НОРА РАДЕНКОВА
ЕКЗИСТЕНЦИАЛИСТКАТА ФИЛОСОФИЯ НА ЛАВИНА = ОПОЗИЦИЯТА „ГОРЕ – ДОЛУ“
Опозицията „горе – долу“ е метафора за опозициите „риск – сигурност“, „свобода – зависимост“, „споделеност – отчуждение“ и „уникалност – обезличеност“. Тя служи за разграничение на два напълно противоположни светогледа. Единият е на хората, които съществуват изцяло по делничен начин, заплащайки сигурността си със зависимост, отчуждение и обезличаване. Другият е на хората, които рискуват да пристъпят отвъд рамките на познатото и предвидимото, за да постигнат същностните за човека свобода, споделеност и уникалност.
Хората от низината търсят сигурност, спокойствие и удобство, но така не живеят истински. Те съществуват изцяло като типичния деец на всекидневието, назован от Мартин Хайдегер с безличния подлог „се“ (човек, хората)[1]. Избягвайки риска, Се-то се придържа към приети на доверие и общосподелени предписания за тълкуване на света и действие в него, които са в сила за типични ситуации с участието на типични действащи лица. В социалната действителност на романа тези предписания включват не само обществените стереотипи, но и регулативите на тоталитарната власт. Според Хана Аренд тази власт е тотална именно защото обхваща не само публично-политическата, но и частно-интимната сфера[2]. Тя подчинява личния живот на хората – техните чувства, желания, мисли, ценности и убеждения. Както показва Хайдегер, делничната предвидимост на собственото и чуждото съществуване има за цена изпадането в зависимост от Се-то, представляващо една вътрешна чуждост. Доколкото хората от низината, или както ги нарича Блага Димитрова, еснафите[3], са отъждествили изцяло себе си с анонимното и типично Се, те са отчуждени не само от себе си, но и от другите. Споделянето от тях на едни и същи рецепти за мислене и действие поражда привидността, че те споделят света един с друг, изграждайки общност. Но истинската споделеност и общност предполага уязвимата откритост към другите, която авторката на Лавина нарича „чувство за ранимост“[4]. Бидейки заместени от Се-то, еснафите са капсулирани в себе си, т.е. не са страдателно въвлечени в едно общуване, непредвидимо по своя развой. Те не присъстват истински в света, а лицемерно прикритият егоизъм и прагматизъм се превръща в обикновена част от ежедневието им и дори в черта на техния характер, която задължително трябва да притежават, за да се впишат в обществото. В низината важи принципът, че ако човек дръзне да се откъсне от стереотипите за мислене и действие, наложени от обществото и идеологията, би бил обречен на самота. Но там хората са единени само привидно, а всъщност са самотни, доколкото отношенията помежду им не са спонтанни, а са опосредени от социалните и властовите предписания. Освен това долу, в града, индивидите са обезличени, тъй като не живеят автентично, а са отъждествили себе си с безличното Се. Те се страхуват от автентичния живот, защото той изисква рискове, които не са готови да предприемат. А тъкмо решеният да понесе страха „скок“[5] в непредвидими възможности, предварително поел авторството на онова, до което отвеждат те, е отличаващото един човек от другите, даващото му собствено лице.
ПИСАТЕЛКАТА БЛАГА ДИМИТРОВА (1922 – 2003)
Хората от планината са устремени към върха Човек, символ на отвъдвсекидневната им човешка същност. Те се стремят към изживяването на своите животи по личен начин, затова са готови да се изправят лице в лице срещу смъртта като хоризонт на всеки риск. Алпинистите се опитват да превъзмогнат всекидневния страх, наречен от Хайдегер боязън – страха от определени опасности, грозящи физическото просъществуване, телесния и душевен комфорт или целите, в които Се-то фетишизира смисъла на живота си[6]. Те са решени да посрещнат страха от смъртта, който не е страх от нещо определено, а от възможността на самата невъзможност на съществуването им, но същевременно разкрива, че истинският дом на човека не е в познатия делничен свят, а в „есхатологичното“ нищо на риска[7]: „Тя започва да съзира страха – (…) онзи всекидневен, незабележим, дребен страшец, полепнал като сив прах по думите, по стъпките и отношенията на хората в ниското. Страшец, който носи безобидни имена: благоразумие, предпазливост, презастраховка, съгласуване, съобразяване, сигнализиране и тем подобни добродетели. (…) Струва ѝ се, че започва да отгатва: тези млади хора се катерят така високо, за да предизвикат големия, истински, основателен страх и да тръснат от плещите си наслоения дребен, унизяващ ги страшец“[8]. Хората от висината са свободни в онтологически-изначалния смисъл на отправяне в истинската бъдещност на непредопределени възможности. Както настояват Хайдегер и Сартр, в тази свобода се състои човешката им същност[9]. Алпинистите съществуват като неотчуждени от себе си и уникални индивиди, доколкото се ангажират с имплициращите смъртта непредвидими и незаместими възможности, вместо да бягат от тях в предвидимите и заместими възможности-рецепти на Се-то.
Единствено това съществуване прави възможна истинската връзка с другите. Хората от планината оспорват самите себе си, умират като съществуващи и определени сами по себе си, за да позволят на другите да бъдат истински други, ограничаващи и отричащи мнимата им абсолютност. Автентичността на „скока“ в непредвидими възможности, въплъщаващи възможността на смъртта, се осъществява именно в тази страдателна откритост към другите. Споделянето на света с другите – това е най-висша решимост и смелост. Делничната, стереотипна смърт е лесна в този смисъл, че колкото и да е страшна, не e ангажимент, в който залагаш цялата си личност. Дори и в случая, когато е самопричинена, тя не е собствено дело в смисъла на ангажимент, а тъкмо бягство от всякакъв ангажимент. Както показва Хайдегер, в същността си човешката смърт не е безсмисленият край на живота, а хоризонтът на един все отново поеман риск[10]. В романа тази перспектива е лавината. Алпинистите са отправени в нея изначално, много преди връхлитането на самата лавина. Те умират непрекъснато в името на това да опознаят истински както себе си, така и отсрещния. Тази многократна необиологична смърт изисква усилие и уязвимост, но само когато мине през тях, човек може да се докосне до автентичния живот. Повърхностният живот на хората в низината е непрекъснато скриване и отсрочване на еднократната биологична смърт. Те се стремят да изтласкат това плашещо събитие, поставяйки пред него неотложни всекидневни дела. Рутината е ритуалът, чрез който се успокояват и получават илюзията за безсмъртие[11]. Еснафите опаковат своята боязлива нагласа в ценности като благоразумие, отговорност и зрялост. Напълно затрупали в себе си детското първооткривателство на света, те са се отдалечили от допира на истинския живот.
КАДЪР ОТ ФИЛМА ЛАВИНА (1981, РЕЖИСЬОРИ ХРИСТО ПИСКОВ, ИРИНА АКТАШЕВА)
Болките и трудностите, съпътстващи истинското общуване на хората горе, са безкрайно различни от повърхностното общуване на хората долу. Последните общуват помежду си безболезнено и с лекота, защото се уповават на това, че споделят безвъпросно с отсрещния готови рецепти за мислене и действие, т.е. че и двете страни на това общуване са в ролята на Се-то, на което може да се разчита с оглед на неговата предвидимост. Но оставяйки се да бъдат заместени от Се-то, облекчаващо комуникацията между тях, те не излизат от себе си и не се откриват за другия, поради което остават безкрайно самотни.
За да стане част от групата, човек трябва да се откаже от предписанията на ежедневието и да се впусне в дебрите на непредвидимото. Това е неговото освобождение, защото истинската свобода не е липса на пречки пред желанието му, а възможността да избира как да живее и какъв да бъде: „Събирането и затварянето в кръга на групата ние чувстваме като освобождение“[12]. Както изтъква Сартр, човек е свой собствен проект[13]. Но както подчертава Хайдегер, този проект не е планиране от една властова позиция, а нахвърляне на самия себе си в неподвластни възможности[14]. Възможностите, избирани от една властова позиция, са стоящи на разположение делнични рецепти и не засягат човека в съкровеността му, докато възможностите, чийто избор е хвърлянето в тях, са уникални и преобразяващи. Мечтата на алпинистите да достигнат Памир не е израз на самоцелно рекордьорство, а на общия им устрем към познание за себе си, неделимо от познанието за другите. Това двойно познание се крие в отиването отвъд делничните рецепти във възможности, неподсигуряващи едно субективно предявено осъществяване. Символ на това надхвърляне е Памир:
„Истинската човешка група не може без някакъв Памир, който да я извисява в облаците и там да я държи споена в един дъх.“[15] Страхът, по-точно „страшецът“, обхваща само хората в низината, тъй като те са отчуждени един от друг, самотни. Хората в планината, намиращи се в целостта на групата, не се страхуват от нищо: „Всеки един от нас поотделно се бои. Какви не мисли го връхлитат като внезапна лавина. Но заедно, НИЕ сме друго същество, неотстъпчиво“[16]. Всеки от героите на романа поотделно взема решение да стане част от групата, за да открие и осъществи себе си: „Ние търсим себепознанието. За да намерим себе си, сме готови да изгубим живота си. Колкото по-трудно и по-дръзко, толкова по-близко до осъществяването ни. Заедно с всяка стъпка сгазваме страха и стъпкваме колебанието си. Ставаме човеци“[17]. На делничните лавини – опасностите, от които се бои просъществуващият срещу цената на обезличаването си, романът Лавина противопоставя уникалната за всеки лавина – незаместимата смърт, единствено в перспективата, на която се става личност. Ето защо всеки един от групата прави съвсем съзнателно избора да се изложи на опасност, да се впусне в перспективата на своята лавина: „Ако бяхме знаели, пак щяхме“[18].
За разлика от автентично живеещия човек от планината, обикновеният човек от низината върви по „утъпкани пътеки“ и е зависим от норми, които трябва да спазва, за да се впише в обществото. Той не подхожда с любопитство към света и е подвластен на закостенели разбирания. Обезличен е поради нерешителността си да се изправи пред непредвидимата страна на живота. Човекът от низината не е творец на собствената си съдба, защото животът му е управляван отвън – от всекидневните стереотипи и тоталитарната идеология. Делничната предвидимост изпълва живота му, елиминирайки случая – непредвидимото събитие, което разкрива нов смисъл и дава преобразяващ опит. Случаят дарява с присъствието си само хората от планината, които са достатъчно смели да се изложат на риска от познание, разклащащо досегашните им устои. Именно случаят, който е извън обсега на собствения контрол, прави призовалия го автор на собствената си съдба. Човекът от низината е конформист. Ето защо чужденецът не броди във висините, където крачи сплотената група, а долу, в града. Там хората са безкрайно отчуждени от себе си, а по този начин и от другите. Отчуждаването на хората от планината от делничните им Аз-ове, отчуждени от себе си чрез отъждествяването си със Се-то, е завръщането им към самите себе си в своята динамична същност: „Дара има чувството, че човекът, който тя е била досега и е щяла да бъде до края на живота си, остава долу под скалата, съблечен и запокитен от нея като дреха. И тя се прощава с него завинаги“[19]; „Вие искате статуи, гладки и скучни като подстригани чемшири! – надсмива се той отгоре на еснафите, пренаселили града в мъгливата котловина“[20].
РЕЖИСЬОРСКИЯТ ТАНДЕМ ИРИНА АКТАШЕВА – ХРИСТО ПИСКОВ В РАБОТЕН МОМЕНТ ОТ ФИЛМА
ЛАВИНАТА – СИМВОЛ НА СМЪРТТА КАТО ПЕРСПЕКТИВА НА ВСЕКИ РИСК, В КОЯТО НЕ МОЖЕШ ДА БЪДЕШ ЗАМЕСТЕН, И КАТО КРАЙ, КОЙТО СЪЩЕВРЕМЕННО Е НАЧАЛО
Привидно в романа образът на лавината е конотиран негативно. Като причината за смъртта на алпинистите лавината е незаслуженото им наказание за това, че са дръзнали да се откажат от еснафското благоразумие. Но всъщност този образ има наред с буквалното си значение едно изключително позитивно символично значение. Той означава не само причината за биологичната смърт на героите, но и незаместимата перспектива на смъртта, въплътена в непредопределените възможности на автентичното живеене. Алпинистите са отправени в тази перспектива изначално, далеч преди връхлитането на самата лавина. От една страна, напускат позицията на Се-то, в която разчитат на предвидим резултат от тълкуванията и действията си, срещу цената на отчуждаването си от самите себе си и обезличаването си. Надхвърлящи контрола на Се-то, те се завръщат към същността си, която не е статично минало, а непредопределено бъдеще, представляващо извор на всяка истинска събитийност. В Лавина може да бъде открит художествен израз на разбирането на Хайдегер и Сартр, че при човека екзистенцията (съществуването) предхожда есенцията (същността) – човекът няма предопределено „какво“, а тепърва става един или друг, отправяйки се в една или друга възможност[21]. От друга страна, умирайки все отново в качеството си на Се, всеки от алпинистите се открива истински за другите. Поставя под въпрос очевидностите на Се-то, налагани диктаторски на другите и нивелиращи всяко автентично различие[22]. По този начин той се открива страдателно за другостта на другите, опознава ги откъм самите тях и влиза с тях в истинска общност. Героите на романа се стремят заедно към един автентичен живот, невъзможен в пространството на низината, където човек е зависим от делничните стереотипи и тоталитарната идеология. Те заедно преодоляват ръбестите скали в планината, вървят по неотъпкани пътеки и се сблъскват с истинското лице на живота. Заедността се разкрива като смисъл и цел на живота им: „Всичко досега, целият изминал път, целият ни живот е бил един неусмирим стремеж към това абсолютно, неопровержимо ЗАЕДНО“[23].
ИРИНА АКТАШЕВА, ХРИСТО ПИСКОВ, ОПЕРАТОРЪТ ЦВЕТАН ЧОБАНСКИ И АКТЬОРЪТ СТЕФАН СТЕФАНОВ ПО ВРЕМЕ НА СНИМКИТЕ НА ФИЛМА
Ето защо за алпинистите лавината е едновременно край и начало. В книгата създава известно двусмислие това, че смъртта като край на живота и смъртта като хоризонт на автентичните възможности се преплитат. От една страна, твърди се, че човек постига себепознание и завършеност едва в самия край на живота си, защото едва тогава обзира този живот в неговата цялост. От друга страна обаче, четем: „Човекът е незавършеност. (…) Човекът е обещание… А то е повече от всяко осъществяване. (…) Незавършеност – най-съвършеният край“[24]. Този пасаж, съгласно който дори и в края на живота си човек не постига завършеност, и лайтмотивно повтаряната мисъл „всеки сам си създава лавината“[25] свидетелстват, че книгата застъпва по-скоро второто разбиране за смъртта. Лавината играе ролята на индивидуален апокалипсис, разкриващ истинската същност на индивида, в качеството си не на край на живота, а на съзнателно избрана възможност. В противен случай същата роля би играл и биологичният свършек на делничните хора от низината, за които той е именно връхлитащо отвън събитие, а не перспектива на решително поет риск. Като перспектива на риска, отиващ отвъд делничните предписания, смъртта е едновременно край и начало в такъв смисъл, че този, който умира като Се чрез „скока“ си в една апокалиптично непредвидима възможност, тепърва се ражда в някакво свое автентично „какво“. Както показват мислители като Киркегор и Хайдегер, доколкото тук миналото бива добивано откъм едно бъдеще, неузурпирано от неистинското настояще на Се-то, бъдеще и минало са едновременни, а тази тяхна едновременност е истинското настояще на мига, ипълнен с едно преобразяващо събитие[26]. В Лавина има един пасаж, който сякаш е парафраза на продуктивно усвоеното от Хайдегер Киркегорово определение за истинското минало като „припомняне в посока напред“[27]: „Споменът ѝ прилича на очакване. Сякаш никога не е било, но ще бъде някога“[28]. В мига на умирането си като Се индивидът постига себепознание и цялост, но те не са окончателни, защото неговата същност е динамична – лежи във все отново подеманата незавършеност на възможното. Нахвърляйки себе си във възможността на края, символизиран от лавината, всеки от алпинистите се среща не само със своето истинско лице, но и с истинското лице на другите: „Изведнъж пред смъртта този зид на гърбовете, който скрива лицата и вътрешния свят на хората, рухва. Разкрива се истинският ни образ“[29]. „Не може с твойта смърт друг да умре“[30]. Показателен е следният пасаж: „Всъщност всеки попада под друга, под своя лавина. Всеки умира самотен. И в същото време всички сме заедно в една обща лавина“[31]. Според Хайдегер и Сартр себеосъществяването на индивида чрез себенахвърлянето му в непредопределени възможности, имплициращи смъртта като хоризонт на всеки риск, е неделимо от себеоставянето му да бъде ограничен от другостта на другия[32]. Другият излиза от своята делнична незабележимост, от типичния образ на Се-то, явяващо се анонимния протагонист на делника. Повърхностната споделеност на всекидневни предписания, в която другият ти е безразличен, бива заменена от дълбинната споделеност на поделянето, оспорването на света между своето и чуждото разбиране за него, в която другият засяга съкровеността ти. В този смисъл героите на романа постигат истинската общност в хоризонта на смъртта: „Лавината за един миг ни слива и прави истински. Заедно. Животът ни е разделял, смъртта ни свързва. Всички взаимно се допълваме до човек“[33]. Това сливане в общност в никакъв случай не е заличаване на индивидуалните различия. Наистина то е заличаване на различията, наследени от живота в низината – онези, които се дължат на себичност и прагматизъм. Но то не е уеднаквяване, каквото е именно съвпадението в рецептите на еснафското съществуване, а напротив, основава се на напрежението между различните версии за света: „Чак сега различията, противоречията, непримиримостите помежду ни се затриват напълно. Чувствуваме се заедно пред смъртта. Слети. И в същото време – отчетливо разчленени всеки вътре в себе си и вътре в другия“[34].
КОРИЦА НА ПЪРВОТО ИЗДАНИЕ НА РОМАНА „ЛАВИНА“ (1971, АВТОР БЛАГА ДИМИТРОВА, ИЗД. ХРИСТО Г. ДАНОВ)
РИСКЪТ – УСЛОВИЕ ЗА СЛУЧВАНЕ И ПАМЕТ
В Лавина случаят не е всекидневна случка, която се оттича в миналото, без да те засегне и да ти даде нов опит, а събитие, което те променя, разкривайки ти нова смислова перспектива към самия теб, другите и света. Това събитие е като апокалипсис за всекидневните очаквания – то е едновременно катастрофа за тях и разкриване на някаква истина. В романа е изтъкнато, че случаят не е случайност, защото навестява само онези, които рискуват да се отправят в откритото бъдеще отвъд делничните рецепти. Онези, които чрез решителното си оставяне на възможността на смъртта – хоризонта на всеки риск – се освобождават от обезличаващата ги зависимост от Се-то, на което са се отдали в името на сигурността: „Колкото… по-независимо живеем, толкова по-голяма сила в съдбата ни придобива Случаят. Той обича рискуващите, неспокойните. (…) А в безлични, застояли съществования Случаят избягва да надниква. Затова еснафите се учудват: Как така случайно се срещнахте с лавината? Защо на нас, благоразумните, не се падат такива случайности?“[35]. Рискът е условието едно случване да има силата на преобразяващ опит. Това условие отсъства в начина на живот на еснафите и присъства в начина на живот на алпинистите. Присъствието му обаче не е пасивна даденост, а изисква активен ангажимент – решителното инвестиране на самия себе си в непредопределени възможности, в които е имплицирана индивидуализиращата възможност на смъртта: „Ние носим целта в себе си. (…) Тя е в един вътрешен връх – да превъзмогнем малодушието… За да намерим себе си, сме готови да изгубим живота си“[36]. В книгата алпинизмът е представен не просто като хоби, служещо за разнообразяване на ежедневието, а като автентичен начин на живот, явяващ се предмет на екзистенциален избор.
АКТЬОРИТЕ ИВАН ИВАНОВ И ВАНЯ ЦВЕТКОВА ВЪВ ФИЛМА ЛАВИНА
Според екзистенциалистката философия на Лавина рискът, т.е. пътешествието към себе си в непредвидими възможности, чийто хоризонт е смъртта, е същностният начин, по който съществува човекът. Този начин на съществуване не е пасивна даденост, а изисква активен ангажимент, от който кръшка анонимният протагонист на делника. Катерейки се, алпинистите се стремят да върнат пропадналото в делника човешко съществуване на същностната му висота: „Най-големия риск поемаш, когато се раждаш на този свят човек. (…) Дори със самата смърт трябва да устоиш раждането си като човек“[37]. Обзетият от Се-то, т.е. изоставилият позицията на автономията, доверявайки се в името на безпроблемността на квази-инстинктивни схеми за мислене и действие, води едно сомнамбулно съществуване. Отправилият се в перспективата на окончателното заспиване, въплътена във всяка непредвидима възможност, се пробужда от делничния си унес: „лавината не ни приспива, а събужда“[38]; „Дори в действителност животът ни е протичал някак в мъгла, проспан. Сега се освестяваме, макар и изгубили свяст“[39]. Спящ е именно този, който е нащрек, разчитайки на сигурни предписания, докато буден е именно този, който се оставя на непредвидими възможности, въплъщаващи перспективата на смъртта: „сам слепец, ти водиш сляпата си смърт. (…) Не знаеш нищо за смъртта си – къде, кога, каква ще бъде“[40]. Слепотата, състояща се в оставянето ти на непредвидимите възможности, чийто хоризонт е смъртта, е добиване на зрение за това кой си наистина, ставането ти прозрачен за самия теб[41]. Причината е, че същностно ти не си това, което си бил в началото на живота си, а това, което можеш да бъдеш като независим от Се-то. Човешкото съзряване не е просто биологичен процес, а в същността си е историчното постижение да съзреш истинските си възможности, еманципирайки се от опеката на Се-то със запътването ти в перспективата на смъртта: „Зрелост“ произхожда с общ корен от „зрение“[42].
ИВАН ИВАНОВ ВЪВ ФИЛМА
„Скъпо се плаща правото на зрение“[43]. Това постижение не е еднократно, а трябва да бъде отстоявано постоянно: „Силен е не онзи, който може да се изкатери до голяма височина, а онзи, който не допуска да се смъкне по-ниско от веднъж постигнатото“[44]. В романа като лайтмотив се повтаря мисълта: „Човек е това, което му остава, след като изгуби всичко“[45]. Т.е. човекът заживява в съгласие със същността си тогава, когато се отказва да фетишизира смисъла на живота си в цели като материален комфорт, кариера, рекорди, добро име, слава, власт и т.н. Същинската му цел се състои в отиването отвъд всички цели, чието преследване го приковава към застиналите рецепти на делничното съществуване: „Дали за човека невъзможното е възможно“[46], а „възможността съществува“[47]. Възможностите, които връхлетените от лавината алпинисти разиграват във въображението си в мига преди физическата си смърт, могат да бъдат тълкувани не като фантазии, а като решително поети истински възможности, въплъщаващи смъртта в качеството ѝ на определящ предел на възможното. Рискът е условието за истинско случване, защото както показва Хайдегер, изворът на събитийността е непредопределеното бъдеще[48]. Растенията и животните, за които „бъдещето“ е предопределеното още в семето или зародиша осъществяване на вида, живеят безсъбитийно. Лавина отправя посланието, че история в смисъла на памет за миналото има само там, където има история в смисъла на случване[49]. Алпинистите като образ на рискуващия човек не знаят с какво ще ги запомнят[50]. Без да са си го поставяли за цел, те се отличават, стават публично видими подобно на опълченците на Шипка, тъй като се осмеляват да изоставят осуетяващите случването и обезличаващи предписания. Хората от низината като образа на играещия на сигурно еснаф са обречени на забрава и анонимност. Всъщност „всички пътища водят към лавината“[51] като символ на смъртта, т.е. всички възможности са определени от смъртта в качеството ѝ на хоризонтен предел на възможното: „Всъщност всяка стъпка е към смъртта. Само че зависи от стъпката: ако е по-дръзновена, тя върви по-пряко към смъртта и към живата памет. Ако е по-предпазлива, повтаряща чужди стъпки все из утъпкани пътища, тя удължава разстоянието, но върви към по-сигурна смърт, към пълна забрава“[52]. Чрез риска човек постига смисъл на живота си и познание за собствената си същност. Ако е достатъчно решителен и смел, неговата съдба вече му принадлежи, а това му носи истинско щастие. За него смъртта не е връхлитащо отвън безсмислено произшествие, а перспективата на риска, в която постига жизнен смисъл и себепознание.
Публикуваният текст е откъс от дипломната работа „Пътят към лавината като изход от контрола на властта и личното отчуждение“ на Нора Раденкова с научен ръководител Елина Алипиева от Националната гимназия за древни езици и култури „Св. Константин-Кирил Философ“.
Бележки под линия:
[1] Вж. Мартин Хайдегер, Битие и време, прев. Димитър Зашев, София: Академично издателство „Марин Дринов“, 2005, с. 104 – 107.
[2] Вж. Хана Аренд, Тоталитаризмът, с. 233.
[3] Блага Димитрова, Лавина, с. 196.
[4] Пак там, с. 136, 157, 160.
[5] По израза на Сьорен Киркегор.
[6] Вж. Мартин Хайдегер, Битие и време, с. 114 – 116.
[7] Вж. пак там, с. 146 – 150.
[8] Блага Димитрова, Лавина, с. 144.
[9] Вж. Мартин Хайдегер, Битие и време, с. 41 – 42; Жан-Пол Сартр, Екзистенциализмът е хуманизъм, прев. Рени Йотова, София: ЛИК, 1997, с. 16 – 18.
[10] Вж. Мартин Хайдегер, Битие и време, с. 192 – 193, 200 – 201.
[11] Вж. пак там, с. 197 – 198.
[12] Блага Димитрова, Лавина, с. 14.
[13] Вж. Жан-Пол Сартр, Екзистенциализмът е хуманизъм, с. 19.
[14] Вж. Мартин Хайдегер, Битие и време, с. 116 – 118.
[15] Блага Димитрова, Лавина, с. 34.
[16] Блага Димитрова, Лавина, с. 88.
[17] Пак там, с. 98.
[18] Пак там, с. 158, 159, 161, 357.
[19] Пак там, с. 140.
[20] Пак там, с. 201.
[21] Вж. Мартин Хайдегер, Битие и време, с. 41 – 42; Жан-Пол Сартр, Екзистенциализмът е хуманизъм, с. 16 – 18.
[22] Вж. Мартин Хайдегер, Битие и време, с. 104 – 105.
[23] Блага Димитрова, Лавина, с. 120.
[24] Пак там, с. 162-163.
[25] Пак там, с. 128.
[26] Вж. Мартин Хайдегер, Битие и време, с. 259 – 260.
[27] Вж. пак там, с. 260.
[28] Блага Димитрова, Лавина, с. 128, 161.
[29] Пак там, с. 125.
[30] Пак там, с. 118.
[31] Пак там, с. 119.
[32] Вж. Мартин Хайдегер, Битие и време, с. 98 – 103; Жан-Пол Сартр, Екзистенциализмът е хуманизъм, с. 39 – 40.
[33] Блага Димитрова, Лавина, с. 125.
[34] Пак там, с. 119
[35] Пак там, с. 347.
[36] Пак там, с. 98.
[37] Пак там, с. 122.
[38] Блага Димитрова, Лавина
[39] Пак там, с. 123.
[40] Пак там, с. 118.
[41] Вж. Мартин Хайдегер, Битие и време, с. 197, 232.
[42] Блага Димитрова, Лавина, с. 224.
[43] Пак там, с. 125.
[44] Пак там, с. 107.
[45] Пак там, с. 383, 405.
[46] Пак там, с. 143.
[47] Пак там, с. 294.
[48] Вж. Мартин Хайдегер, Битие и време, с. 292 – 294.
[49] Вж. пак там, с. 297 – 301. Хайдегер различава между тези два вида история, изразени от две различни думи в немския език.
[50] Блага Димитрова, Лавина, с. 17.
[51] Пак там, с. 239, 246.
[52] Блага Димитрова, Лавина, с. 226.
