ПАВЕЛ СИМЕОНОВ

 

Как се изобразява времето в киното? Още древните гърци са определяли времето като наслагване от действия, което е и стандартният метод на възприятие за хората – часовникът, уредът, който ни дава директна представа за линейната прогресия на времето, на практика е поредица от удари на стрелката, които дават плътна, действена форма на по-плъзгавата и ефирна представа за темпорално движение.

Класическата филмова форма на това е сходна – действието на един персонаж води към това на друг, с което идва и индиректното зрителско възприятие за изминалото време между двете действия. Това е филмовото време като серия от действия, или както философът Жил Дельоз го определя – „движението-образ“ (както е озаглавена и първата от двете му основополагащи книги за филмова теория). Но може ли седмото изкуство да улови времето, спрямо Тарковски, директно, не като поредица от събития, но като конкретна величина сама по себе си?

 ЖИЛ ДЕЛЬОЗ (1925 – 1995) 

Във Времето-образ, втората си книга по темата, философът разделя написаното на три части, фокусирайки се върху визуалната репрезентация на миналото, настоящето и бъдещето. Той твърди, че за да може киното да покаже настоящето по директен начин, въпросното настояще трябва да бъде репрезентация на „цялостното време“, да не създава връзка между това, което виждаме и нещо преди или след него, а винаги да остане просто „сега“. Така вместо да наблюдаваме емпиричното наслагване на поредица от събития, ние можем да видим различни аспекти или акценти от едно такова настояще. Тук Дельоз се обляга на идеята на Августин Блажени, която гласи, че всяко време е форма на настояще – настояще на миналото, настояще на настоящето и настояще на бъдещето.

 КЛЕО ОТ 5 ДО 7 (1962, РЕЖИСЬОР АНЬЕС ВАРДА) 

Тези кино-философски съждения имат общо с културния афиш за месеца, защото в рамките на новото издание на Международния фестивал на портретния филм, който за първа година показва пълнометражни и класически филми, ще можем да гледаме Клео от 5 до 7 на Аньес Варда. Филмът на Варда се развива в реално време, както разбираме още от заглавието, като проследява два часа от живота на известна певица, която очаква резултатите от биопсия. Само че вместо в рамките на тези два часа Клео да прави различни неща, всяко от които да води към друго по класическия режим на движение-образи, всяка сцена на практика е сама за себе си, а подредбата на отделните действия е почти ирелевантна. Така в тези два часа – всичките отделни срещи на Клео с хората около нея – асистентка, любовник, творчески сътрудници, остават плътно в настоящето, което превръща сцените с тях в своеобразни символи на цялата им житейска история. Каква е била връзката ѝ с тези хора преди и какво ще се случи с тях в бъдеще, остават въпроси без ясни отговори, защото филмът ги представя откъснати от всякаква прогресия на действия, като парчета от едно чисто „сега“.

И въпреки тези закачки с филмовата форма, интересни за някои и излишни за други, Клео от 5 до 7 не е скучен или академичен, напротив – в този опит за представяне на реално „реално време“, филмът успява да улови Париж в началото на 60^-те по един изключително автентичен и игрив начин. В тези живи изображения на тогавашното „настояще на настоящето“, филмът на Варда е освен всичко безкрайно ценен времеви портрет, вероятно точно защото е откъснат от времето и завинаги затворен в своето „тук и сега“.

 ТЪНКА ЧЕРВЕНА ЛИНИЯ (1998, РЕЖИСЬОР ТЕРЪНС МАЛИК) 

Кино „Влайкова“ пък ще покаже Тънка червена линия на Терънс Малик на голям екран, което е важно събитие, въпреки че режисьорът съвсем съзнателно избягва зрелището, което се среща в повечето военни филми. Хората, които не са гледали филма, но познават работата на Малик, вероятно трудно ще успеят да си представят как би изглеждал военен филм на този режисьор – режисьор, който е като дзен будист и християнин в едно, човек, който прекарва цялата си кариера в търсене на блаженото и възвишеното, на космическия смисъл в най-обикновените човешки прояви на доброта и на поезията в живота около хората.

Именно животът около хората е в основата на Тънка червена линия, който е военен филм не за войната като сблъсък между личности или светогледи, а за войната като част от по-големия свят. Докато хората се бият, животът продължава – тревата се клатушка от вятъра, а птиците летят във въздуха и кацат върху клонки. Всеки един жив организъм си има собствени тревоги, собствено съществуване, което не спира заради войната, а продължава да се движи редом с нея. Така грандиозният пейзаж обхваща не просто мащабни битки, а цял един космос от различни животи, големи и малки, всеки зает със собствената си история.

 ВКУСЪТ НА ЧЕРЕШАТА (1998, РЕЖИСЬОР АББАС КИАРОСТАМИ) 

Аббас Киаростами е не по-малко поетичен режисьор от Малик, а Вкусът на черешата, вероятно най-известното му произведение, ще има прожекция на голям екран. Филмът е измамно прост на ниво концепция – мъж планира да се самоубие и търси човек, който да го погребе. В рамките на деветдесет и девет минути той среща няколко души, с които води разговор по темата. Вкусът на черешата е съставен изцяло от тези разговори, както и кадри, в които мъжът кара колата си насред красивите пейзажи на Иран. Не разбираме конкретните причини за неговото желание да си отнеме живота, което сякаш върви в противовес на обичайните драматургични практики, които изискват максимална специфика. В конкретния случай не е и нужно – каквато и да е причината, нейното изговаряне само би буквализирало чувствата на героя, които са така познати на едно по-универсално ниво. Разбираме също и контрааргументите, които чува. Последният му пасажер е прав – нима самоубиецът би се отказал от това отново да опита вкуса на черешите? Критикът А. С. Хамра пише в есето си за Criterion Collection: „Вкусът на черешата използва киноезика, за да разбере дали животът си заслужава да се живее – труден въпрос, който звучи повърхностно, защото толкова много филми толкова лесно стигат до заключението, че си заслужава“.

В това отношение филмът на Киаростами далеч не е прост, защото се опитва да улови живота в неговата многопластовост. Във финалната сцена се намесват мета елементите, с които режисьорът е известен – пречупване на филмовата реалност, което веднага ни изкарва от действието. Това решение на автора е преди всичко акт на милосърдие и щедрост, защото той ни вади от мрачната самота на гроба на мъжа и ни връща обратно в реалния живот. Последните изображения съдържат цялото богатство на света – и щастието, и отчаянието. Кадърът на цъфтящо дърво ни насочва както към прекрасния вкус на неговия плод, така и към клоните му, на които един от персонажите е опитал да се обеси. Вкусът на черешата ни казва, че животът винаги ще има какво да ни даде, докато същевременно отчита, че невинаги чувстваме, че е така.

 

„Тънка червена линия“ има прожекция в кино „Влайкова“ на 08 май от 19:30 часа.

„Вкусът на черешата“ ще бъде показан в кино „Люмиер“ на 27 май от 19:00 часа.

„Клео от 5 до 7“ може да бъде видян в Дом на киното на 28 май от 18:30 час.