ИРИНА ИВАНОВА

 

През 2023 г. голямата българска актриса Меглена Караламбова навърши 80 г. Националният кинофестивал „Златна Роза“ почете юбилея ѝ на специална вечер с прожекцията на филма „Татул“ (1972) на режисьора Атанас Трайков. Лицето на актрисата в кадър от същия филм украсяваше и официалния плакат на фестивала.

„Нямам самочувствието на киноактриса“ – казва ми още в началото на интервюто госпожа Караламбова. Прибавя, че театърът е нейната голяма професионална любов. Не го чувам за първи път, заявявала го е в много интервюта, всъщност в почти всички, които съм чела или гледала по телевизията. Актьорите в Театъра на Българската армия, където играе вече повече от половин век, я наричат „Мега“. Всичките, дори и най-младите. Без колебание я обявяват за „кралица“ на своя театър. Самата Меглена – ще си позволя да я наричам така и аз, дано не прозвучи като фамилиарничене – обаче не гледа на себе си като на кралица или примадона. Обича комедийните си роли, влюбена е в предизвикателните образи, които са съвсем различни от нея самата. Обича театъра, играта. Като дете, което тепърва открива всичко. „Да остане дете – това е най-важното за актьора“ – казва ми тя на раздяла, преди да се отправи към зала „България“, където ще слуша Бетовен в рамките на Европейския музикален фестивал. По-късно разбирам, че нейният дом, а значи и нейният живот, буквално са „озвучени“ с класическа музика и джаз.

 

Госпожо Караламбова, запознахме се във Варна, на фестивала „Златна роза“ и видях, че успяхте да изгледате едва ли не всички филми. Кажете ми  как ви се видя българското кино?

Най-напред искам да благодаря на Александър Донев (кинокритик и творчески директор на фестивала – б.р.) и на Петър Тодоров (директор на Национален филмов център – б.р.) за поканата и за честването на моя юбилей в рамките на фестивала. Всички бяха толкова мили и любезни с мен, признателна съм. Да, много филми гледах. Хубави неща имаше, актуални като теми. Проблемите на деня ни. До миналата година следях абсолютно всичко в Дом на киното, всички премиери. През тази година обаче имах известни проблеми със здравето и ми бе по-трудно. Затова реших да наваксам на фестивала. Правих си компания с Венцислав Сариев, който е актьор, но се е посветил на режисурата (Меглена Караламбова участва в късометражния филм на Венцислав Сариев „13 август“, който получи диплом за специално постижение на фестивала). Обичам да общувам с всякакви хора, в това число и с младите. Мисля, че се разбирам много добре с тях.

Прочетох във ваше интервю, че сте стъпили на театралната сцена три месеца преди да се родите.

Защото майка ми (Вера Караламбова, актриса – б.р.) е играла ролята на Жулиета до шестия месец на бременността си.

А в ролята на Ромео е бил баща ви Стефан Караламбов. Значи вие сте детето на Ромео и Жулиета! Хубава ли е тази орис?

Да, те по пиеса нямат дете, както е известно, но пък – ето ме мен! Родителите ми тогава са играели в Пловдивския театър и затова аз съм се родила в Пловдив, и съм живяла там до двегодишна възраст. И много обичам да казвам, че съм родена в Пловдив. Обожавам Стария град и до днес. След това майка ми и баща ми отидоха в Бургаския театър, така че цялото семейство живяхме в Бургас още пет години. И Варна си я обичам много, защото самата аз, след като завърших ВИТИЗ, отидох във Варна по разпределение и прекарах там две години. Две златни години – много работихме, много се веселяхме. Варна е толкова красив град!

Вие сте пловдивчанка за пловдивчани, бургазлийка – за бургазлии и вероятно варненка – за варненци.

Да, да. Колегите се шегуват с мен като пътуваме, защото аз непрекъснато им обяснявам, че майка ми е от Русе и се чувствам свързана с Русе, баща ми е от Свищов и се чувствам свързана със Свищов, освен това съм живяла в Пловдив, Бургас и Варна и съответно се чувствам свързана и с тези градове. Има ли въобще някой град, с който да нямаш нищо общо?! – питат ме те.

Не сте от „вкоренените“ в София.

В София живея от осемгодишна възраст. Честно казано, и аз не знам откъде съм.

Актьорството явно ви се е предало генетично. Сама ли решихте да кандидатствате в тогавашния ВИТИЗ, сега НАТФИЗ?

Моят баща, Стефан Караламбов, беше много голям актьор и аз имах страшен респект от него. Той не беше съгласен да кандидатствам във ВИТИЗ. Каза ми: аз не мога да ти забраня, но професията е тежка, а ти си много чувствителна, ранима, ще ти бъде много трудно. И той по никакъв начин и с нищо не ми помогна. Не го укорявам, напротив – страшно се гордея с морала на родителите си. Никакви ходатайства нямаше за мен и в крайна сметка бях класирана като първа резерва. Така се случи обаче, че внучка на много влиятелна личност бе трета резерва, а нея на всяка цена трябваше да я приемат, така че ни приеха и нас, които сме преди нея. Когато кандидатствах обаче, вече бях приета английска филология (Меглена Караламбова е завършила английска гимназия – б.р.) и си бях казала, че ако не ме приемат от първия път във ВИТИЗ, няма да кандидатствам отново, защото явно не ме бива и ще си продължа с английската филология. Но ме приеха. Аз още от малка исках да стана актриса, обичах да се маймуносвам, да имитирам различни актьори, правихме си театър с децата от махалата, но родителите ми не гледаха сериозно на тези неща. Майка ми много ме поддържаше, но големият респект бе от баща ми. Малко преди изпитите майка ми реши, че трябва все пак да си кажа материалите пред него. Беше ме срам ужасно много, от притеснение изгубих ума и дума. И се разревах. Баща ми само каза: С рев актриса не се става. И от тази негова реплика се почувствах още по-зле. А на самите изпити как треперех! 

„Изпитът“ пред баща Ви вероятно е бил по-труден за Вас от този пред комисията във ВИТИЗ?

По-труден беше, така е. За съжаление баща ми почина много рано – малко след дипломирането ми, когато бях първа година по разпределение във Варна. Така и не разбра ще стане ли нещо от мен. Майка ми все пак успя да види някои от моите успехи. Но се надявам, че с онова, което съм направила през тези мои 80 години, и двамата не се срамуват от мен, ако гледат отгоре.

А какво беше вашето детство зад кулисите на театъра? Знам, че сте израснали там.

Да, буквално. Тогава беше друго време. Сега всички тичат насам-натам, снимат какво ли не. Тогава артистите си бяха само в театъра и независимо дали имат или нямат представление, са там и следят процеса. Родителите ми бяха непрекъснато заети и нямаше кой да ме гледа, тъй като нямах баба и дядо, нито село. Нещо, за което искрено съжалявам, защото и досега мечтата ми е за зелено, за трева, въздух, природа. Та майка ми и баща ми ме влачеха в театъра. Имаше един смешен случай. По същото време, когато родителите ми играеха в Бургаския театър, там бяха и родителите на бъдещия театрален режисьор Красимир Спасов, който е с две години по-голям от мен. Веднъж ме оставиха той да ме гледа – той на 5, аз на 3 години. Той се чудил какво да ме прави и накрая ме завел в театъра. Всички актьори много ни се смяха като ни видяха, защото той ми беше разменил обувките – дясната на левия крак и обратното. Ето така ми мина детството – сред декори, светлини, костюми, гримове… Всичко ми беше страшно интересно. Освен това, при все че бях иначе доста злоядо дете, в театъра ми се отваряше странен апетит и изяждах всичкия консумативен реквизит. Много вкусно ми беше. И досега съм лакома на сцената и винаги си измислям да ям нещо, докато играя.

Имах и едно приятелче съседче, с което майка ми и баща ми понякога ме оставяха. То идваше вкъщи и тъй като бе от бедно семейство, все предлагаше да играем „на ресторант“, понеже у нас имаше от пиле мляко. С него ходехме много на кино – в тогавашното кино „Левски“, тъй като живеехме на „Оборище“. По цял ден гледахме филми – Фернандел и подобни.

А сега какви филми обичате да гледате?

Всякакви, стига да са добре направени. Не обичам само тъпи комедии. Хубави комедии обичам много, но такива се правят страшно трудно. Сега предстои „Киномания“ и ми е много мъчно за Владо Трифонов, че така рано си отиде (Владимир Трифонов, инициатор и дългогодишен програматор на „Киномания“ и на кино „Одеон“, който почина в началото на октомври т.г. – б.р.). През лятото си празнувах 80-годишнината в „Одеон“, благодарение на Владо, който страшно настояваше това да се случи именно там. Отначало се дърпах, казвах му, че няма кой филм да пуснем и че аз не съм киноактриса, нямам това самочувствие. Накрая пуснахме първата част на „Чудо“ – театрална постановка на Леон Даниел, заснета за телевизията от Георги Дюлгеров.

Все пак имате немалко филми. Защо мислите, че не сте киноактриса?

Някои от моите колеги от ВИТИЗ започнаха да снимат още като студенти. Мен също ме викаха на пробни снимки и все беше уж добре, но не става. Аз си знаех защо и дори бях придобила комплекс. Петте години, които бях живяла в Бургас, се оказаха почти фатални за моята кинокариера. По това време кой знае защо питейната вода в Бургас оцветяваше зъбите в жълто. Всички бургазлии, които бяха расли там, имаха този проблем със зъбите. И след няколко неуспешни пробни снимки, аз наистина се комплексирах и си казах, че повече няма да ходя на проби, явно не ставам. Когато бях първа година във Варна по разпределение, дойде Зако Хеския – страхотен човек и режисьор, с оператора си Георги Георгиев, също прекрасен. Дойдоха двамата, гледаха няколко постановки и Зако ми каза: Ще дойдеш в София на проби. „Аз на проби не ходя“ – казах му аз с цялото си нахалство. „Добре – вика той. – Без проби тогава. Но ще се опитаме да направим нещо за зъбите“. Заведе ме на зъболекар и ми направиха пластмасови шини върху моите зъби. Получи се чудна холивудска усмивка обаче – конска физиономия. Ужас! Първият снимачен ден бях с шините, след което ги хвърлих и му казах на Зако: „Виж сега, ако искаш ме взимай, ако не искаш – недей, но аз с тези шини няма да стоя“. За щастие в този филм нямам много диалог, ролята ми бе повече като присъствие. Много хора обаче ме помнят точно от този филм. И аз си го обичам много, независимо, че е партизански и така нататък. „Черните ангели“ на Въло Радев също е партизански, да го отречем и него ли?! Филмът е великолепно заснет, Милчо Левиев написа прекрасна музика, Зако направи страхотен монтаж. За мен „Осмият“ си е нещо като български уестърн. Забележителното за мен около този филм бе контактът ми с Гец, със Зако, с Джоко Росич. Но Гец акъла ни взимаше. Толкова талантлив, такъв професионалист и толкова прекрасен човек! Съсипваше ни от смях, имаше невероятно чувство за хумор. За разлика от него Коста Цонев например, който винаги е минавал едва ли не за лекомислен и женкар, той пък бе толкова сериозен по време на снимки. В почивките си четеше книга, не бъбреше с нас. И също невероятен професионалист – когато започваха снимките, той задължително питаше от коя страна ще го снимат, за да знае, ако се наложи, от коя страна да пусне сълза.  

А вие можете ли да плачете така, актьорски?

Трудно. Цветана Манева е царица на тази работа. Елена Райнова също. Аз не съм от лесно плачещите.

Може би заради думите на баща Ви: С рев актриса не се става!

Да, сигурно (смях).

Какъв е вкусът на живота?

Сега в момента – много горчив, с тези войни около нас. Не съм си представяла, че в нашия век може да се случи такова нещо. Хайде, моят живот вече е към края си, но децата, внуците… Какво ги очаква? Полудял е светът. Какви жестокости, престъпления, всеки ден, ужасяващо. И още нещо. Питала съм за това внучка ми Маргарита, която сега е на 18 години – от къде идва този вкус към грозното? Какъв е този вкус? Дори за дрехите – скъсани панталони, раздърпани блузи… Правят се на непукисти, пък всъщност не са.

А внучка Ви какво ви казва?

Тя също имаше един период, в който се обличаше само с дънки, но сега се облича много елегантно, съвсем различно от връстниците си.

Днес медиите отправят към младите жени всякакви объркващи послания – хем кариера да правят, хем майки да бъдат, семейства да изграждат, но в същото време да са силни и да могат да живеят сами, всякакви подобни. Какво мислите за това?

Зависи от много неща – има ли кой да помогне, в каква среда се движиш… Много е трудно да съчетаваш и двете едновременно, и да си добър и в двете – да правиш кариера и да имаш деца. Но пък да се лишиш от деца, заради кариерата… Не вярвам, че си струва, защото в крайна сметка децата са това, което дава истински смисъл. Радостта от детето не можеш да я получиш от друго. От внучето – да не говорим, това е пълно размазване. Страхотна любов, страхотна радост! Неслучайно природата е измислила жените да раждат, защото мъжете просто не могат да издържат на цялото това натоварване и напрежение – всички тези ангажименти, да не говорим за мъките при раждането. Жена, която заради кариерата си би се лишила от майчинство, според мен би се ограбила много. Сигурно ще ѝ е по-лесен животът, разбира се, но… Аз бях в много силните си години, когато реших, че ще имам дете (дъщерята на Меглена Караламбова Невена Белева е художник-сценограф – б.р.) и хич не се и замислих, че една година ще липсвам… Така и не успях да липсвам една година, защото още на втория месец след като родих дъщеря си, ме привикаха за роля.

А каква е вашата рецепта за справяне с тежки, предизвикателни моменти?

Нямам рецепта. Винаги трудно се справям. Боледувам психически. Но минава. Времето лекува. От всичко. Разбира се, болката и разочарованието си остават вътре в теб, но в един 80-годишен живот не може да няма такива моменти.

С коя ваша героиня от театъра или от киното сливането ви е било най-пълнокръвно?

Мислих си за това по повод 100-годишния юбилей на Апостол Карамитев. Нямам насита да гледам този актьор, да слушам за него. Отиде си на 50 години. Изключителен! Ами моят учител Методи Андонов? На 42 години почина. Но те и двамата така живяха – три живота наведнъж. Изгоряха! Самата аз гледам във всяка една роля да има нещо от съвременността, не толкова от мен самата. Обичам да играя хора, които са много далеч от мен самата, много различни. Обичам да бъде неочаквано, обичам комедийния момент в ролите. Георги Дюлгеров пише в книгата си („Биография на моите филми“, ИК Ciela – б.р.), че много цени моето чувство за хумор, което според него рядко се среща при актрисите. Една от много любимите ми роли е рускинята от „Чудо“, постановката на Леон Даниел. Тогава бях на 40 и няколко години, а героинята ми – на 80. После изиграх серия от баби, но това беше първата ми баба. Беше гениално представление.

Кажете ни повече за вашите учители – Методи Андонов, Леон Даниел?

Имах страхотен късмет. Първо че бях приета в класа на Стефан Сърчаджиев и Методи Андонов, който както вече казах, поради смъртта на Сърчаджиев, си остана класа на Методи. В този „златен“ клас бяхме заедно със Стефан Данаилов, Стефан Мавродиев, Илия Добрев, Добромир Манев, Елена Райнова, Милен Пенев. Наричахме се „вечните методианци“. Методи Андонов вдигна летвата много високо – учеше ни не само на занаят, а и въобще какви трябва да бъдем като личности, като граждани. Неслучайно такива хора излязоха от този клас. За съжаление, когато се върнах от разпределението във Варна, той вече бе започнал да се занимава с кино, а малко по-късно почина. Точно тогава съдбата ме срещна с Леон Даниел и вече с него имаме дълъг път заедно и хубави неща направихме. И от него съм научила страшно много. Той беше театрално богатство за България, явление. След него много трудно се решавам да работя с някого, защото съм свикнала на една система, която вече изглежда, може би, остаряла. Сега е различно… гледат да импровизират, дайте сега да се съберем, един подхвърля едно, друг друго… Трудно ми е да приема това. С Крикор Азарян също направихме няколко добри неща. Играла съм и в двата варианта на неговата „Вишнева градина“ по Чехов. Много си обичах и ролята в миниатюрата „Гара Виктория“ по Харолд Пинтер, която Азарян реши да прибави към постановката си по пиесата на Пинтер „Колекцията“. Въпросната миниатюра беше написана за мъж, но ние я направихме за жена.

А някога играли ли сте мъж?

Не. Славка Славова, която обожавах и беше голяма актриса и голяма чешитка, казваше, че мечтае да изиграе крал Лир. Аз такова желание не съм имала. Много си обичах една баба от „Одисей пътува за Итака“ на Константин Илиев, отново постановка на Леон Даниел. Леон беше решил първоначално аз да играя главната роля – на една учителка. А аз си харесах друга роля – на една баба пиянде. Молих Леон, кандърдисвах го, накрая той отстъпи и ми я даде. И аз вече за тази мъничка роля какво ли не си измислих, какво ли не направих… Смея се на себе си, като се сетя. Безумие!

Явно истински ви е предизвикала ролята. А вие самата чешитка ли сте?

В живота не мисля, че съм. Но на сцената обичам да играя чешити.

От какво се страхувате?

От птици.

И аз! Гълъбите са най-големият ми кошмар.

Аз се страхувам не само от гълъби, от всичко, което хвърчи. Някаква психоложка ми го обясни, но забравих какво точно бе обяснението.

Какъв съвет бихте дали на млада актриса в началото на кариерата ѝ? Кое е най-важното?

В спектакъла „Представление и половина“ на Стоян Радев, което играем всички актриси от Театъра на Българска армия, казвам на младата актриса, която непрекъснато иска съвети от по-опитните актриси: Остани си дете! Защото чистота на възприятията на детето и влюбеността в играта, типична за детето  – това най-много може да помогне на актьора. Да си вътрешно подвижен и чист. И аз мисля, че това го постигнах – останах си дете, влюбено в театъра и в театралната игра. Готова съм да се заиграя във всеки един момент и това е нещо много важно. Леон Даниел казваше, че много харесва в мен това, че ми се играе. Не спирам да играя!