ПЕТЯ СЛАВОВА

 

29^-ото издание на „Златен ритон“ предложи над 80 заглавия, подредени в конкурсни и специални селекции. Подобна наситеност на програмата от една страна се оказа истинско предизвикателство за цялостно проследяване и осъзнаване на всичко видяно, но позволи и концентриран фокус върху търсенията на авторите – някои от които млади и тепърва навлизащи във филмовия процес, а други с утвърден опит зад гърба си.

Традиционно и в тазгодишната селекция осезаемо надделява количеството филми, насочени не толкова към ритъма на съвременния живот, колкото към наблюдението и преосмислянето на отминали процеси, исторически събития и ярки личности от близкото и по-далечно минало.

 

 ЖЕСТОКИЯТ ПЪТ (2025, РЕЖИСЬОР ДЕЯН БАРАРЕВ) 

Такъв е Жестокият път, който получи Наградата за най-добър документален филм, приза на Националната филмотека и отличието на Гилдия „Критика“. Режисьорът Деян Барарев, познат с късометражните Ботев е идиот, Батмобил и Байкал, насочва поглед към един от най-драматичните моменти в българската спортна история – изкачването на връх Еверест по Западния хребет през 1984 г. Експедиция, при която губи живота си алпинистът Христо Проданов. През запазени архиви със снимков и видео материал, както и магнетофонни записи, свидетелстващи за динамиката по време на прехода, Барарев дава нова гледна точка на уж добре позната история. Прецизно изгражда повествованието, като разгръща постепенно фактите, за да пренареди перспективите и да сблъска различните гледни точки на част от участниците, изведени през техните спомени. Резултатът е пълно потапяне в случващото се и наелектризиращо напрежение. Разказът постепенно сломява официалната версия, наднича отвъд идеализма и изважда на повърхността премълчавани конфликти и погрешни решения, довели до тежки последици. Филмът изследва границите на човешкия характер и цената на амбицията. Барарев изгражда строен, сложен разказ, воден по самия ръб между живота и смъртта. Стремежът към покоряване на върха е по-скоро метафора за духовно извисяване на фона на вътрешните дразги в групата, които неусетно, но сигурно водят надолу. Филмът улавя с болезнена яснота житейските парадокси, напрежението между възхищението и отчуждението, между героичното усилие и човешката уязвимост.

 ПО ПОВОД ЕДИН АТЕНТАТ (2025, РЕЖИСЬОР АСЕН ВЛАДИМИРОВ) 

Към по-далечното минало ни отвежда филмът По повод един атентат на Асен Владимиров. Режисьорът с изключителна прецизност борави с архиви, докато връща лентата към атентата в Марсилия от 9 октомври 1934 г., при който е убит югославския крал Александър. Въпреки че започва със самата атака, сценарият е конструиран в дисциплиниран ритъм и монтажна логика, през която се стига до българската следа в покушението, за да разкрие как зад фалшивата чехословашка самоличност на Петер Келемен стои българинът Владо Черноземски. Асен Владимиров динамично разгръща историческите факти, като очертава пластовете на сериозна мрежа от политически възгледи, обществени зависимости, съществуващи идеологии и сложни интриги. Неговият режисьорски усет постига рядък за документалистиката ефект, като превръща в почти психологически трилър конкретните факти, в които известното изобщо не погубва драматизма на наратива. Филмът получи Наградата за най-добър сценарий и приза на СБФД.

 БУРКАН НА ВРЕМЕТО (2025, РЕЖИСЬОР НЕВЕНА СЕМОВА) 

Към съвременната действителност, но и като мост във времето е насочен документалният Буркан на времето на Невена Семова, който получи Наградата за дебют. Филмът е деликатно, интимно наблюдение върху помашко семейство, което преживява с поминъка, наследен от предците му, улавяйки внимателно детайли от всекидневието на персонажите. Усещането за отдалеченост, усамотение и аскетизъм се надгражда от музиката на Християн Георгиев, която органично допълва връзката между човека, природата, животните. В това отношение Буркан на времето напомня на Тихи наблюдатели на Елица Петкова, макар че двата филма поемат в различни посоки. Докато при Петкова акцентът е върху поетизацията и философското осмисляне на света през перспективата на животните като мълчаливи свидетели, то Буркан на времето се концентрира върху конкретиката на човешкото всекидневие, стремежът на героите да съхранят поминъка си, запазвайки традициите от миналото, устоявайки на съвременните административни и законови ограничения.

 КОНСТАНТИН КОЦЕВ – ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ЛУД (2025, РЕЖИСЬОР ДИМИТЪР КОЦЕВ – ШОШО) 

В тазгодишната селекция се откроиха и филми, насочени към по-лично преживяване, превръщайки семейната съдба в ключ към по-широки общочовешки паралели. Такъв е Константин Коцев – Дневникът на един луд на Димитър Коцев – Шошо, удостоен с извънредна Награда за документален филм. Споменът за обичания актьор е изведен през интимната перспектива на неговите деца, използвайки както техния семеен, така и публичния архив на БНТ. В сходна посока, но с различна драматургична енергия, е Снежа и Франц (Награда за режисура), в който Светослав Драганов поема към миналото, за да разкаже фамилната история на своята леля и нейния съпруг – австриец. Любов, започнала през 1967 г. на Слънчев бряг и преминала през събирания и раздели, загуби и екстремни преживявания. Разказът е интересен и емоционален, въпреки че личните преживявания надделяват над по-широкия социален и политически контекст на промените, случили се между Изтока и Запада, където са израснали двамата герои.

 СНЕЖА И ФРАНЦ (2025, РЕЖИСЬОР СВЕТОСЛАВ ДРАГАНОВ) 

И ако повечето сюжети следват утвърдените наративни модели, се появиха и по-смели структури и хибридни форми с категорично изразена авторска намеса във филмовото повествование. Сред тях е Кучето на Златю на Кристина Грозева и Петър Вълчанов. Режисьорският тандем продължава своите експресивни търсения в балансирането между игралното и документалното кино, докато извайва портрета на един от най-знаковите български художници – Златю Бояджиев. Съвсем естествено не е пропуснат най-драматичният момент, свързан с инсулта на твореца, който го лишава от възможността да рисува с дясната ръка. Този епизод е силен и за да подчертае неговата упоритост и лична трансформация, съпоставена с работата му върху „Баташкото клане“, където се появява озверяло черно куче, което дава заглавието на филма. Образът на животното в картината е и своеобразна алегория към съществуващата по онова време цензура.

 КУЧЕТО НА ЗЛАТЮ (2025, РЕЖИСЬОРИ КРИСТИНА ГРОЗЕВА, ПЕТЪР ВЪЛЧАНОВ) 

Подобен опит за редуване на реалност и художествена измислица се наблюдава и в Романтичните пирати на Боримир Илков – Боно, където фикцията е вградена в документалната структура, за да пресъздаде атмосферата от времето на гаражното кинопиратство като единствена възможност за хората да видят нашумели произведения от световното кино, макар и в незавидно качество. Процес, който трудно може да се проумее, оцени и съпреживее от съвременните поколения, за които тази форма на културен обмен отдавна не съществува.

 РОМАНТИЧНИТЕ ПИРАТИ (2025, РЕЖИСЬОР БОРИМИР ИЛКОВ – БОНО) 

Тази година, с малки изключения, документалистите предпочетоха да обърнат взор към миналото или да се настанят в уютния свят на изкуството и науката, представяйки значими личности и събития. Но имаше и творби, засягащи болезнени, актуални за съвремието ни проблеми, сред които е Висшистки – хигиенистки. Режисьорът Стефан Бояджиев поставя в центъра на повествованието героините си – жени с висше образование, които по различни причини се налага да се откажат от професиите си и да търсят друго препитание. Като разказва личните им истории, филмът засяга въпроса за системните неравенства и социални нагласи, които все още са решаващи за бита и съществуването на много хора.

 ВИСШИСТКИ – ХИГИЕНИСТКИ (2025, РЕЖИСЬОР СТЕФАН БОЯДЖИЕВ) 

Затова пък в анимацията авторите смело дълбаят тревожните процеси в съвременния живот като безкомпромисно разкриват рутината му, алчността и бюрокрацията. Търсения с остра сатирична рефлексия върху нашето време, стигащи и до дистопични измерения. С различна изразност и стилистика филмите визуализират тревожността и катаклизмите на днешния ден.

 ПОЖАРИ (2025, РЕЖИСЬОР АЛЕКСА ТРАЯНОВА) 

Така последиците от монотонното всекидневие в корпоративния свят са илюстрирани в Пожари (с почетна грамота) на Алекса Траянова. Повествованието е решено в ритъма на динамичен музикален клип и е остра критика към амбициозната корпоративна среда, продаваща илюзия за успех и благополучие. Този измамно изграден перфектен образ налива „масло в огъня“ и води до напрежение, фрустрация и неизбежни прегаряния. Фалшът в общоприетите стандарти за признание е щрихиран и в Ласкателят на Ванеса Александрова. А Бабата (Награда на община Пловдив) на Калина Димитрова и Алекса Траянова е комично намигване към бюрократичните катаклизми, с които може да се справи единствено жената с опит.

 СВЪРЗАНИ (2025, РЕЖИСЬОР СИМЕОН СОКЕРОВ) 

Наградата за сценарий отиде при Свързани на Симеон Сокеров, който разисква темата за последиците в съвремие, в което хората са погълнати от технологиите и човешкото изглежда все по-малко достъпно. Авторът рисува мрачен сценарий през внушително изградени образи и тъмна стилизация, визуализираща тягостна дистопична картина.

 БАЛКОНАДА (2025, РЕЖИСЬОР ИВА ТОКМАКЧИЕВА) 

Ритъмът на всекидневието е умело уловен и от Ива Токмакчиева в Балконада (носител на Награда за режисура и Голямата награда за най-добра анимация). Междусъседска динамика превръща балконите в алегорична рамка, която поражда между етажите едновременно близост и ограничения, като търси нови, различни нюанси на емоциите, дори в монотонността.

Така най-общо изглеждаше картината на 29^-тия „Златен ритон“. Взор към миналото, вникване в света на изкуството, разискване на актуални за съвремието ни проблеми.