БОЯН ЦЕНЕВ

РАЗГОВАРЯ С ПЕТЪР КЪРДЖИЛОВ

 

На 12 януари 2025 г. във филмотечно кино „Одеон“ бе отбелязан 75-годишният юбилей на изтъкнатия изследовател на българското кино, писател и журналист д.н. Петър Кърджилов. Сред книгите му, посветени на българското кино, са „Филмът Балканската война в историята на българското кино“ (2011), „Озарения в полите на Витоша. Летопис на ранното кино в София (1896 – 1915)“ (2016), „Загадките и времената на Българан е галант“ (2017), „The Cinematographic Activities of Charles Rider Noble and John Mackenzie in the Balkans“ (2020, в 2 тома) – издание на „Cambridge Scholars Publishing“. Последната засега книга е „От Луна АД до кинопросветата по селата. Индустриално и институционално в българското кино между двете световни войни“ (2025), излязла в рамките на проекта на сектор „Екранни изкуства“ в Института за изследване на изкуствата – БАН „Кинокултура, изкуства и национални образи в България (КИНО.БГ). Формиране на обществената значимост на филмовата култура в периода между двете световни войни“.

 ПЕТЪР КЪРДЖИЛОВ ПО ВРЕМЕ НА ОТБЕЛЯЗВАНЕТО НА НЕГОВАТА 75-ГОДИШНИНА В КИНО „ОДЕОН“ 

Какво е отношението Ви към юбилеите? Честваме Ваш личен юбилей, но киното като изкуство вече е набрало известно дълголетие, с все повече юбилеи, кръгли годишнини и отбелязвания от различен характер. Как приемате подобна празничност – лична или културна?

Що се отнася до кръглите годишнини в историята на киното – те трябва да се отбелязват. През месец декември на 2026 г. например се навършват 130 години от първата кинопрожекция в България. Бих се радвал, ако за това събитие припомнят институции като СБФД, НФЦ, БНФ, списание КИНО…

Друг е въпросът с личните юбилеи. На млади години им се подхилвах, а юбилярите – иронизирах. Сега, когато остарях, също не съм поклонник на подобни тържества, но „поомекнах“ – убеден съм, че ако един човек честно и почтено, с таланта и труда си е постигнал нещо, то би трябвало да се отбележи по подобаващ начин. Още повече, че при повечето от днешните юбилеи няма нищо казионно, нищо свързано с държавата, властта, конюнктурата…

Станахме свидетели на скоростен опит за подмяна на един от доказаните специалисти, работещи с архивно знание – дългогодишната директорка на Българската национална филмотека (БНФ) кинокритика Антония Ковачева. Но бързото и навременно мобилизиране на кинообщността и медиите, даде широк отзвук и доведе до отмяна на решението на Министерство на културата за по-малко от 48 часа. Какво е отношението на институциите към архива и неговото културно и обществено значение? Вашата изследователска работа изначално е свързана с архива като форма на културна памет. Може ли споменатият „инцидент“ да се разглежда като посегателство към архива и неговата функция?

Навремето моят колега в БНФ Александър Янакиев разделяше посетителите в учреждението на „обикновени досадници“ и „вредители“. Споменатият „опит за подмяна“ бе дело на „злодеи“ и закононарушители. Защото тези „неразумни юроди“ брутално престъпиха юридическите текстове, уреждащи цивилизованата смяна на директорите на националните културни институции. По-важното в случая е: Защо? За да „издигнат на по-високо равнище“ работата на филмотеката? Не вярвам. По-скоро защото двуетажната къщурка на ул. „Гурко“ № 36 в центъра на София е поземлен имот, връз който би могла да се въздигне висока сграда – акт, който би донесъл печалба от милиони… Ала най-важното е – реакцията на „малкия, но сплотен колектив“ на БНФ, на колегите, които решително застанаха в подкрепа на своята директорка.

Иначе – архивът е Вселена, която някои наричат Държавна агенция, други – Библиотека, трети – Филмотека… Рекъл го е в прочутия си разказ „Вавилонската библиотека“ писателят Хорхе Луис Борхес, който по-голямата част от земните дни прекарва покрай лавиците на Националната библиотека в Буенос Айрес. Към думите на великия аржентинец нищо друго не би могло да се добави, освен заключението, че единственият (или поне най-сигурният) начин да осъзнаеш философията на Всемира, наречен Архив, е като му отдадеш живота си!

Дългогодишната Ви плодотворна работа като изследовател е свързана с изваждането на светлина и огласяването на факти от историята на ранното българско кино не само в страната, но и извън нейните граници. Какви необърнати камъни са останали по пътя?

Многобройни са и „необърнатите камъни“, и тези, останали затрупани под планините от немукаятлък, безразличие и предразсъдъци (предимно идеологически). Да „извадиш на светлина“ една дата от летописа на родното кино, да „реставрираш“ някой и друг метър от „трънливия“ му път, да възкресиш някое „целулоидно“ събитие е дело похвално. Ала още по-похвално е, ако съумееш да възстановиш достойнството на десетките кинодейци, останали по една или друга причини извън страниците на социалистическата ни киноисториография…

Има ли специфичен епизод, който бихте отличили като особено значим за развитието на българското кино, и такъв, който считате за по-интересен или близък, дори двата да не съвпадат? С цялата условност на подобен избор.

Национализацията на киното през април 1948 г. е такъв „специфичен епизод“, който обръща приеманите за нормални дотогава правила в бранша с главата надолу… За мен е интересен и периодът, през който звуковото кино навлиза у нас… „Особено значими“ за развитието на българското кино събития според мен са появата на филмите На малкия остров (1958), Крадецът на праскови (1964) и Козият рог (1972)…

Може ли да внесете яснота в спора между двете години, посочвани като начало на българското кино – официалната 1915 и предполагаемата 1910 г.?

„Яснота в спора“ внесох през 2017 г., когато излезе книгата ми „Загадките и времената на Българан е галант“, в която върху цели 736 страници се опитах да отговоря на въпросите: кога, от кого, къде, как и защо е заснет първият български игрален филм? Какво знаем за него? Прочетете я! Давам си сметка, че 736 страници се четат трудно, но Ви уверявам, че още по-трудно е те да се напишат…

Фантастичната литература в различните ѝ поджанрове и проявления е свързана с пророчества, които нерядко се сбъдват по-бързо от предвиденото. Имайки предвид развитието на дигиталните технологии и изкуствения интелект, а покрай тях и всичките прогнози и обещания за наистина „фантастични“ случвания, остана ли прозорец към бъдещето, през който фантастиката да надникне?

Литературата е преди всичко човекознание, човекопознание, което ще рече – проникване в людската душа. При това – колкото се може по-дълбоко. Единственият „прозорец“ за това първоначално надникване, предшестващо проникването, са нашите очи – при „цялата условност на подобен избор“, както казвате Вие.

А бъдещето – не го мислете! Има ли хора – ще има бъдеще. Няма ли хора, няма да има и на кого да му пука за бъдещето…