ЮРИЙ ДАЧЕВ

 

Вероятно за вечно гладните търсачи на взривяващи филмови събития, тазгодишното издание на „Златен ритон“ не е особено удовлетворяващо. Сега обаче, прелиствайки каталога и най-вече спомените си от филмите, у мен изплува усещането за добро и разнообразно кино, за програма, в която неизбежните разочарования бяха малко и губещи се в общата картина. Намирам това послевкусие за окуражаващо, каквито и спорове или нехаресвания да предизвикват отделни творби. И друго като че ли оставя знак върху фестивалната реколта. Да, в нея рядко се откриват нахъсеното предизвикателство, острите, режещи ръбове в разкриването на различни проблеми, но значимостта на тези проблеми така или иначе е категорична като аргументация. Тя е осветена не от лесно събудена ярост, а от едно по-спокойно вглеждане в тях, което в никакъв случай не остава епидермално. Вглеждане без патос, противопоставящо се на клишетата. То внимателно търси противоречията, открива невидяното, неказаното, заличеното…

 ЖЕСТОКИЯТ ПЪТ (2025, РЕЖИСЬОР ДЕЯН БАРАРЕВ) 

Тематично много различни филми се събират под този свод. Включително и разтърсващият Жестокият път – режисьор Деян Барарев, удостоен с три награди: „Златен ритон“, Наградата на гилдия „Критика“ и на Българската национална филмотека. Завръщането към едно дълго вълнувало ни събитие от близкото минало: изкачването на Еверест от българските алпинисти през 1984 г. е в основата на филмов разказ, проникнат от много емоции, изпълнен „с лед и огън“, но запазващ незамъглен поглед към подробности, без които истинността на картината за случилото се би била непостижима.

 СНЕЖА И ФРАНЦ (2025, РЕЖИСЬОР СВЕТОСЛАВ ДРАГАНОВ) 

По особен начин оспорва могъществото от наложеното от идеологическата машина разделение между хората Снежа и Франц на Светослав Драганов (Награда за режисура). Не защото подценява или заобикаля уродливостта на тази машина. А защото в човешката уникалност, която носят персонажите, се усеща нещо неизтребимо и в крайна сметка – победно. Много драми за счупени съдби от разделението – знак на онази епоха – сме чели и гледали. В тази история силата на чувствата, любопитството към света, непоносимостта към натрапените граници се сливат в целеустременост, която и днес звучи куражлийски. Тъжно-смешен в пъстротата си, филмът на Светослав Драганов излъчва обсебваща човечност.

 НИЙ ВСИЧКИ СМЕ ДЕЦА (2025, РЕЖИСЬОРИ СВЕТЛА ЦОЦОРКОВА, СВЕТОСЛАВ ОВЧАРОВ) 

Доза кураж, различна от неуместно бликналия или с мъка изцеден оптимизъм, откривам и в други филми. Нейната ценност е, че я има във филми с точно социално наблюдение и далеч от патетиката. Различни тематично и като художествена убедителност. Ний всички сме деца – режисьори Светла Цоцоркова, Светослав Овчаров, ни приближава към живата и „разноречива“ общност на децата от едно училище, което е под угрозата за закриване.

 ВИСШИСТКИ – ХИГИЕНИСТКИ (2025, РЕЖИСЬОР СТЕФАН БОЯДЖИЕВ) 

Висшистки – хигиенистки – режисьор Стефан Бояджиев, убедително портретира явление, разкриващо едно от абсурдните размествания в социалния ни пейзаж, особено запомнящи се остават издръжливостта и достойнството на жените пред камерата. „Негримирани“, привлекателни с умело предизвиканата откровеност в признанието за препъванията и въздиганията са и героините на Борислав Колев от Походът на амазонките…

 ПОХОДЪТ НА АМАЗОНКИТЕ (2025, РЕЖИСЬОР БОРИСЛАВ КОЛЕВ) 

Авторовата симпатия към героите заради куража ежедневно да преодоляваш трудности, поражда пък искрена симпатия към филма Буркан на времето – режисьор Невена Семова (Награда за дебют).

 БУРКАН НА ВРЕМЕТО (2025, РЕЖИСЬОР НЕВЕНА СЕМОВА) 

В този ред има място и филмът на Николай Василев Социално силните. Още в заглавието му сякаш има нюанс на предизвикателство. В свят, който, кога с искреност, кога с притворство, непрекъснато се разчувства над „социално слабите“, режисьорът е избрал да насочи погледа ни към хора с изключителни качества. Интересни, „безшумно“ самоуверени, достигнали най-високите етажи на професионалното си признание. Българи. Уловени от режисьора в интересно изградени портрети, даващи ни днешни основания да мислим, „че и ний сме дали нещо на света“. Във време, когато доминиращият въпрос е „Къде, аджеба, сме в тоя свят?“.

 СОЦИАЛНО СИЛНИТЕ (2025, РЕЖИСЬОР НИКОЛАЙ ВАСИЛЕВ) 

Голяма част от филмите в програмата гравитираха към света на изкуството. И това не е случайно. Съвременното българско документално кино през последните години изгради многобройни подстъпи към този свят. Към историята, противоречията, „протагонистите“ му в различни епохи…Цялото това „ветрило“ присъстваше на пловдивския екран. Като се почне от много убедителния в „класическото“ си изграждане портрет Васко и цигулката, режисьори Лора Крумова, Мария Йотова, и се стигне до увличащото стилистично търсене Ахав беше тук: размисли за Моби Дик, режисьор Тодор „Тош“ Личев. И още няколко заглавия в тази произволна рамка.

Два филма бяха избрали да разказват за събития от културното ни минало не чрез последователно пъплене по архивни кадри и приспивен задкадров глас, а разчитайки на коментари „с нерв“ от днешна гледна точка. Богат като информация и артистичен като изграждане е разказът в Сизифовци, режисьор Владимир Люцканов.

 СИЗИФОВЦИ (2025, РЕЖИСЬОР ВЛАДИМИР ЛЮЦКАНОВ) 

Той ни връща към едно от ярките „припламвания“ в театралната ни история: бургаското събиране на талантлива група режисьори и актьори през 50^-те години на миналия век. „Боряна“ срещу „Гераците“, режисьор Станислав Дончев, ни припомня противопоставяне на литературната сцена, останало по различни причини затрупано от недомлъвки и клишета. Филмът не само разкрива, че този сблъсък не е куриозна литературна свада. Той търси дискусионния поглед към него, „въвлича“ млади хора в обговарянето му, убеждава в смисъла на разчистващите занемарената памет жестове.

 БОРЯНА СРЕЩУ ГЕРАЦИТЕ (2025, РЕЖИСЬОР СТАНИСЛАВ ДОНЧЕВ) 

Към филмово осветените от днешна позиция профили на известни личности може да бъде присъединен и Петко Венедиков – спомени от българския ХХ век, по сценарий на професор Вера Найденова, режисиран от Иван Алексиев, с увличащото си, опознавателно пристъпване към главния герой.

 ПЕТКО ВЕНЕДИКОВ – СПОМЕНИ ОТ БЪЛГАРСКИЯ ХХ ВЕК (2025, РЕЖИСЬОР ИВАН АЛЕКСИЕВ) 

Друг вид приближаване към Златю Бояджиев са избрали Кристина Грозева и Петър Вълчанов в Кучето на Златю – това на предизвикателното и обаятелно пътешествие.

Принадлежност към портретния жанр е заложена в няколко филма. Константин Коцев – дневникът на един луд на Димитър Коцев – Шошо, заглавие от поредицата „БНТ представя“ (извънредна Награда на журито). В „изискуемите“ от телевизионния формат минути е събрана артистична мозайка, в която оживява яркостта на необикновено сценично и човешко присъствие. Със Специалната награда на журито си тръгна В ада с Иво – режисьор Кристина Николова. В неговия център е един от най-провокативните ни съвременни артисти – Иво Димчев.

 В АДА С ИВО (2025, РЕЖИСЬОР КРИСТИНА НИКОЛОВА) 

Блестящ, неординерен, ексцентричен и предизвикателен… Силната страна на филма е отказът от рамкиране на героя и споделеното със зрителя удоволствено усещане от непредвидимостта на артиста. Особен портрет, с море, тишина и… кино е и филмът на Анри Кулев Един от тях, посветен на доайена на българското подводно снимане Стефан Тодоров. „Воден знак“ на оригиналност тук носят и портретираният, и погледът на портретиращия.

 ПО ПОВОД ЕДИН АТЕНТАТ (2025, РЕЖИСЬОР АСЕН ВЛАДИМИРОВ) 

Финалът на тези непълни редове е за една забележителна творба и за подсторено от наградата ѝ признание. По повод един атентат на Асен Владимиров е сполучливо определян като „документален политически трилър“. Както и в предишната си творба Игра на пешки, Асен Владимиров ни предлага ерудирано навлизане в „междуредията“ на историята, запазили българска следа в тях. Този път драматичният исторически епизод е атентатът, извършен от Владо Черноземски в Марсилия през 1934 г. срещу югославски крал Александър I и френския външен министър Барту.  Респектираща авторова прецизност в драматургичното овладяване и поднасяне на информацията и особена, разпознаваема вече като авторство разказваческа „изисканост“ притежава филмът на Асен Владимиров и бе удостоен с две отличия – за сценарий и на СБФД. Безспорно силната драматургия е неотделима от целостта на този филм. И е повод да се насочат прожектор и аплодисменти към работата на сценаристите. В документалното кино те са преобладаващо пренебрегвано присъствие. Често губещи се в пътя между неизбежното сътрудничество в създаване на текст за кандидатстване и учтиво отпуснато място в авторовата редица при премиерните поклони. Шега. Донякъде. Припомняща заглавието на филм от ученическите ми години: За бедния хусар добра дума кажете. Та накрая: добра дума за някои от ония, които написаха добрите сценарии на добрите филми на „Златен ритон“ и не ги режисираха: Теодора Дончева, Митко Новков, Суапнил Аржун, Петя Александрова, Антоанета Бачурова, Вера Найденова, Елена Ермова, Станислав Грозданов, Диана Стойкова…

Нека неподреденото споменаване на имената бъде прието като благодарствено възлияние към професията им, направено с ритон.