ПАВЕЛ СИМЕОНОВ

 

Сред върховете на тазгодишния София Филм Фест, който включваше повече български филми като фокус на киното в България, беше Безветрие на Павел Веснаков, който след две прожекции в рамките на фестивала вече е в редовно разпространение по кината. Привидно изпълнен със стандартната тежест на българското кино, което цели да покаже родната действителност, филмът избягва плакатното и очакваното. Той го постига не толкова чрез семплия си сюжет, колкото чрез дръзката си форма – Веснаков и операторът Орлин Руевски са избрали да снимат във формат 1:1, което затваря персонажите в изключително тесни, прецизни композиции.

 БЕЗВЕТРИЕ (2024, РЕЖИСЬОР ПАВЕЛ ВЕСНАКОВ) 

Безветрие разказва за млад мъж на име Калоян, който се връща в родния си град след години живот в Испания, за да продаде апартамента на покойния си баща. Основният въпрос на филма е що за човек е бил въпросният баща, а подходът на авторите е нееднозначен – представата на Калоян е много различна от тази на приятелите на баща му, всеки от които описва в дълги монолози качествата на починалия, а в някаква степен и собствения си живот. Интересното е в колко пълнокръвен персонаж израства бащата. Всички истории за него взаимно се обогатяват, без да си противоречат, колкото и различни да са вижданията на разказващите ги. Така съмнението, различната представа постепенно завладява Калоян и това се случва паралелно със зрителското възприятие относно един от най-успешните невидими образи в съвременното кино.

Веснаков избягва субективните кадри, но въпреки това ни кара да гледаме през очите на Калоян – камерата се задържа толкова дълго върху различни хора, докато Калоян ги слуша извън кадър, че усещането е сякаш ние слушаме през него. Когато камерата най-накрая смени гледната си точка, режисьорът постига радикално разчупване на класическата план-контраплан схема. Ефектът на тези формални решения е хем експериментален, хем логичен за наратива, който не звучи банално, въпреки обстановката, предполагаща битови конфликти и социален реализъм. Без доза натрапчивост, Безветрие е сред най-радикалните български филми, воден от поезията на душата, вместо от самоцелни заигравки или тенденции.

Макар и значително по-дълго след фестивалната си премиера у нас, по кината тръгва и Queer на Лука Гуаданино. Филмът сякаш остана в сянката на Претендентите, далеч по-успешния и харесван филм на режисьора от същата година. Но Queer е също толкова добър. Докато Претендентите улавя първоначалното и повторното запалване на романтичната искра между трима млади тенисисти, чиито емоции се разкриват в максималистични и откровено мелодраматични (казано изцяло като комплимент) сблъсъци на и извън корта, Queer поглежда навътре в сърцето на един човек и открива абсолютната самота. Гуаданино разкрива душата на своя персонаж до такава степен, че неговата болка става парадоксална – едновременно толкова видима и толкова недостъпна.

 QUEER (2024, РЕЖИСЬОР ЛУКА ГУАДАНИНО) 

Даниел Крейг прави може би най-добрата си роля като Уилям Лий, чието отчуждение започва още от топоса – американец, отишъл да живее в Мексико. Сред най-забележимите и забележителни (но и спорни) решения на Гуаданино е сценографията, която представя едно метафорично „Мексико“, различно от което и да е съществуващо място на света. Изграден предимно от миниатюри, фигури и макети, градът във филма е проекция на съзнанието на Лий, изолиран на територия, която изглежда все по-далеч от реалността. Силата в изпълнението на Крейг е в това в колко автентичен и реален човек превръща своя персонаж, което засилва контраста между него и своеобразното чистилище, в което се намира.

Филмът не е толкова за личната самота на протагониста, а за неуспешния му опит да създаде дълбока връзка с друг човек – значително по-млад от него също американец. Сцените между двамата са заснети в характерната за Гуаданино стилистика, изпълнена със страст, нежност и чувственост. Режисьорът понякога бива критикуван заради своята естетика, която, ако искаме да сме хапливи, бихме могли да оприличим с реклама на парфюм или музикален клип. Само че точно този аспект от визията на Гуаданино работи безупречно тук, улавяйки едновременно празнотата в живота на Лий и искреното му желание да намери път отвъд нея. Queer е изпълнен със съчувствие, но безкомпромисен в показването на самота, която достига до почти вселенски измерения. Това го прави дори по-плашещ от други филми на режисьора, разказващи за вещици и канибали.

Макар и да е изпълнен с качествени премиерни заглавия, април предоставя и ценната възможност да видим класика на голям екран. На 21 април в Дома на киното ще има прожекция на Ах, този джаз на Боб Фоси. Филмът на Фоси е толкова емблематичен, че е излишно да се препоръчва, освен да се каже, че е сред най-ценните творби на киното, заради френетичния си, синкопиран монтаж, адекватен на забързания ритъм на бляскавия живот на протагониста, както и красотата на танците, хореографирани от него (и от самия Фоси в истинския живот).

 АХ, ТОЗИ ДЖАЗ (1979, РЕЖИСЬОР БОБ ФОСИ) 

Именно съпоставянето на ежедневието в шоубизнеса и саморазрухата на главния герой придават тежест на филма, който е една от най-интересните художествени автобиографии, в която режисьорът обрисува фантастична версия на собствената си смърт, решена в пластиката и в музикалната стилистика, белязали живота му. Тази саморефлективност е ключова за парадоксите на персонажа и следователно на режисьора, едновременно самовлюбен и безкомпромисен към себе си, осъзнаващ грешките си и безсилен пред пороците си. Така Ах, този джаз не е само автобиографичен, а болезнено искрен, автокритичен филм и възможността да бъде съпреживян на екрана не е за изпускане.

 

„Безветрие“ в момента върви по кината.

„Queer“ може да се гледа в избрани дни в Дом на киното.

„Ах, този джаз“ може да се гледа на 21 април в Дом на киното.