ПАВЕЛ СИМЕОНОВ

 

Септември дава начало на т. нар. „фестивален сезон“, в който големите есенни премиери започват своя път, често с надеждата да стигнат до следващия филмов „сезон“ – наградния. Родният ни фестивален сезон обаче започва един месец по-късно, а през септември е по-вероятно да се зарадваме на по-широкия показ на някой от вече нашумелите фестивални хитове. В идните дни по кината тръгват два от най-противоречивите филми от фестивала в Кан – Адът в нея на Никълъс Виндинг Рефн и Хоуп на Хонг-джин На. Първият е напълно празен филм, облечен с лъскавите неонови дрехи на предните творби на режисьора, които в случая изглеждат, меко казано, абсурдно. Вторият пък е толкова нетипичен за фестивалната среда, че спорните реакции бяха очаквани, и все пак ентусиазмът на феновете се усети в залата още на първата прожекция. Възможно е сега, когато достига до по-масова аудитория, лишена от очакванията на мястото му в конкурсната програма на един от най-престижните фестивали в света, да бъде приет по-благосклонно.

 ХОУП (2026, РЕЖИСЬОР ХОНГ-ДЖИН НА) 

Именно присъствието на Хоуп в състезателната програма се оказа толкова озадачаващо, че дори в някаква степен вълнуващо, защото е филм, който би се вписал много по-лесно в среднощните прожекции на жанрови филми, които фестивалът също организира. Рядко в надпреварата за „Златна палма“ присъства екшън филм, при това толкова незаинтересован от каквито и да било естетически цели. Близо тричасовият епос е дълго преследване след дълго преследване, като първото, което трае близо час, е силен старт на действието с ясно поставяне на картите върху масата. В него невидима заплаха вилнее из малки селища, а местен полицай ту я следва, ту бяга от нея. Едва в края на този безкраен сетпийс виждаме самото същество, което, както почти всяко ревю от Кан отбеляза, изглежда шокиращо зле. Но ако успеем да се абстрахираме от специалните ефекти, които са като от компютърна игра от началото на века, и от цялостно безличния дизайн на извънземните, което впоследствие разбираме, филмът е чистосърдечно забавление, решено изцяло в тонално неравномерната стилистика на южнокорейското кино. Като много други произведения от тяхната филмова култура, Хоуп е ту напрегнат хорър, ту дебелашка комедия, но преди всичко – адреналинов екшън, лишен от претенция, чиято целенасоченост, въпреки всичко, заслужава уважение.

През септември се завръща и серията „Kинокласики в кино Влайкова“, която неведнъж е представяла най-вълнуващите заглавия от месечния афиш. Като всеки месец, както досега, предлага няколко световни и няколко български класики – в конкретния случай възможностите са Опасен чар на Иван Андонов, Сенките на забравените прадеди на Сергей Параджанов, Всичко за майка ми на Педро Алмодовар и Дискретният чар на буржоазията на Луис Бунюел. Филмът на Бунюел го гледах преди четири години в Дом на киното, но всяка негова прожекция е повод за радост, защото пипкавите му онирични нишки могат да те омагьосат пълноценно само в киносалона. Още от заглавието се досещаме, че става въпрос за сатира, насочена към висшата класа – група богати мъже и жени все се уговарят да седнат на вечеря, но всеки път нещо прекъсва събирането им. Причините варират от напълно обикновени до сюрреалистични. Особено паметен е моментът, в който изведнъж се озовават на голяма театрална сцена, където скрит в суфльорската будка мъж им подава реплики. Този тип нарушавания на филмовата реалност биха били достатъчно забавни сами по себе си, както и съвсем красноречив коментар върху въпросната буржоазия. Бунюел обаче отива много отвъд това.

 ДИСКРЕТНИЯТ ЧАР НА БУРЖОАЗИЯТА (2026, РЕЖИСЬОР ЛУИС БУНЮЕЛ) 

Филмът е пълен с игриви отклонения, свързани с всеки отделен член на централната групичка, а и с разни епизодични образи, което го превръща в драматургична матрьошка, в която всяка следваща фигурка същевременно разкрива повече, но и обърква повече. Тези отделни епизоди включват мотиви на насилие, престъпление, отмъщение и тероризъм, което ясно насочва към агресията под повърхността на привидната култура на буржоазията, но това би било твърде лесен извод за Бунюел. Основната функция на откъсите не е да затвърди тезата му, а да я разчупи, да ни изведе отвъд очевидните заключения на сатирата към нещо много по-хлъзгаво, нещо с необяснимата логика на сън. Кинокритикът Ейдриън Мартин нарича Дискретният чар на буржоазията „филм, който се разгражда и после изгражда пред зрителя“, което е типично за Бунюел, който цял живот се интересува не от злободневното, а от ониричните пътеки на несъзнаваното, и открива нови хоризонти до самия край.

Джонатан Глейзър също е режисьор, станал известен с експериментални похвати насред привидно познати истории, заради което мнозина биха се изненадали от простотата на дебюта му. Секси звяр, отново на голям екран в Дом на киното. Това е класическа гангстерска история, съдържаща най-познатия от всички елементи на жанра – пенсиониран престъпник, принуден да се върне отново в играта за един последен удар. Глейзър не се стреми да изведе филма отвъд чисто сюжетното ниво, но го разказва майсторски, като поставя на фокус психологията на образите.

\

  СЕКСИ ЗВЯР (2026, РЕЖИСЬОР ДЖОНАТАН ГЛЕЙЗЪР) 

Сред тези образи е Дон Логан, един от най-колоритните антагонисти в криминалното кино. Бен Кингсли го изиграва като едновременно мощен, свиреп и жалък, а сценарият му предлага безкрайна логорея, която превръща псувните и обидите му в истинска поезия. Персонажът няма много екранно време, но сянката му виси над целия филм, заради което и повечето зрители остават с най-силно впечатление от него. Изпълнението на Кингсли извисява достатъчно добрия криминален трилър в театрален сблъсък на противоположни типажи и цели.

 

„Хоуп“ тръгва по кината от 18 септември.

„Дискретният чар на буржоазията“ ще може да се гледа в кино „Влайкова“ на 26 септември от 19:45 ч.

„Секси звяр“ ще има прожекция на 9 септември от 20:00 ч. в Дом на киното.