върху която работи за британския Vogue, е може би една от най-добрите – „Работещи гости“ и илюстрира нейния възглед за това как се организира перфектното уикенд соаре – популярна тема в женските списания по това време. 

 КЪЩАТА ВЪВ ФАРЛИЙС, СНИМКА: © LEE MILLER ARCHIVES / ALL RIGHTS RESERVED 

Докато повечето парти-експерти биха посъветвали гостите да получават всичко наготово, Лий вижда нещата малко по-различно, особено след четирите години, посветени на изследвания „как да накарам всичките ми приятели да свършат цялата работа“. И ето ги: художникът Макс Ернст плеви цветна леха; Доротея Танинг свързва кабел; скулпторът Рег Бътлър реже и осолява боб; Алфред Бар, директорът на MоMA, размахва кофа с храна за прасетата в двора на фермата; художникът Роберто Мата мъкне стълба през градината; а бедният Хенри Мур коригира собствената си скулптура „Майка и дете“ в градината.

 МАКС ЕРНСТ, ХУДОЖНИК И СКУЛПТОР, ФЕРМА ФАРЛИЙС, АНГЛИЯ, 1950, СНИМКА: ЛИЙ МИЛЪР, © LEE MILLER ARCHIVES / ALL RIGHTS RESERVED 

Един зъл дух, счупени огледала и метафорични спагети в цвят на сънища – от фрагментите на ужаса се ражда странна нова реалност. Историята на Лий Милър във Фарлийс показва нещо просто и дълбоко: изкривеното огледало на травмата може да се превърне в инструмент на съзиданието.

Удивително в тази история е, че Лий успява да се самоизлекува и от депресията си, и от алкохолизма. Чрез готвене. Нейният живот във Фарлийс е урок по съзидание в най-чистата му форма. Когато нищо вече не е цялостно, актът на събиране на парченцата, чрез фотография, готвене или просто плевене на градина, става сам по себе си форма на лечение. А когато към това добавиш сюрреалистично въображение, ежедневното става необикновено, а разпадналата се душа – основа за нещо ново.

Спомняте ли си? – lee (съществително) – подслон, защитна преграда от вятъра. 

Лий намира убежище в свой собствен свят, в който, чрез съзидание, успява да превърне болката в нещо красиво.

 

 СОЛ СТАЙНБЪРГ, ХУДОЖНИК, ФЕРМА ФАРЛИЙС, АНГЛИЯ, 1952, СНИМКА: ЛИЙ МИЛЪР, © LEE MILLER ARCHIVES / ALL RIGHTS RESERVED 

С характерното си чувство за хумор, Лий пише за това как да превърнете гостите си в работна сила, като оставите домакина свободен да раздава заповеди и да релаксира!

Време е да погледнем по-дълбоко в огледалото. Може ли актът на създаване – дори на шантави розови гърди от карфиол – да лекува дълбините на човешката душа? Ето какво има да каже един психоаналитик.

Интервю с Мален Маленов – психотерапевт

Вторник, 19.11.2024 г.

 СНИМКА ОТ СЕРИЯТА РАБОТЕЩИ ГОСТИ СЪС ЗАГЛАВИЕ ДОМАКИНЯТА РАЗПУСКА, СНИМКА: © LEE MILLER ARCHIVES / ALL RIGHTS RESERVED 

Мален Маленов: Ехо, ще приключа в 19:05 ч. днес, ако искаш в 19:10? Тя е зашеметяваща, тази жена.

Боряна Пандова: Нали?! Там съм.

За първи път посещавам кабинета на Мален. Познаваме се от 25 години, като за последните 15 сме се виждали всичко на всичко 2 пъти. Кабинетът му се оказва до любимия ми магазин за кафе. Купувам бисквити – не от най-твърдите, които трябвало да се топят в кафе, а от по-меките.

19:09 ч. На кушетката все още е отпечатана тежестта на последния клиент.

Как да те представя? Психоаналитик...

Това е достатъчно.

Лий Милър сигурно те впечатли?

Определено. Много неща ми дойдоха наум. Въпреки всичките ужаси, през които е преминала, аз ѝ завиждам за епохата, в която е попаднала. Културално. Иначе като ужаси и войни, естествено... 

Да. Нещо любопитно – Лий Милър е сюрреалистка – течение, мощно повлияно от идеите на Фройд. Самата тя обаче никога не е ползвала подобна услуга, не е била подкрепена.

Това е така. Малко хора са се докосвали до това като лечение. Ако има нещо интересно от гледна точка на културата за психоанализите, то това е, че психоаналитиците са много малък брой хора. Винаги е било така. И сега са малко хора, въпреки че са 12 000 човека, само в най-голямата асоциация. Обаче влиянието им е много голямо като идеи. Те излизат много отвъд кабинетите като идеи. Сюрреалистите са били повлияни, въпреки че малко от тях са били психоанализирани. Но те са чели тези неща. Тези концепти са влезли в обращение, те са ги направили свои. Например съня, както го разбират сюрреалистите, не е съвсем същото като съня, както го разбира Фройд. От друга гледна точка, психоаналитици са били повлияни от сюрреалистите, които са чели Фройд.

Иначе за нея – изобщо цялата ѝ биография; ужасните неща; травмата, която е претърпяла… Впечатлява ме именно това, че травмата е епизод от нейния живот. Как точно се съотнася с това, което е тя като личност и като устойчивост, е до някаква степен мистерия. Не се наемам да правя пряк паралел, но тя все едно е успяла да я остави някъде – като реалност, като нещо, което се е случило с нея. Да, в това, което прави, има изкушение да видиш травматичното, да видиш грозното, да видиш смъртта и така нататък. Но тя основно като че ли се е интересувала да го направи красиво, да е съвършено, да е идеалният кадър. Това е зашеметяващо за мен. 

Много хубаво го каза. Въпросът ми може би е абсурден, противоречив, но все пак: възможно ли е човек да не изпитва дълготрайни психологически ефекти от сексуално насилие? Или травмата остава белег, независимо от начина, по който човек я обработва? 

Ще се опитам така да го кажа: какво прави нещо травматично? Ако има инцест или посегателство на възрастен към дете, очакваме, че това ще стане травматично. Травмата не е самият инцест и не е сексуалният акт между възрастен и дете. Травмата е нещо по-различно. Това, което се случва в момента на едно такова събитие, обикновено в психоанализата го наричаме трудно за репрезентиране. Тоест това, което става, е събитие, обикновено с голяма сила и предизвика такова равнище на възбуда, на нахлуване на нещо в ума, че за него не може да се изгради представа. То остава като черна дупка, просто защото има твърде много светлина или нещо такова. Това, което го прави травматично, е нещо, което се нарича последействие или апреку – след случилото се. Тоест когато една девойка, с която е било злоупотребено като дете, се сблъска със сексуалното в себе си (зряло сексуално), тогава когато изпита някакво вълнение, първоначално може да е дори безобектно, но лека по лека се насочва към някого, тогава това събитие възкръсва. И е много вероятно да се превърне в травма. 

Как се разбира? Може да не е някаква свирепа болка, може да не е свързано с някакъв силен афект. Има най-различни ситуации. Едно от проявленията е, че може човек да е безчувствен. Може просто да не може да изпита това удоволствие или да не може да го изпита с някого. Може да го изпита без някого, но с някого не може. 

Другите проявления, ти ги знаеш, че може всъщност да станеш активния в това съблазняване, да станеш промискуитетен. Но някакво правило е трудно да се назове, защото е трудно да се дефинира в толкова тесни граници травма. Травматизъм, не травма. Травматизъм. Тоест това, което остава в душата от едно травматично събитие. Трудно е да се назове, защото понякога изглежда, като че човек е добре адаптиран към него.

В този смисъл и травмата от преживяването от войната може би е нещо, което после те връхлита. Не докато си там, а след това, като останеш без него, те избърсва.

Това, което преживяваш на първо време, със сигурност е шок. Както и едно дете, ако бъде съблазнено от възрастен, то преживява шок, едно блокиране, нещо, в което замръзваш и не знаеш какво става, то все още не е придобило смисъл. А травматизма е все едно... има някаква семантика в него. Има смисъл, изкривен смисъл или липса на смисъл, но всичко е около идеята за смисъл, значение: Това се случи, защото…

Значи ли това, че е по-добре да не се лекува травмата, докато не се прояви? Защото ти казваш, че няма травма, докато няма сблъсък, който събужда невъзможността да функционираш щастливо. 

Да, да се лекува, да се търси някакъв вид осмисляне, отреагиране, да се изваждат чувства и т.н. не е толкова просто, но това, което трябва да се направи, е да се сложи граница. Защото това не е просто едно събитие. Има много деца, които си живеят в изнасилвания, в побоища, в психологически зависимости, това е изключително разпространено. Тоест, ако това е всичко, което виждаш, тогава твоя свят завинаги е обагрен от него и не можеш да му предадеш допълнителен смисъл. Виждаш, че и други хора се отнасят така, но те не могат да придобият смисъл в твоя живот и не можеш да ги приемеш като нещо, което се отнася и до теб, и до твоя живот, и по-скоро ще търсиш логиката на тези изначални събития, в които си израснал. 

И в този смисъл това, че Лий Милър не била лекувана, може и да не е чак такава трагедия, така ли? 

Това е огромен въпрос, свързан и с това, как се съотнася гения и изкуството с травмата и психичната болест. 

По-добре да не ставаме конкретни, защото това ще е голяма спекула. По-интересни са разговорите, които осветяват различни перспективи. Хората често се подхлъзваме по неща, които не познаваме добре.

Това, което исках да кажа е, че това е остарял начин на мислене, по който може би аз щях да се подхлъзна. Много е изкушаващо да се каже, че тя е станала блестяща в това, което прави, защото е имала трудно детство, но не е това. Не работят така нещата в душата, за съжаление. Това, което е тя като творец, като човек, наистина е изключително и върви редом с това, че е имала ужасно детство в този аспект. 

Да видим сега колко от въпросите ми се обезмислиха.

Не, чакай! Съгласен съм да защитя и обратната теза. Тази, че именно нещо, което те е счупило или те е накарало да растеш извън обичайната логика, много добре пасва с това да се опиташ да си творец и да извадиш нещо, което никога не е съществувало преди това. 

Как би коментирал актовите снимки, които ѝ прави баща ѝ до късна възраст? Въпреки че е била изнасилена, той я снима през целия ѝ живот. На снимките обаче не личи неудобство, принуда или насилие, а по-скоро сътворчество – някой, който видимо се чувства удобно, харесва тялото си и осъзнава, че това е добра актова фотография. Такава е и интерпретацията на нейните близки – гледала съм няколко интервюта със сина ѝ и с внучката ѝ. Хората обаче доста се шашкат.

Аз не се шашкам. Същевременно и да се нормализира напълно и да се осъди пречи на мисленето в тази посока. Важното е какво е било това за нея. Психоанализата ни учи, че има най-различни неща, които можем да правим с несъзнаваните съдържания. Добре, да го разиграем! Ако се окаже, че това е било всъщност един инцестен порив на бащата към дъщеря му. Това е по-големият проблем. Защото малкото момиче има чувства към баща си. Невинаги, понякога са към майката, но в класическия случай, то има топли чувства към бащата и поне за един кратък момент той е и физически много желан. След което обаче ние имаме всякакви начини да се отречем от това, да го трансформираме. Един от начините е като се запазва мисълта, запазва се интереса, но се отделя чувството от него. Това значи изолация. Или се намират добри причини за това, което е рационализацията. В стил „гроздето е кисело“ .

Напълно е възможно да има такова нещо, но то е сублимирано, то не е конкретно. Проблемът е, че ако бащата може да се отърве от вината по този начин, като каже „аз съм творец и това е моят модел, ние работим заедно“, това е много близко може би до фантазията за физическия акт, но принципно такива неща се случват през цялото време. При много от гениалните творци можем да открием един такъв родител – майка, баща, които са несъзнавано влюбени в своето дете и предават това като увереност, увереност в собствената дарба, мисъл, външност, умения и пр. Така че ето го здравото разрешение на едиповата трагедия. Но какво значение е придобило това за нея, в нейното несъзнавано? Дали не е било едно естетическо повторение на травматизма? Или начин да се репарира чрез естетически компромис? 

Трудно е да се каже, може би отношението между тези две равнища е като между позитива и негатива в прословутата ѝ техника… Но децата на този „брак“ – фотографиите ѝ, са също като нея много, много красиви!  

Но досега говорим повече за бащата. За детето е по-сложно. Защото има нещо такова, че неговият език, поне в началото, преди зрялата сексуалност, се различава от този на възрастния. Там няма разграничение между такъв вид любов и онакъв вид любов. Всичко е любов. Докато при възрастния има два различни езика: за любов към детето и към твоя партньор. И детето изключително много може да се заплете в тези неща. И в този смисъл резултатът според мен би било объркване. Доколко ще е травматичен…?

Лий Милър е много сложна. Не е еднопластов човек. Високоинтелигентна. Пак ми дойде думата resilience (устойчив). Напоследък много се пише за това, защото... Това, което означава този концепт в момента е, че има страшно много хора, които просто не пасват на това, което очакваме. Живеят при отвратителни обстоятелства. Израстват в среда на брутална злоупотреба. А изглежда, че не са толкова тежко осакатени от нея. 

Ние в кабинетите си виждаме хора, които са много по-малко онеправдани, a се чувстват ужасно от живота си, защото примерно са пострадали от това, че в детството им техните прояви на протест са били посрещани с хлад. И това е истинско страдание. Пораженията са невъобразими. Първоначално не можеш да си дадеш сметка, като започваш работа, но с течение на времето го виждаш, че това е модел, който се повтаря. Това е нещо, което човекът очаква да се случва: че ако не е послушен и конформист, ще загуби любовта на всички около себе си и така нататък. И това е нещо, което може да те обездвижи за цял живот. 

Защо очакваме такова нещо? Как стана така, че го очакваме? 

Точно заради това, което ти казвам. Защото не можеш да кажеш кое е травматично. Не можеш да кажеш, като го гледаш отвън, как се случва. Единството, което го прави травматично, е начинът, по който то се намества и намира смисъл в душата ти. Може да се каже, че ние сме активни съучастници в травмата, без да го искаме. Просто защото ние подреждаме в ума си и се опитваме да наместваме през цялото време и да си пишем историята, да пренаписваме. И някъде в това пренаписване, това там го тълкуваме по този начин и го правим в инструкция за живеене. А при хора като нея, така изглежда (това е спекулация!), че всичко е било срещу тях и те са здрави. В тях има нещо изключително здраво. Устойчиви. И това е нещо, което много бъгва теоретиците.

Нейните травми са били недиагностицирани и нелекувани. Възможно ли е човек да се излекува сам и какво му струва това? 

Нейното изкуство... Начинът, по който тя е гледала на себе си, е лечебен. Тази непримиримост... Някакъв вид висок стандарт към всичко. Много витална е била. 

Ами, виж, преди този съвременен вариант на психотерапия, който след това родил няколко стотин вариации и пр., хората са имали други. И шаманизма, и всякакъв вид религиозни практики, и това да се символизираш и изразяваш себе си и света през твоите очи. Изобщо да оставяш следи. Така че какъв е бил нейният шамански ритуал? Мисля, че тя в изкуството си е влизала в друга реалност, със съвсем други закономерности, съвсем друга ориентация на целите... На мен това ми се вижда лечебно. 

Какво се случва с личността на един военен кореспондент след продължително излагане на насилия? Засилват ли се или се трансформират съществуващите травми? 

Хората, които страдат от ПТСД, го чувстват понякога като чуждо тяло. Има събитие в душата, което започва да се повтаря в един и същи ред и което наистина е трудно да се репрезентира. То напомня на физическа болест, проявява се в безсъние, тревожност и всякакви симптоми. Образите се появяват в сънищата, но са конкретни като епизод от филм. Страдащите го чувстват като чуждо тяло, нещо, което буквално ги завладява и не могат да го изкарат от себе си. И може да бъде супер инвалидизиращо. Все едно имунната ти система е задействана от нещо, което не иска да се махне, но ти не можеш да го идентифицираш какво е. Аз си представям, че тя е имала някакъв начин да репрезентира. Един вид сънуване наяве, а сънят е понякога единственият начин да се възстанови символичната функция и да се улови неназовимото в образи.

Нали знаеш, че тя е била модел, после фотограф, сюрреалистка, а накрая на живота си и готвач. Преминава от една роля в друга. Може да си поговорим за тази психологическа нужда да сменяш идентичностите? 

Това е по-съвременният възглед, че има множество идентичности, че има еволюция на идентичностите, че всъщност, изобщо, развитието изисква ти да правиш това и дори да разрушаваш стари идентичности. За разлика от стагнацията примерно консервативната тенденция да си едно и също. 

Казваш, че това е съвременен възглед. От перспектива на днешния ден с каква цел, какви са мотивите днес?

Ами, мотивите са, че промяната е нещо неизбежно (в психичен план говоря, не в социален). Ние съпътстваме едни тела, които се променят и до някаква степен се идентифицираме с тях. В някакъв момент почваме често да ги разпознаваме като нещо, което не е същото, малко чуждее в някаква степен спрямо това как се чувстваме. Това е само един аспект. Но хора, които имат опит в емиграция и прочее, често говорят за тази голяма промяна в идентитета и това чувство, че са помежду. И много често са изкушени да разрушат едната идентичност, за да могат да са някъде.

Обаче ако си го представиш като нещо, което е по-скоро нормата, отколкото изключението, на нас ни се налага просто да се адаптираме към промяната. А има много кризи психологически като паническите атаки и други такива, които всъщност са протест и реакция срещу чувството за промяна. Т.е. ние не сме адаптирани, не можем да се адаптираме в този момент към това. И не искаме промяна. Искаме нещо познато, познатите параметри на нещата.

При нея това, което разбирам е, че тя е имала огромен порив да покаже на хората нещо, което просто да изпълни умовете им и да е тяхното ново, нов поглед. Нещо, което досега не са виждали по този начин. Бих казал, че тя в този момент, по отношение на групата, на хората, които ще четат „Vogue“ или ще гледат фотографията, тя се превръща в терапевта. Защото ги конфронтира с нещо, което може да не са готови да видят, но то е истина. Тя изхожда от това – от разбирането си за истина. Не просто разбирането си, то е изострено чувство, че това е, което е важно. Не утвърденото, не удобното: „хората да не ги травмираме, както се казва в обичайния език, с тежки образи“. Нейното чувство, че това е, което трябва да е там, на страниците. Не е друго. И всъщност, доколкото разбирам, в някакъв момент, като я цензурират, тя просто казва, че това не е арената, тя трябва да намери нещо друго. Не знам, поне това си представям.

Понеже имаш опит с болките на хората и актуализираш наблюденията си с колеги, исках да те попитам какво се случва с жените от гледна точка на стереотипите? Може би да стигнем и до идеята за перфектното тяло и женственост, които са особено натрапени от медийната индустрия и изобщо са се превърнали в малко зловеща мода.

Впрочем ти знаеш ли дали има някакви сведения за това Лий да е имала проблем с храненето и някакви разстройства? 

Доколкото знам изобщо не е имала. Дори има сведения, че доста си харесва тялото. Включително, когато става военен кореспондент, си поръчва униформа с изискването да преправят кройката и да сложат една специална дъгичка отзад на полата, над дупето, което много красиво подчертава формите.

Тя е била, в най-добрия смисъл на думата, лакома според мен. Това е било много хубаво за нея. Не по този първичен начин, но просто имала густо, имала е ненаситност към хубавото. И това е активна позиция. Това е най-силното оръжие, т.е. тя не е приемала пасивността като липса на избор, „каквото дойде“. Имала непримиримост към това. 

 

Бележка под линия:

^[1] Оригиналният текст е публикуван на английски в AEON: https://aeon.co/essays на 21 януари 2021 г. Преводът е мой.

 

Библиография:

Пенроуз 2018: Пенроуз Антъни. Сюрреалистката Лий Милър – семинар 12.09.2018 г. [онлайн] https://www.youtube.com/watch?v=paYBAoEv5eg [прегледан 10.10.2024].

Архивите на Лий Милър. Уебсайт. [онлайн] www.leemiller.co.uk/ [прегледан 10.09.2024]. 

Пенроуз 2015: Пенроуз Антъни. Неразрушимата Лий Милър – лекция в Музея на изкуствата на NSU, 13.10.2015 г. [онлайн] https://www.youtube.com/watch?v=2hsOBTKmx5g&t=403s [прегледан 30.09.2024].

Къща и галерия Фарлийс. Дом на сюрреалистите. Уебсайт. [онлайн] https://www.farleyshouseandgallery.co.uk/ [прегледан 10.09.2024].

Ууд 2015: Ууд Габи. Лий Милър, статия в Лондон ревю от 17.10.2015. [онлайн] https://www.lrb.co.uk/the-paper/v37/n24/gaby-wood/at-the-imperial-war-museum [прегледан 20.09.2024].

Фелдман и Линдквист 2021. Фелдман Малори и Линдквист Кристен. Какво прави женското тяло – статия в Леон – онлайн списание. [онлайн] https://aeon.co/essays/womens-bodies-emerge-on-the-shoreline-between-biology-and-culture [прегледан 30.08.2024].

Британика: енциклопедия. [онлайн] https://www.britannica.com/biography/Lee-Miller [прегледан 25.10.2024].

МоМА: Музей на модерното изкуство (MoMA) – статия. [онлайн] https://www.moma.org/collection/terms/surrealism/surrealism-and-the-body [прегледан 30.09.2024].

Проджър 2012: Проджър Филип – семинар в Музея за изящно изкуство в Сан Франциско. [онлайн] https://www.youtube.com/watch?v=DaqzJMQeKgc [прегледан 20.09.2024].

Музей Виктория и Албърт – материал в уебсайт. [онлайн] https://www.vam.ac.uk/articles/everything-you-need-to-know-about-lee-miller [прегледан 28.10.2024].

Списание Танк. Присъствието и отсъствието на Лий Милър. Статия в Танк – независимо списание, базирано в Обединеното кралство. [онлайн] https://magazine.tank.tv/tank/2018/06/lee-miller [прегледан 30.09.2024].

Стивънсън 2023: Стивънсън Уендъл. Интервю с Кейт Уинслет за списание Вог. [онлайн] https://www.vogue.com/article/kate-winslet-lee-miller-october-cover-2023-interview [прегледан 24.11.2024].

Вайнер: Вайнер Макс. Лий Милър и приятели: Да виждаш е да вярваш – статия в онлайн списание Мусее. [онлайн] https://museemagazine.com/culture/2023/12/12/lee-miller-and-friends-seeing-is-believing [прегледан 24.11.2024].

Елкин 2021: Елкин Лорънс. Как Лий Милър надмина сюрреалистите – статия в списание Аперчър. [онлайн] https://aperture.org/editorial/how-lee-miller-out-surrealed-the-surrealists/ [прегледан 24.11.2024].