КОЙЧЕВ, ХАЙДЕГЕР И ТИ САМИЯТ
ГЕОРГИ ЛОЗАНОВ
Изложбата „Homo sapiens – възпоменания“ в галерия „Райко Алексиев“ ми даде повод на откриването ѝ да кажа: „В поредица от работи, които не без терминологична ирония бихме могли да определим като гигантски инсталации, Павел Койчев деконструира антиномията концептуално-пластично, като извежда пластически чисти концепти“. Това изречение съм написал преди четвърт век и оттогава не спирам да го повтарям, защото и Койчев не спира да ражда все нови и нови концепти, с които участва във философските дебати на днешния ден. Те отвеждат изкуството му отвъд собствените му граници и в тази игра на „чужд терен“ то от изобразително се превръща в концептуално, или просто в съвременно изкуство без „първични жанрови белези“. Особеното е, че това ни най-малко не му пречи да си остане класическа скулптура, която, натоварена с концептуални задачи, се оказва „философия в материал“. Централната ѝ тема е Създателят. И поведението на човека спрямо него. Творбите на изкуството са част („прашинка“) от Творението по думите на Койчев и „единствената причина то да съществува, е да се опитва да разбере Създателя“, за което на първо място се изисква смирение.
Дебатите, които привличат Павел Койчев през годините, подобно на матрьошки, се побират един в друг, като най-големият е за трансхуманизма, подложил на трансформация човешката представа за човека. И инсталацията „Homo sapiens – възпоменания“ веднага бе разпозната като целенасочена намеса в този дебат, все по-разгорещен заради настъплението на изкуствения интелект, въпреки че трансхуманизмът не присъства никъде в нейната образност. За професионалните наблюдатели обаче нямаше съмнение, че посланието ѝ е: „Койчев срещу изкуствения интелект и как човек се самоотрича“ (e-vestnik). И че – в съизмеримостта между мащабите на мисленето и на таланта на скулптора – „Изложбата „Homo sapiens – възпоменания“ е едно от събитията на този културен сезон“ („Капитал“), което ни напомня какъв е „Шансът да живеем във времето на Павел Койчев“ („Въпреки“).
Последната засега инсталация на философстващия скулптор пряко насочва към въпроса, който не му дава мира: имаме ли право чрез технологиите да преодоляваме ограниченията, наложени ни от природата и по природа, като естествения интелект, естествената храна, половата предопределеност, планетарната принадлежност, физическата тленност… И ако успеем да ги преодолеем, ще останем ли верни на Създателя си или пак посягаме към забранения плод и строим нова Вавилонска кула, безразлични към библейските уроци. Веднага искам да кажа, че това са мои интерпретации на „Homo sapiens – възпоменания“, за да предпазя Павел Койчев от религиозните пуритани, склонни да приемат прочитите на работите му за замисъл на автора им.
СНИМКИ: © СТЕФАН Н. ЩЕРЕВ
С изкуството си той не спира да защитава човека от изкушението да бъде като Създателя си, което започва от първородния грях, предпоставка за последващи грехове. В „Битие“ (трета глава) е казано:
„3. Само за плодовете на дървото, що е посред рая, рече Бог: не яжте от тях и не се докосвайте до тях, за да не умрете.
4. Тогава змията рече на жената: не, няма да умрете;
5. но Бог знае, че в деня, в който вкусите от тях, ще ви се отворят очите, и ще бъдете като боговете, знаещи добро и зло“.
Когато човекът (мъжът, подтикнат от жената, подтикната от змията) се отказва да приеме подчинението на Създателя си за разбиращо се от само себе си добро, се нагърбва („като боговете“) сам да знае кое е добро и кое зло, да избира между тях. Тревожната интуиция на Койчев е, че Създателят, за да направи човека свободен, не го е лишил от нито един избор, включително и на самоунищожение. Не отхвърля волята му, а го оставя да понесе последствията ѝ. Защото обратно на твърдението на змията, грехът не му отворя очите, а го изправя пред риска да се обърква и да плаща цената на объркаността си. Според една от етимологичните версии, името на града Вавилон идва от глагола „обърквам“ на иврит и тъкмо там човекът решава да строи кула, с която да стигне до Създателя, да се изравни с него. В „Битие“ (единадесета глава) е казано:
„5. Тогава Господ слезе да види града и кулата що градяха синовете човешки.
6. И рече Господ: ето, един народ, и всички имат един език, а на, какво са почнали да правят; и няма да се откажат от онова, що са намислили да правят;
7. нека слезем и смесим там езиците им, тъй, че един да не разбира езика на другиго“.
Кулата е знак, че са се самозабравили – забравили са собственото си човешко, което ги сближава помежду им и ги различава от Създателя им. Искат да са на мястото му, вместо на своето, с което не се приближават към него, а само губят представа за човешката си същност, все същата за всеки от тях. И вече, за да я откриват наново, им трябват неимоверни усилия, каквито са им необходими и за да се върнат в изгубения рай. Най-трудно постижимо става онова, което са имали наготово и от което самонадеяно са се отказали.
Във виждането на Павел Койчев трансхуманизмът е вавилонска самонадеяност с днешна дата, заради опита на човека да се пресътвори в отказ от първоначалата на битието си, заложени от Създателя. Те са връзката между природата и цивилизацията и гарантират, че цивилизацията – творение на човека – ще продължи да принадлежи на природата – творение на Създателя, защото обратното е разрушително и за двете. Цивилизацията е в състояние да унищожи природата, но без нея няма как и тя самата да съществува. Тяхната неразривност е голямата концептуално-пластическа рамка, в която се разполага изкуството на Койчев (неговата предпочитана тема са животните и специално домашните животни – символ на континуитета природа-цивилизация и метафора на Създателя). Инсталацията „Homo sapiens – възпоменания“ създава своеобразна феноменология на заплашените човешки първоначала – тези „комшулуци“ между природата и цивилизацията, а оттам и между Създателя и човека.
Огънят. Той е ресурса, който природата дава на цивилизацията, за да възникне.
Зачеването. Човек се ражда от физическата близост между човеци, вкопчили се сред безкрая един в друг. Иначе (в изкуствена утроба, да речем) отпада отговорността на Създателя да се роди точно човек.
Земеделието. Природата не само храни човека, но, докато я обработва, за да се нахрани, той създава културата (от латински – обработване, образование, възпитание…), т.е. става човек.
Ловът. Продължава борбата между видовете, от която излизат само изчезналите.
Масата. Общуване в хоризонта на тялото (за разлика от виртуалното „разтелесностяване“) – залогът му е да запазиш „присъствие на духа“ в „присъствие на тялото“. Християнският бог нямаше как да накара тленните да му повярват, ако не им се беше явил в тленно тяло. В този смисъл аналогиите между Масата и Тайната вечеря не са само в броя на сътрапезниците.
Изпращането. То е от тукашността в отвъдността. И затова не е възможно тукашното траене на тялото, колкото и дълго да бъде, да постигне безсмъртие на душата.
Фър-люш. Най-абстрактната композиция в инсталацията, посветена сякаш на съмнението, изразено от Лиотар, дали развитието на човека от детството към зрелостта е постигане или е отдалечаване от човешкото. Родителите, люлеейки детето (люш), го карат да полети (фър), защото са запазили детето в себе си.
Седемте първоначала в седемте скулптурни групи на „Homo sapiens – възпоменания“ са пресъздадени в митологичен наратив, с конкретни персонажи, действия и състояния, но с архетипична валидност – неизменни, поради което и извън-времеви. Койчев с присъщото му нежелание да се налага беше казал, че любимата му дума е „може би“. Затова на свой ред да кажа, че неговата „философия в материал“ може би спори с хайдегеровата идея за човешкото битие като битие във времето и предлага друго тълкуване – на битие в пространството. За скулптора времето е илюзия и то травматична, която предизвиква екзистенциална паника и обърква човека. А обърканият човек рано или късно изнервя Създателя си, защото иска да е като него, сам изнервен, че битието му е ограничено във времето, а на Създателя му е вечно; че нямат общо битие. За разлика от пространството, което във вертикалната си йерархия, закрепена върху човешката вяра в небесата, е именно такова общо в безкрайността си битие. И помирява човека със Създателя му в тъждеството на безкрая с вечността.
Битието на човека в пространството от само себе си натоварва скулптурата, триизмерна като самия човек, с въпроса за битието. Тя става биващо, което „бива запитвано именно за неговото битие“ (да се върна към Хайдегер) и скулптори като Павел Койчев, Константин Бранкузи или Хенри Мур я създават с такава цел. Отговорите, които Койчев дава, разбира се, са „може би“. Очакването му не е непременно да ги приемеш, а да не си „Das Man“ – жертва на подобието, безличието, клишетата, мълвите, модите, неврозите, релативизма…, според критичното определение на Хайдегер за човека, което в случая вече е попътно на безпокойството в работите на Койчев. Те подтикват зрителя да излезе от уюта на всекидневното си мислене и страха си да се различава от другите и всеки сам да се изправи пред въпроса за собственото си битие. Пък каквото стане…
* * *
ПАВЕЛ КОЙЧЕВ СЪЗДАВА ОБИТАЛИЩА. НАСИЩА ГИ С ЧОВЕЦИ
ДИАНА ПОПОВА
А може да се каже и обратното: скулптурните фигури, с които насища пространството – всяко пространство – го превръщат в обиталище на човека. На човечното, на човешкото в отношения и действия, в големи и малки измерения, в контраста на едри обеми и деликатни нюанси. Прави го с простота и лаконичност, с лекота инсценира ситуации, стигайки до бутафорност. Която обаче също „играе“ в полза на творбите му – поне в повечето случаи е така.
Павел Койчев е новатор, развълнуван от големите проблеми на съвременността, но е преди всичко скулптор. И макар да експериментира с материали, ситуации и форми, а и с теми и идеи, скулптурата винаги си остава в основата им. Може би най-различната в пластическо отношение негова изява бяха конструкциите „Торен бръмбар“, представени през 1995 г. в градината зад НДК. Плетени и измазани с кал, те бяха забележителни художествени творения. Именно с идеята за обиталища в най-общия смисъл на думата. Мощни природни образувания наглед, предлагащи подслон – суров, аскетичен, но и уютен. Като дом, но и като убежище и скривалище може би, където би искал да избягаш от непоносимия външен свят...
СНИМКИ: © СТЕФАН Н. ЩЕРЕВ
После тези първични конструкции от клони и кал се модифицираха в макети, обогатиха се с ярки цветове, станаха атрактивни, осъществими в мащаб и възможно обитаеми скулптури. И в крайна сметка художникът реализира една такава – „Градежът“ (2007), построена край село Осиковица. Долният етаж е иззидан от камък – „като родопските къщи“, а горният е от дървена конструкция и стени от кал – „като древните жилища в зората на цивилизацията“. Обзаведена е с дървени мебели, има камини и удобства, а над къщата е изграден навес, за да я предпазва от валежите. Отдалечила се е от природата, разчита на традициите, постигнала е „компромис“ със съвременния човек.
Село Осиковица е постоянно място за експерименти на развълнувания за човечеството Павел Койчев. Дори разтревожен, бих казала, когато през 1997 г. представи ленд-арт инсталацията „Доли или нещо за клонирането“. Хълмът бе осеян с пластики от слама, шперплат и други естествени и изкуствени материали. Имаше много ясна „ходова линия“ – между фигури на гигантски овце, крави, купи сено, огради и кошари, сякаш водеща към своеобразен „олтар“. И напредвайки сред тях с усещането, че съм в древноегипетски храм, си мислех за древност и природа едновременно. За намесата на човека в нея, която е с непредвидими последици. Възможно ли е обаче стремежът на човечеството към новаторство и открития да бъде спрян, за да е в хармония с природата? Или всяко откритие задължително води до нов компромис с нея – във все по-крахък баланс…
В малко езеро край Осиковица през 2009 г. бе първото представяне на „Водна паша“ на Павел Койчев. Забележително преживяване беше да се види на място това произведение. Безгрижен овчар върви по водата – с жълт плащ и ореол, а група овце кротко го следват. Тъкмо усещането за волност и безгрижие съпровождаше тази приказна поява под шарената сянка на надвисналите дървета. Видение за езическо божество, родено от самата природа, или за Христос, ходещ по водата, пренебрегнал всякакви земни суети… В края на 2022 г. композицията, изпълнена в траен материал, се появи в езерото в Южния парк. И в тази нова среда внушението е променено. Паркът е „градска“ природа, езерото е изкуствено, създадено от човека. И в него „Водна паша“ вече е градинска пластика, украса, декорация в инсценирано от цивилизацията място за отмора. Стои много добре и така, разбира се. Но е и поредният компромис между човека и природата, изразен чрез произведение на изкуството. Колко хора биха отишли до Осиковица, за да го видят? А в градския парк то неизбежно има многобройна публика.
Павел Койчев е правил редица запомнящи се изложби и в галерии в София. Някои от тях в зала „Райко Алексиев“. Запълва я с мащабни човешки фигури – винаги във взаимоотношения помежду си, винаги като цялостна инсталация. В размисъл, в допълващо се присъствие, в общо действие. А размисълът, който предизвикват у зрителя, води към човека и човечеството – не по-малко. И дори когато фигурите излъчват спокойствието на вечните теми и отношения, на цикличността в живота и в битието като цяло, в тях е скрита тревога – поради състоянието им в съвременността.
СНИМКИ: © СТЕФАН Н. ЩЕРЕВ
Запомнила съм „Високомерна разходка“ (2006) на Павел Койчев в зала „Райко Алексиев“. Не просто големи, а направо огромни гротескни фигури, представени в крачка, вървящи безсмислено в затворен кръг. Залата им беше малка наистина. И не защото художникът не беше съобразил пространството, което впрочем познава много добре. Беше целенасочено така, защото дефилираше човешката суета. В „модни“ дрехи, с глуповато самочувствие и с гордост, породена от собствената им празнота. Веднага си ги представих в мол – пасваше им като място и като начин на живот. Малко по-късно те наистина се появиха в мол… и не знам каква е по-нататъшната им съдба.
В зала „Райко Алексиев“ художникът представи и „Homo sapiens – възпоменание“ (2 – 14 октомври 2023). Вече съвсем недвусмислена препратка към човечеството. Към неговите начала, към неговата история, към неговата предопределеност и извечна съдба. Зачеването, огнището, лова и труда, съкровеното общуване на маса и смъртта са базисните моменти в живота на човека, на всеки човек, а в крайна сметка и на човечеството. И са неговата природа всъщност. Колкото и да се е усложнявала през вековете, опосредена от идеи, култура, наука, технологии, тя остава все така валидна…
Съвременните хора знаем това, но помним ли го, ценим ли го – бе въпросът, който си зададох в тази изложба. В нея единствената абстрактна композиция представя играта, която също винаги е съпътствала и съпътства човечеството. В изложбата тя стои по-скоро като мечта. За полет.
