ЛИЗА БОЕВА

 

Една от най-значимите световни филмови награди – „Златен глобус“ – премина без особени изненади. Четири награди получи Битка след битка на Пол Томас Андерсън. Най-сензационният холивудски филм на годината, съчетаващ високобюджетно виртуозно зрелище и авторско, дълбоко философско кино. Радикални идеи, реализирани с композиционен размах, впечатляваща актьорска игра и новаторски кинематографични решения, превръщат Битка след битка в произведение, което вече принадлежи не просто на историята на киното, а на нейния канон – на учебниците, архивите и златния фонд на световното кино. Отличията са в категориите „Най-добър филм – мюзикъл или комедия“, най-добра режисура, най-добър сценарий и поддържаща женска роля (Теяна Тейлър в ролята на революционерката Перфидия). Разпределението по отделните категории, разбира се, буди въпроси, тъй като Битка след битка не е точно комедия и със сигурност не е мюзикъл.

 БИТКА СЛЕД БИТКА (2025, РЕЖИСЬОР ПОЛ ТОМАС АНДЕРСЪН) 

При Оскарите подобно деление на жанрове не съществува – там има обща категория „Най-добър филм“ и тук са включени всички филми, които при Глобусите са разпределени в „Най-добър филм – драма“ и „Най-добър филм – мюзикъл или комедия“. Всъщност без два филма: Новата вълна на Ричард Линклейтър и Без друг избор на Пак Чан-ук.

 НОВАТА ВЪЛНА (2025, РЕЖИСЬОР РИЧАРД ЛИНКЛЕЙТЪР) 

Новата вълна – според мен, имитационно кино, донякъде вторично (при цялото майсторство на режисьора и любовта му към бохемна Франция от края на 50^-те години на XX век). Пред нас е галерия от портрети, които – ако сте отдаден синефил – могат да ви държат с интерес пред екрана. Основното разминаване за мен е в духа на самото кино: ако Новата вълна на Годар, Трюфо и компания възниква импровизационно, „на един дъх“, с усещане за простор и волност, то филмът на Линклейтър изглежда пресмятан сякаш от счетоводител с калкулатор в ръка. Колкото до Без друг избор – мисля, че това е най-силният филм на Пак Чан-ук от последните двайсет години, съпоставим единствено с Олдбой. Тук отново разпознаваме характерните за режисьора необичайни операторски ракурси и парадоксален монтажен ритъм, но зрелищното физическо насилие е изместено от психологически мотивирани действия и решения, които на пръв поглед изглеждат нелогични, а всъщност следват емоционална, а не рационална причинност.

 БЕЗ ДРУГ ИЗБОР (2025, РЕЖИСЬОР ПАК ЧАН-УК) 

Споменавам пунктирно тези два филма, защото те не попадат в нито една от оскаровските категории, а от „Златните глобуси“ са изведени в ключови категории. Всъщност навярно тук е мястото да се отбележи, че старата мантра, според която Оскарите с незначителни отклонения повтарят номинациите и наградените от „Златните глобуси“, вече не е валидна. Това разминаване се оформи след поредица от сериозни и публични сътресения в холивудските киносреди, които принудиха Американската киноакадемия да признае, че дългогодишният ѝ модел на представителство е изчерпан.

До средата на 2010-те години съставът на Академията действително бе доминиран от бели мъже над 50-годишна възраст – по различни вътрешни изследвания те съставляваха около три четвърти от членовете ѝ. След критиките, ескалирали особено силно около кампанията #OscarsSoWhite, Академията бе принудена да предприеме мащабни реформи: разширяване на членската маса, целенасочено привличане на жени, по-млади професионалисти и представители на различни етнически и културни общности от цял свят.

В резултат на тези промени Оскарите все по-осезаемо започнаха да следват собствена логика и ценностна система, която не съвпада автоматично с предпочитанията на „Златни глобуси“ – награди с различен състав на журито, различна институционална тежест и далеч по-публицистичен характер. Най-големият шок дойде през 2023 г., когато филмът Всичко навсякъде наведнъж получи единайсет номинации и спечели седем награди Оскар – нещо трудно представимо преди разширяването и преструктурирането на състава на Американската киноакадемия. Макар лично за мен този филм да бе по-скоро кошмарен, гледах церемонията по награждаването с истинско удоволствие. Интригата, напрежението и усещането за непредсказуемост се върнаха в иначе дълго време унилата церемония, в която доскоро водещи бяха демонстрацията на поредния нов ботокс и играта „ще познаем ли на колко години днес е решила да бъде Никол Кидман“.

 ГРЕШНИЦИ (2025, РЕЖИСЬОР РАЙЪН КУГЛЪР) 

Но да се върна към 2026 г. и основните номинирани. Грешници на Райън Куглър отбелязва своеобразен рекорд в историята на Американска киноакадемия с шестнайсет номинации, като се започне с категориите за най-добър филм, режисура, сценарий и актьорска игра. Досегашните рекордьори – Всичко за Ева, Титаник и Ла-Ла Ленд – са с по четиринайсет номинации, докато Грешници надхвърля този резултат и заради включването на нова категория – за най-добър кастинг.

Тук е моментът да вметна, че би било крайно време да се въведе категория „Най-добра кинокритика“, както и да се преразгледат категориите за мъжка и женска (главна и поддържаща) роля. Както не съществуват отличия за „най-добър режисьор – жена“ или „най-добър оператор – мъж“, така остава неясно защо именно в актьорската част категориите продължават да бъдат разделени по пол.

Не по-малко впечатляващ е и броят номинации за Битка след битка – тринайсет, напълно заслужени според мен: филмът безпогрешно улавя нерва на нашето време. От разпределението на номинациите следва, че двата главни претендента са Грешници и Битка след битка – тук особено забавен е фактът, че и двата филма са произведени от една и съща компания – Warner Bros. (Неизбежно изниква и по-широкият въпрос за процесите на концентрация в холивудската индустрия и за спекулациите около евентуални бъдещи мегасделки, които биха могли да пренаредят из основи картата на световното кино – става дума за компанията Netflix, която урежда поглъщането на Warner Bros. с всичките ѝ подразделения – кино и телевизионни студиа, спортни и новинарски канали, стрийминг платформи и видеоигри.)

 САНТИМЕНТАЛНА СТОЙНОСТ (РЕЖИСЬОР ЙОАКИМ ТРИЕР) 

Сред най-обсъжданите претенденти (с девет номинации) е Сантиментална стойност на Йоаким Триер. Филмът на практика измести Обикновен инцидент на Джафар Панахи, който на фестивала в Кан получи „Златна палма“, а Сантиментална стойност бе удостоен с Гран при. Сега, в надпреварата за Оскар, филмът на норвежеца бляскаво лидира. Струва ми се, че тези два филма всъщност говорят за едно и също – за вина, за това как и дали се справяме с тази вина, какви са последствията. И докато киното на Панахи остава рязко, тревожещо, филмът на Триер е утешителен, дори уютен, ескейписки. Сантиментална стойност предлага емоционален подслон на зрителя, докато Обикновен инцидент отказва подобна възможност: филмът остава, подобно на оголена рана, пред очите ни. И това – поне за мен – е далеч по-ярко и по-силно въздействащо.

 ХАМНЕТ (2025, РЕЖИСЬОР КЛОИ ДЖАО) 

Осем номинации има драмата на Клои Джао Хамнет. Без съмнение (и поради името на великия Шекспир, и поради големия брой Оскарови номинации) правим паралел с Влюбеният Шекспир (романтична комедия от 1998 г., получила 13 номинации и седем награди Оскар). Ала общото между двата филма е малко – между бляскавия Влюбеният Шекспир и съзерцателния Хамнет дистанцията е огромна. Хамнет е бавно кино (според някои – прекалено бавно), в което зрителят с наслада може да се отдаде на играта на великолепната Джеси Бъкли (позната и от Чернобил). Амплитудата в актьорския ѝ диапазон, е огромна – от пълен стоицизъм до необуздана ярост. И всъщност именно тя, госпожа Шекспир, а не той – Уилям Шекспир, е главното действащо лице в този филм. Моето предпочитание в категорията „Най-добра главна женска роля“ се поделя именно между Джеси Бъкли и Роуз Бърн от Ако имах два крака, щях да те ритна.

Единственото, което за мен е прекомерно в Хамнет (не, не е монотонността), е патетичната музика на майстора на баналността Макс Рихтер. И да – той отново е номиниран.

 ПОЛ ТОМАС АНДЕРСЪН И ДЖОНИ ГРИЙНУУД, СНИМКА: © ШИН КАТАН 

В категорията „Най-добра оригинална музика“ моите фаворити са двама – Джони Грийнууд за Битка след битка и Лудвиг Йоранссон за Грешници (отличен със „Златен глобус“). Джони Грийнууд е познат преди всичко като китарист на Radiohead. За Битка след битка той създава крайно изобретателна музика, която звучи почти непрекъснато: необичаен саундтрак без ясно очертани лайтмотиви. Композициите са свободно изградени съчинения, представени в различни инструментални комбинации – от симфоничен оркестър до дует на валдхорни. Тази музикална необичайност познаваме добре от предишните му съвместни работи с Пол Томас Андерсън, започвайки от Ще се лее кръв (2007). Струва ми се, че творческият съюз между двамата е толкова силен и въздействащ, колкото класическите тандеми в историята на киното: Фелини и Нино Рота, Спилбърг и Джон Уилямс, Линч и Анджело Бадаламенти. Йоранссон е носител на четири награди „Грами“ и два Оскара (за Черната пантера и Опенхаймер); в Грешници той предлага няколко експресивни музикални теми и привлича впечатляващ кръг изпълнители (тук звучат и кавъри, и оригинални композиции), така че саундтракът вече може да се нарече класически.

 ЛЕОНАРДО ДИ КАПРИО ВЪВ ФИЛМА БИТКА СЛЕД БИТКА (2025, РЕЖИСЬОР ПОЛ ТОМАС АНДЕРСЪН) 

В категорията „Най-добра главна мъжка роля“ моето предпочитание е за Леонардо ди Каприо, макар при „Глобусите“ отличието да получи Тимъти Шаламе за Върховният Марти. През годините Шаламе има множество номинации – от Призови ме с твоето име (2018), през Beautiful Boy (2019), Уонка (2023), до байопика за Боб Дилън Напълно непознат (2024) – и ето че най-сетне получи заветния си „Глобус“. Но моето пълно равнодушие към Шаламе и този път остава непокътнато. Онова, което Леонардо ди Каприо носи с лекота, при него сякаш липсва – харизмата. И това не е заради поставения грим във филма (лице, покрито с пъпки, нелепите очила и неприятните мустачки): образът е създаден от драматургията, от цялостното устройство на филма. Макар персонажът на Шаламе да е централна фигура, силата на екранното му присъствие идва от добре измисления образ – променлив, неуловим, разпилян в множество интригуващи детайли. Операторът Дариус Хонджи прави лицето на героя странно и неразгадаемо, без да прибягва излишно до крупни планове.

 ТИМЪТИ ШАЛАМЕ В КАДЪР ОТ ФИЛМА ВЪРХОВНИЯТ МАРТИ (2025, РЕЖИСЬОР ДЖОШ САФДИ) 

В категорията „Най-добра поддържаща мъжка роля“ сред номинираните са Шон Пен и Бенисио дел Торо – изиграли съответно полковник Стивън Локджоу и сенсей Серхио Карлос в Битка след битка. И двете роли са изградени върху интригуващи вътрешни противоречия. Героят на Шон Пен е едновременно краен расист и човек, емоционално обвързан с чернокожа жена – разлом, който разкрива не идеологическа последователност, а дълбока морална шизофрения. Персонажът на Бенисио дел Торо, от своя страна, съчетава образа на майстор по дисциплиниран, привидно ненасилствен спорт със скритата функция на организатор и координатор на тайна структура, в която спокойствието и контролът се превръщат в инструмент на конспирация.

 БЕНИСИО ДЕЛ ТОРО И ШОН ПЕН 

„Златен глобус“ в тази категория обаче спечели кралят на скандинавското кино – Стелан Скарсгард – за ролята си в Сантиментална стойност. Скарсгард редуцира емоцията до микродвижения – паузи, погледи, едва доловими жестове. В този контрол няма студенина, а натрупана биография – усещането, че героят носи повече минало, отколкото може да изрече.

 СТЕЛАН СКАРСГАРД СЪС СТАТУЕТКАТА ЗЛАТЕН ГЛОБУС 

Ще споделя и няколко изречения за един от филмите в документалната програма. Най-силно впечатление ми направи Господин Никой срещу Путин (филмът се превърна в сензация на фестивала в „Сънданс“). Заснет е в училище в уралския град Карабаш – среда, в която, както и в много други руски училища, след началото на пълномащабната война срещу Украйна пропагандното говорене осезаемо се засилва. Снимките са осъществявани напълно официално от Павел Таланкин, работещ като педагог-организатор в училището. Той обаче не е уведомил никого, че материалът се заснема с цел създаване на документален филм. През лятото на 2024 г. Таланкин напуска Русия, като изнася със себе си целия заснет архив. В надписите на филма е посочен като сърежисьор, а за режисьор е назован американският документалист Дейвид Боренщайн. Двамата се запознават онлайн, след като до Боренщайн по „определен начин“ достига информация, че Таланкин иска да заснеме случващото се в неговото училище. Руснакът отговаря за снимките, а американецът – за сценария, монтажа и постпродукцията.

 ГОСПОДИН НИКОЙ СРЕЩУ ПУТИН (2025, РЕЖИСЬОРИ ПАВЕЛ ТАЛАНКИН, ДЕЙВИД БОРЕНЩАЙН) 

В този смисъл тазгодишният маршрут между „Златен глобус“ и Оскар не е просто поредното състезание по отличия, а симптом за по-дълбока трансформация в начина, по който киното се мисли, оценява и канонизира. Разминаванията между двете награди, жанровите недоразумения, рекордните номинации и неочакваните фаворити не говорят за хаос, а за разпадане на старите йерархии и за търсене на нов език – морален, естетически и институционален. Киното днес не се задоволява да бъде просто зрелище или престижен продукт; то настоява да бъде територия на вина, памет, конфликт и утеха, понякога отказваща всякакъв комфорт. И ако не всички филми от тази надпревара ще останат във времето, самият факт, че залозите отново изглеждат истински, че изборът не е предрешен и че наградите отразяват напреженията на нашето настояще, е достатъчно основание да приемем този сезон не като рутинен, а като действително значим момент в историята на съвременното кино.