СВЕТОСЛАВ ДРАГАНОВ

РАЗГОВАРЯ СЪС СЦЕНАРИСТА И РЕЖИСЬОР ГЕОРГИ БАЛАБАНОВ

 

Гледам на себе си, и на живота си, някак си отгоре. Все едно, че не съм аз. Това, което се случва с мен, го наблюдавам от някакво разстояние – и си казвам: „Гледай какво му се случва на този долу, дето го наблюдавам“...

 

По повод на приближаващия 75^-и рожден ден на българския кинорежисьор Георги Балабанов, живеещ във Франция, Cineaste Maudit production със съдействието на Програма „Култура“ на Столична община, Френския културен институт в София, Нов български университет и Българската национална филмотека организират ретроспектива на кинотворчеството му, която ще се проведе от 20 до 30 май 2026 г. във Френския институт. По повод ретроспективата, Френският институт и Нов Български университет имат удоволствието да приветстват две личности, много близки до Балабанов – Пиер-Анри Дено, известен като основател на „Петнайсетдневката на режисьорите“ в Кан, и Лоран Пеле, артистичен и програмен директор на Международния фестивал „Жан Руш“ в Париж.

Като режисьор ли? Все едно режисираш живота си като филм?

Не, по-скоро се опитвам да съм му сценарист. Сценариите ги написвам доста лесно, но режисурата на живота е по-сложно нещо. Режисьорът не винаги има куража да достигне дълбочината или крайността на сценария. Няма тази свобода, която има сценариста. Измислящият живота си не е ограничаван от нищо, освен от собствената си фантазия, докато режисьорът – на френски се казва réalisateur – реализиращия, е принуден да действа в рамките на възможното, на предложените обстоятелства, както казва Станиславски...

Добре де, а какъв е сценарият? Комедия, драма, какви ги измисляш?

Животът ми е сценарий без жанр… Ако почнеш да пишеш в жанр, ти вече го затваряш в някаква формула, в някаква черупка. Според мен в живота и най-голямата трагедия може да бъде разглеждана като комедия, стига да я погледнеш през призмата на дзен будизма – за безсмислието на всичко и нереалността на битието... Загубата и победата са еднакво незначими, истината е оттатък видимите прояви на явленията и феномените, ако мога да се изразя така. Тоест сценария на живота си, който измислям, на френски се казва évasion – на измъкването, на неприсъствието, на изчезването, на неучастието, бидейки във всичко.

Какво значи неучастие?

Ами, неучастие е да не се включваш в предложените от системата, от обществото, понякога и от историческия контекст, предложения и съблазни, които ти се правят постоянно. Дори една реклама е предложение. „Купете си това – ето, вижте какво прекрасно нещо е!“ Така те включват в предложението чрез съблазън. Ти си мислиш, че си купил нещо, но всъщност купеният си ти... Mислиш си, че си спечелил, но реално си загубил... Същото е и предложението за социално издигане – може да е престижно, може да е кариерно, може да е всякакво, но не е нищо повече от триумф на суетата.

Добре, да започнем от начало.

Роден съм в София, но съм израсъл на село. Първите ми шест години са при баба ми и дядо ми в едно дунавско село. Майка ми, която е била участъков лекар в София, ме отглежда до първата година, но отпуската ѝ по майчинство свършва и няма кой да ме гледа, затова съм изпратен на село. Там съм си живял най-прекрасно, в хармония с природата и със себе си, без да бъда ограничаван в нищо, свободен. Разбираш ли, сво-бо-ден!

Когато ме прибраха в София, ми купиха цигулка, записаха ме във френска забавачка и свърши моят волен живот. Както се казва, преживях своя крах на илюзиите.

Родителите ти какви са?

Както казах, майка ми е лекар, баща ми е зъболекар – известни столични специалисти. Тя – гастроентеролог, завежда отделение във Втора градска болница. Той – хирург, шеф на зъболечението в същата болница. Водеше практики на студенти във ВМА.

 СЕМЕЙСТВО БАЛАБАНОВИ, СНИМКА: ЛИЧЕН АРХИВ 

Защо ти купуват цигулка, а не искат да станеш зъболекар например?

Не мога да надникна в главата на майка ми. Родителите винаги имат някакви проекти за децата си. Може би ме е виждала като един малък Паганини. Първата ми, артистична, концертна проява, беше на шест години, още не ходех на училище. Бяха ме записали в музикална школа към Министерството на здравеопазването. Концертът беше в самото Министерство, в някаква малка зала със сцена. Трябваше да свиря „Пъстървата“ на Шуберт, наизуст. Но аз така и не я научих наизуст, защото като съм вкъщи сам, родителите ми на работа, вместо да свиря, да подготвям своята концертна изява, играех по цял ден с децата на двора, но от разстояние... Не смеех да слизам долу при тях, защото куп пенсионери дебнат и се карат, че им вдигаме шум и веднага ще донесат на майка ми, че не свиря, защото тя ги лекуваше и те се чувстваха задължени да ѝ доносничат. Имахме голяма тераса, живеехме на мецанин – тогава имаше такъв етаж, над партера. И аз оттам участвах в игрите с децата, замерях ги с боклуци, заливах ги с вода... Игра от дистанция.

В кой квартал?

На бул. „Георги Димитров“, сега „Мария Луиза“ между Лъвов мост и Халите, в една от тия, старите кооперации. И отивам на този концерт – продукция. Салончето – пълно с дечица – кое се разплаква, кое – нещо друго, баби, дядовци, майки, роднини, радват се и ето че идва моя ред... Знаех няколко от началните музикални фрази, но от притеснение, и това ми изчезна от главата. Излизам на сцената, гледам – майка ми седи на първия ред в залата и ме гледа очаквателно, сериозно. Дълго време се подготвям. Настройвам си цигулката, въртя ключовете на струните. Стоя с цигулката в ръка и си казвам: „Какво да правя?“. Майка ми гледа все по-сериозно и някак изнервено. И тогава, почнах да свиря разни гами, трилери, да правя едни такива, пицикати се казват, каквато ми дойде на ум… И виждам, че в погледа на майка ми майчинското се е изгубило, напълно. Продължих още малко с „импровизациите“, след което се поклоних, публиката ми ръкопляска, но не бързам да си тръгна от сцената, защото знам какво ме чака отзад... „гибелний гняв на Ахила“, казано образно, в лицето на майка ми. Връщам се зад сцената, а тя вече е там. И преди още да сме си казали нещо, ми забива един шамар. Така че първата награда, която като артист, по-точно инструменталист, съм получил, беше плесник.

 ГЕОРГИ БАЛАБАНОВ КАТО УЧЕНИК В ДРАЗ МАХАЛА, СНИМКА: ЛИЧЕН АРХИВ 

До 9^-ти клас учех в „Драс махала“, в 29^-та гимназия, в най-слабия клас от цялата гимназия... Бяхме момчета и само футбол играехме – сочеха ни като пример за най-пропадналите. Но това не пречи оттогава да знам наизуст монолога на Д-р Фауст, началото на Илиадата и „Да бъдеш или не“ на Хамлет, които учехме в часовете по литература. На следващата година ме прехвърлиха в 19^-та гимназия – след „Пирогов“, за да ме отдалечат от моите другари и лошата среда. Защото трябваше да се кандидатства в университет. Майка ми беше решила, че ще ставам, неизвестно защо, инженер-химик. Може би защото някакъв племенник на баща ми, правеше кариера като такъв. Няма по-голяма глупост от това да измисляш бъдещето на децата си. На моя син не искам въобще да си представям бъдещето му. Не може да измисляш нищо за никого. Затова си има съдба.

 ГЕОРГИ БАЛАБАНОВ НА 16 ГОДИНИ, СНИМКА: ЛИЧЕН АРХИВ 

В гимназията се оказа, че мога да рецитирам нелошо стихотворенията, които учехме тогава. Даже ми беше интересно да го правя. За годишнина от Априлското въстание в училищата се правеха рецитали, които след това минаваха на прегледи, районни, градски и т.н. Тогава, както и сега, ние сме по патриотичната част. Макар че тогава бяхме и интернационалисти, и славехме непрестанно Съветския съюз във всичко и над всичко, и най-вече нерушимата Българо-Съветска дружба, с която ставахме и лягахме... Та, дойде в гимназията една дама, малко Фелиниев тип, пищна, силно гримирана, бивша актриса от Народния театър, работеща сега в художествената самодейност. Имаше такава институция. Тя ходи по разни училища и избира участници за рецитали. Учителката по литература ме вдигна да кажа няколко текста и бях, както се казва, селектиран немедлено. Постепенно репетирайки, на мен ми беше прехвърлен целия текст на „Епопея на забравените“, останалите, бяха само момичета и се обаждаха по малко зад гърба ми. Разбира се, имах сметка, защото бяхме освободени от учене. Същата тази жена ми каза: „Ти имаш талант за актьор. Трябва да кандидатстваш във ВИТИЗ“. Така по някакъв начин тя реши съдбата ми. Спечелихме награди на прегледите. Това също… ми повдигна бележките. По история въобще не ме изпитваха и ми слагаха шестици. Отличничката на класа пита: „Защо на Георги Балабанов без да е изпитван шестица?“, и учителката: „Защото той знае цялата история наизуст“ – като знаеш „Епопея на забравените“, вече знаеш българската история, нали? „Край!“ Освен че си повдигнах оценките, станах и любимец на учителите, станах популярен, подвластен на славата. И реших, че ще ставам актьор. Като съобщих на майка ми тази новина, тя никак не я прие… Но аз във всички случаи трябваше да вляза да следвам, иначе ме дебнеше казармата. Ако не си в университета, отиваш войник. Имах този стимул. И така, кандидатствах в ХТИ (Химико-технологичният институт) – взех успешно изпитите по химия и по математика. Приеха ме специалност „Технология на дървесината“. Представяш ли си „Технология на дървесината“?! Един месец по-късно кандидатствах във ВИТИЗ. Вкъщи бяха едни разговори, че актьорството е чергарска работа, че ако все пак толкова искам, сериозната професия в театъра е режисурата. Един мой чичо, писател, беше привлечен да ме убеждава, да се откажа от актьорството с аргумента: „Виж, Георги, за да си актьор, трябва да си висок, красив и глупав. Ти не си висок, не си особено красив, айде, да кажем, не си грозен, но не си красавец, и не си глупав. Значи, не ставаш за актьор“. Накрая, кандидатствах и двете специалности и ме приеха и „Актьорско майсторство“, и „Режисура“.

Сериозно?

От първия път. Да! Бях май първи в списъка за „Актьорско майсторство“. Апостол Карамитев беше взел актьорски клас тогава и ни преподаваше първата година актьорско майсторство и на нас, режисьорския клас на Христо Христов. Репетирах с класа на Карамитев главната роля за „Волпоне“, но бях поставен пред избора – коя от двете специалности – така се прекъснаха моите актьорски напъни… Театърът за мен беше нещо изключително важно, докато не осъзнах, че истинският театър е трупа, общност. Поне тогава беше така в театрите – всеки имаше трупа, с едни актьори в нея. Мечтатели някакви в един измислен от тях свят...

 ГЕОРГИ БАЛАБАНОВ – СТУДЕНТ В НАТФИЗ, СНИМКА: ПАВЕЛ ВАСЕВ 

С кои режисьори си учил?

Бяхме в един клас с Иван Добчев, Снежина Танковска, Пламен Масларов, Павел Васев – с него бяхме приятели, Камен Костов, Душко Добрев, Веселин Бояджиев и Владко Бурилков – той завърши живота си като просяк. На втората година дойдоха от Москва Уляна Матева, дъщерята на Павел Матев, министър на културата, и Игор Кюлюмов, детето на Чекиста. Викахме му така, защото баща му, Костадин Кюлюмов, беше генерал от 6^-то у-ние на ДС. Бяхме пъстър клас, в него имаше представители на всички социални слоеве. Та стана дума, че аз имах някаква по-друга мечта, не тази на трупата. И разбрах, че всъщност бях много по-любопитен да видя какъв е света, а не да се опитвам да си го въобразявам. А това априорно ни бе забранено…

Спомням си, че едни приятели, студенти, от университета, бяха приютили някакъв млад французин и ме питат: „А бе, може ли този французин да го вземеш при теб?“. Той с един сак, на който пише: „Еnfant du monde – Дете на света“ – бил тръгнал, някъде към Индия. Взел си една година от живота, за да пътува, да се мотае по света. Не знам какво работеше, какъв беше... Една седмица спа вкъщи и си тръгна със сака... Този факт много ме впечатли – как така един човек, който казва, че Де Гол бил диктатура, има свободата да ходи, където си иска. Де Гол – диктатура?! Тодор Живков не е диктатура ужким, ама ти можеш ли да ходиш, където поискаш? Това много ме замисли – защо аз не мога, а той може. И си викам: „Значи всички трябва да можем, да имаме правото да разполагаме със собствения си живот, поне за неща, които не представляват опасност за обществото“. Не виждах каква опасност за обществото и за идеологията щеше да бъде, ако си напишех на сака: „Дете на света“, и тръгнех да го разглеждам…

Не става.

Не става. Защото у нас осъществявахме съветската каторжна система. Даже това не беше социализъм. Това си беше руският крепостен модел, той просто се прехвърля от царската в другата система.

Ама, не си пътувал на Запад дотогава?

Бях пътувал един път до Париж със самолет. Сам.

Как успя?

На екскурзия. Запознах се с един млад французин в Международния младежки център в Приморско. Бяхме там на културна бригада от ВИТИЗ. Не ходехме на бригади по полето. Упражнявахме, както се казва, професията си – като помагаме за културните мероприятия.

Всъщност какво правите? Организирате някаква програма на чужденците?

Да. Имаше културни събития и ние ги режисирахме, вдигаме нивото, така да се каже, колеги актьори участваха в тях… Бяхме в едно бунгало с Руси Карабалиев – мой приятел, по-късно режисьор в „Сълза и Смях“ и Младежкия театър. През 90^-те, след промените, замина за Щатите. Работеше там като брокер и шофьор на ТИР.

Ние с Руси се разбирахме така, който първи намери някое гадже вечерта, другият ще си търси къде да спи. И се оказа, че аз си търсех всяка вечер къде да спя. Имаше милиционери, които следяха по алеите да не стане нещо и ме спираха за паспорт. Викат: „Пак ли?“, ми викам: „Пак!“ – „Е-е-ей!“. Защото още първата вечер, на „Нептуновите празници“ се прибирам в бунгалото и гледам Руси с едно русо маце, вече заел стартова позиция в леглото – четири петички се подават от едната страна на чаршафа, а от другата страна – един разговорник... и си говорят с разговорника четирите петички... Както се пееше в една популярна тогава руска частушка: „Мальчик девушку ебëт, хочет познакомится“. Та така ми тръгна от самото начало... беше едно такова лято… безгрижно. В Приморско се запознах с младия французин, за който ти казах. Той беше убеден комунист, а ММЦ – то беше център за младежки туризъм, в който социалистическите младежки организации от Европа изпращаха на почивка, ако можем да наречем така секс обмена, свои членове. Пиер Франк се казваше французина и беше студент цигулар. Сприятелихме се – говорех с него на френски, доколкото мога. Той ме покани на гости в Париж и така отидох там.

А паспорт, как изкара паспорт?

Изкарах с връзки. На баща ми един приятел – полковник Вене Георгиев – работеше в паспортното. Като офицер от Държавна сигурност, шеф на някакъв отдел, се подписал като гарант на свой приятел, да го пуснат в чужбина и приятелят повече не се върнал, а него го уволнили, но му намерили някакъв мижитурски пост, при паспортите – за наказание и за назидание... Но пък това беше добре за мен, защото той – приятел на баща ми и ми уреди паспорт.

И ти заминаваш сам?

Заминавам сам със самолет, с „Ил-18“ с перки, той минава над Париж, спомням си за един залез с Айфеловата кула на червен фон…

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 ГЕОРГИ БАЛАБАНОВ И ПАВЕЛ ВАСЕВ, КАТО СТУДЕНТИ В НАТФИЗ, СНИМКА: ЛИЧЕН АРХИВ 

Ма, тогава си още студент?

Студент съм, втори курс. Преди това ходихме с Павката Васев във Варшава да гледаме театър. Там за първи път видях представление на Вайда – „Play Strindberg“, в театър „Wspôlczesni“. Всички неща, които се случваха в театъра и в киното в Полша, бяха за нас една светла територия. Тук беше невъзможно да се случват такива работи. Та, ходих, изкарах един месец, гледах много театър, филми – Доктор Живаго. След време, като го гледах пак, си викам: „Брей, каква холивудска лимонада е това, как е могло да ми харесва, ама няма значение, грешки на растежа“...

Др. Франк, бащата на моя приятел цигулар, Пиер, беше известен лекар в буржоазния 17^-и квартал на Париж. Той също беше убеден комунист. На партера му беше кабинета, а отгоре апартаментите, в които живееше семейството. Бяха богати хора. Имаха домашна прислужница.

А ти знаеше френски добре?

Не толкова добре, но можех да се справям. Тогава за първи път гледах в Théâtre du Soleil, театъра на Ариан Мнушкин, „Мефисто“ – драматизация, много преди филма на Ищван Сабо. Тя беше направила – страхотно представление, играеше се на две сцени в хангарите, където е театърът – това са бивши цехове за патрони. Тогава не знаех, че години по-късно съдбата ще ме свърже с този театър и с тази необикновена жена.

Ей, ти направо си се върнал тука друг човек!

Е, същият, но видял... Както се казва, виждаш едно-друго и разбираш, че тук е съвсем друго и провиждаш. Но както и да е.

Не си искал да останеш в Париж или?

Не, не, уча си във ВИТИЗ, вярвам си в това, което уча, харесва ми. Живеем в София, водим безгрижен живот под знака на алкохола, тип безкраен празник, с моите състуденти, взимаме си изпитите, с по-голям или с по-малък успех. И се готвим да се дипломираме. Бяхме като някаква привилегирована група във ВИТИЗ. Другарят ректор Иван Чипев, рецитатор на партийна поезия, ни наричаше язвата на ВИТИЗ и се заканваше да ни изреже. Но не смееше да го направи. Защото в нашия клас повечето бяха… деца на отговорни другари.

Каква беше дипломната ти работа?

В театъра във Враца – там трябваше да направя дипломната си работа. Пътувам за Враца с така наречения „мазен влак“ и си мисля коя пиеса на Стриндберг бих могъл да поставя… Или пък нещо на Метерлинк, ако ти говори нещо този белгийски автор. Народният артист Иван Кондов – голям български актьор, беше станал директор на театъра. И отивам, окрилен, че ще общувам с този изключителен творец, а той ми казва: „Ето на тези пиеси сме започнали репетиции и остават две свободни“. Две свободни! Какъв Стриндберг?! Две свободни! Едната е Недялко Йорданов – „Мотопедът“, която е, както се казва, „симпатична“ пиеса. Но не е това, което ме вълнува. Другата беше някаква съветска пиеса. И си викам: „По-добре българската пиеса – Недялко Йорданов, не е Стриндберг, но няма да започна със съветска пиеса веднага“. Имаше една млада актьорска група от моя випуск – 7-8 човека, познавах всичките, а и пиесата е младежка. Така общо взето се дипломирах…

Веднага партийният секретар и драматург на театъра намери, че съм я направил с антипартийна трактовка. Спомням си – Анета Сотирова плачеше в гримьорната, щото ще ни спират. Тя играеше централната роля на Момичето. Ти представяш ли си, ей такива герои – Момчето и Момичето? Момчето е млад лекар, ветеринар, а Момичето не знам каква беше вече. Той я взима на стоп на мотопеда си и им се спуква гума, но нямат лепенка да я залепят и се чудят какво да правят. Това е. Не се занимаваме, да кажем, с госпожица Юлия – Господарката и Жан – Слугата, в сложни сексуални и социални, Бергманови взаимоотношения, а с Момчето и Момичето... Това е нашият свят… Социализмът даде това: момчета и момичета, пълно равенство. Няма повече господари и слуги, няма експлоатация, строим светлото бъдеще... Кондов естествено ни защити – той имаше авторитет, каза, че представлението е хубаво. Дойде Недялко Йорданов – те бяха приятели с Иван Кондов, видя го и той каза, че му харесва. И партийният секретар повече нямаше думата. Той е бивш учител по литература от Враца. И е в театъра от години – директорите се сменят, актьорите идват и си отиват, той си е там. Отстоява партийната правда. Казва: „Това ли е нашата социалистическа реалност… Това ли е нашата социалистическа младеж“. Както ти казах, сюжетът е такъв – Момчето взима на стоп Момичето на мотопеда си, спуква се гума, той няма лепенка и спират минаващите. Някои спират, други не. И виждаш един паноптикум от хора, от които аз направих провокативен образ на „социалистическия обиватель“ – на руски – обитателя на социализма. Недялко Йорданов има чувство за хумор, но аз бях превърнал неговия хумор, неговите персонажи в нещо друго. Те не бяха карикатури, те бяха парадоксите на абсурдността на строя. Затова беше прав другарят партиен секретар с риторични въпроси за социалистическата ни реалност… Примерно там имаше една каруца с кон, обаче всъщност каруцата я нямаше, конят беше умрял отдавна. От каруцата беше останало някакво парче и черепа на коня... Беше като монумент на смъртта... И каруцарят идваше като на поклонение и разказваше спомена си за коня… Тоест имаше някаква друга, сюрреалистична трактовка на сюжета.

После казармата.

Казармата. Година и половина с всички изстъпления и простотии…Иван Кондов ми каза: „Ще дойдеш тук войник, за висшисти е Школата за запасни офицери във Враца. Ще дойдеш, ще се закълнеш, а аз ще те изтегля в театъра и ще продължиш да работиш като режисьор“. И аз – спокоен… Изведнъж се оказва, че освен във Враца Школа за запасни офицери имало и в Плевен. И мен ме сложили там, заедно с двама души, пак от ВИТИЗ… Бяхме определени за артилеристи, но един фатмак, като ни видя документите, вика: „О-о-у, ма какви артилеристи, бе? Там трябва да се правят изчисления. ВИТИЗ? Вие въобще математика…? Я, тука, тримата – Мотострелкови войски“. И ни слагат с някакви други идиоти с остригани глави. Няма вече нищо. ВИТИЗ свърши, цялата гъзария… Стриндберг, Недялко Йорданов дори няма. И викам на колегите: „Сигурно ще караме мотори и ще стреляме“, защото Мотострелкови… Обаче се оказа, че под това име се крие пехотата, кашимерията. Никакви мотори, стреляне имаше и тичане из калта по подгизналите кърове около Плевен. В сняг и дъжд, това – зима, есен, няма, „… с огън, нож и приклад и страшното българско: „Ура“ унищожавахме противника – турци“. Тичаш и стреляш с халосни патрони.

 ГЕОРГИ БАЛАБАНОВ КАТО ВОЙНИК, СНИМКА: СТЕФАН АЛТЪПАРМАКОВ 

Каските ни бяха два типа – съветски и германски, останали от старата българска армия. Бях си взел германска, защото е по-широка и пази да не ти влиза във врата вода, но иначе пък – тежка. Така че въоръжението ни беше смесица от двата военни съюза – бившия и новия. Облечени бяхме в старите, шаячни шинели и зимни панталони, които като те вали дъжда, подгизват целите. Имахме големи, тежки обувки с цинтове на подметките. Няма кубинки, такива глезотии. Отпред, на колана, едно каишче старо такова, което ще се скъса всеки момент, не знам колко поколения са тренирали с него, имаш нанизани следните неща: чанта паласка за пълнителите с патроните – те са 4, манерка, кания с нож и шанцов инструмент – лопатка – с дълга дръжка. От едната ти страна виси, по-скоро се мотка противогаз, от другата – си прехвърлил сгънато брезентово платнище. Като тичаш, цялото това оборудване, а то тежи около 15 кг., се събира отпред на каишчето, тичаш, като се опитваш да обединиш в хармонично цяло всички тия джаджи, с които си накитен и се друскат по тебе, докато немската каска те хлопа по главата, и да стреляш, без да обръщаш внимание на дръжката на лопатката, която те фраска безмилостно, през цялото време, по топките...

 ГЕОРГИ БАЛАБАНОВ КАТО ВОЙНИК, СНИМКА: СТЕФАН АЛТЪПАРМАКОВ 

А пред теб, в ролята на противника турци, уплашени бягат зайци, това си го спомням, из едни лозя – плашехме зайците, тъка-тъка-тъка-тъка... И колкото повече тичаш, толкова повече кал се полепва по цинтовете на обувките и ти растеш нагоре, като на котурни – като актьор в гръцка трагедия. Ето това беше, на което се обучавах. Да плаша зайците... Имахме един старши-лейтенант Петров – командир на ротата, любимото му забавление беше да ни строи сутрин под дъжда (той седеше под една козирка), така по 15-20 минути, да подгизнем хубаво и да ни гледа с презрение, докато ние марширувахме на място и пеехме марша на пехотата: „Велик е нашият войник – Велик, Велик, Велик“. Измокрен, гладен, уморен, без отдих, бий се ден и нощ, простора цепи разярен със страшния си вик НА НОЖ! С УРА превзе Люле Бургас... Неговата най-голяма обида към нас, и може би е бил прав, беше: „Висшисти! Имат дипломи, големи колкото портала и за нищо не стават!“. И факт. Системата те е довела дотам, че ти нямаш характер, станал си безгръбначен плазмодий. Системата на обучение те е превърнала в пионка и си готов на всичко, за да се включиш в нея и да вървиш по стълбицата нагоре! „Висшисти!“ Прав беше старши-лейтенантът. Но ме уважаваше. Защото се занимавах с бойни спортове още от Тунис – където майка ми работеше. Там тренирах карате. Един ден така, както сме строени под дъжда, старши-лейтенантът ми казва: „Балабанов, ти вярно ли с крак можеш да удариш някого по главата?“. Викам: „Застанете тука, ще ви покажа“.

 ГЕОРГИ БАЛАБАНОВ КАТО ВОЙНИК, СНИМКА: СТЕФАН АЛТЪПАРМАКОВ 

Живял си в Тунис?

Е, не съм живял, но ходих там, майка ми работеше като лекар в Сфакс, голям град на Средиземно море. Както и да е. Tой, освен че ни обиждаше и ни заплашваше: „Висшисти... Ще видите, като ви изпратим в елховските полкове…“ – най-страшните дивизии. „Там ще имате, дето ще ги командвате – едни…“ И беше обърнал Едиповия комплекс наопаки: „Такива вика, дето... – кой ебал баща си, кой убил майка си!“. По-страшно дори от „Едип цар“. Нали? Страшно! И викам: „Леле, там ли ще ходя наистина?“. Щото тука – тормоз, вярно, ама – нищо... нямаше такива персонажи. И това ме принуди да напиша трогателно писмо на баща ми. Дoктор Балабанов намери свой пациент, много важен генерал... И така, вместо в елховските полкове, бях изстрелян в Щаба на Военно въздушните войски в Пловдив – ВВС-то. Там беше супер лукс, направо пет звезден хотел. Хранехме се в ресторант със сервитьорки, с меню по избор, имаше бар с алкохолни напитки. Спа център с джакузи, сауни, вибро масажи... Разбира се, тези екстри бяха само за началниците, но аз се ползвах със специални привилегии, а също и с любовта на Ленчето, барманката – пищна стара мома, на прага на 40^-те, с тежък грим и изкуствена бемка. Тя беше театрална самодейка и въпреки че не пиех, постоянно ме канеше в бара на разговори за изкуство, което предизвикваше завистта на полковниците от Щаба. Един от тях не издържа и я пита: „Кво толкова му е интересното на тоя старшина школник, ма Елено?“. Отговорът, който получи, беше кратък и разбиващ: „Ами, той е режисьор“. Просто и ясно – РЕЖИСЬОР, а не гъз с фуражка. Както и да е… Това беше върхът в моята военна кариера – заместник-командир на домакинския взвод в Щаба на ВВС.

Това поделение беше много голямо. Пълно с полковници. Някой от тях току-що разжалвани в подполковници. Някакъв турски изтребител се вмъкнал незабелязан на наша територия, пошетал насам-натам около час и си заминал. Та виновните за това ЧП (чрезвичайно произшествие), бяха загубили по една звезда и се разхождаха с дупки по пагоните, без право да ги сменят с нови. Този Звездопад се беше случил месец преди аз да кацна там. Всичко имаше там... И подлеци, и много свестни хора... и началник имаше, генерал български, много голям летец-герой, който в младостта си влизал с изтребителя си на турска територия, без да могат турците да го спипат. Имаше и един съветски полковник – Шчукин се казваше. Той беше нещо като началник в сянка. Той си ходеше със съветската униформа. Те бяха някакво зеленикаво-жълти, не като нашите униформи. Много приветлив човек. В поделението имаше веднъж в годината задължително за целия състав, не само за летателния, скачане с парашут. И те голяма част от тия, канцеларските плъхове, а и не само те, се разболяваха преди това. Ей такива работи имаше.  

 ДЪРЖАВЕН ДРАМАТИЧЕН ТЕАТЪР В ГРАД ПАЗАРДЖИК, 1969 г. (СНИМКАТА ПУБЛИКУВАНА НА: https://www.facebook.com/pazardjikminalo) 

Като се уволних от БНА, отидох по разпределение в Пазарджишкия театър, там директор беше Николай Поляков. Тогава разбрах, че успехът в театъра е, доказвайки се в провинцията, да достигнеш до столичен театър. Ако се докажеш успешно, можеше и да се случи да те назначат в София. Това е успехът. Пазарджишкият театър беше известен сред извънстоличните театри като площадка за излитане в София. И другото, успехът се реализира и се доказва в идеологическия сектор на драматургията. Не се доказваш със Стриндберг или Ибсен например... Можеш да ги направиш някой път, щом толкова искаш, но не от това зависи изкачването по социалната стълба, към върха на славата… В репертоарите на театрите всяка година имаше задължителни заглавия – нова българска драматургия, нова съветска драматургия, та-та-та-та-та. Извън това – имаше постоянно годишнини, не уважавахме толкова собствените си годишнини, колкото съветските годишнини – годишнина от раждането на Ленин, после умиране на Ленин... Октомврийска революция, имаше пиеси за всичко. Имаше и по-специфични пиеси, посветени на нови идеологически и стопански инициативи, които се появяваха в съветската драматургия след всеки конгрес на КПСС. След поредния провал, сменят първия секретар, сменят курса и се пишат съответните пиеси, които отразяват новата линия. Една година всички театри в България, до един, поставяха такава пиеса – казваше се „Протокол на едно заседание“ – за строежа на един завод. Пазарджишкият театър също я постави. Поляков я режисира успешно, спечели награда... и стана директор на театъра, Тоест, правейки такива неща, ти успяваш. На следващата година Поляков постави друга пиеса, за завода „Толиати“, дето произвеждаха колите Жигули. На сцената имаше цяла поточна линия. Тодор Живков дойде в Пазарджик да я види, а Поляков го назначиха в един софийски театър. След него директор стана един актьор от театъра, който преди това беше играл ролята на Тодор Живков като млад антифашист в един филм. Ти виждаш какво правят батковците и се готвиш да правиш същите работи, нали. Ако искаш, разбира се, не е задължително. Може и по-деликатно да се катериш нагоре – имаше и такива ходове. Може и съвсем директно да вървиш по пътя на успеха, направо през труповете на другите катерачи… Но мен всичко това въобще не ме интересуваше. Почнах да си задавам въпроса какво да правя. Освен това не пиех, а пък съществуването в една провинциална трупа, особено когато съставът е млад, минава в постоянни разговори за изкуство и непрестанно напиване... мечтаем, напиваме се, пак мечтаем. Някои се женят помежду си, после се развеждат. Обичат се, карат се, разменят си sexually transmitted diseases. То си е едно семейство. И си казах: „Нямам какво да правя аз в това семейство“.

Докато бях в Пазарджик, продължавах да ходя до Полша. По линия на Пазарджишкия театър. Театрите по това време имаха обмен с други от соц лагера, гостуваха си. Покрай побратимените градове, имаше побратимени театри. Театърът в Пазарджик беше във връзки с два театъра – един полски, „Teatr Nowy“, в Познан и другия един театър от ГДР, от Карл Маркс Щадт, сега се казва със старото си име Кемниц. Театърът там беше на един голям площад, „Theater platz“, недалеч от него се намираше един от най-страшните затвори на ЩАЗИ и руското училище в града. Бяха врата до врата, на стотина метра от улица „Theater strasse“. Ходил съм само един път, по лични причини. Долетях там, както пише Шекспир, на леките крила на любовта. По време на гостуването на театъра от Карл Маркс Щадт в Пазарджик се запознах с една от младите актриси и между нас имаше някакви трепети, по-скоро от моя страна. В деня, в който пристигнах, тя имаше представление. Играеше в монументална постановка на „Фауст“, ролята на Маргарита. Представлението беше дълго, повече от четири часа и доста скучно. Изсулих се навън още при първия антракт и тръгнах да разглеждам забележителностите на града. Именно така попаднах на руското училище и затвора на ЩАЗИ.

Сега училището го няма, а затворът е реновиран и превърнат в жилищен комплекс... Щастливи новодомци! Трябва да си доста специфична садо-мазо откачалка, за да отидеш да живееш на подобно място. Едно от крилата, наричано от затворниците „Клетката за птици“, е запазено и превърнато във „Възпитателно образователен обект“. В него срещу скромната сума от осем евро, млади екскурзоводи с неясна личностна и полова определеност, и с вид на полуидиоти, показват с ентусиазъм на притеснените туристи, килиите душегубки и стаите за разпити и мъчения.

А с актрисата какво стана?

Нищо. Тя като разбра, че не съм гледал представлението докрай, не остана очарована. Остави ме да спя сам в гарсониерата, в която живееше, а тя отиде при една приятелка. На другия ден ме закара с трабанта си до Берлин и повече не сме се виждали. Някои красиви истории в живота свършват, преди да са започнали. И може би, това им е най-хубавото... А в Познан съм ходил много пъти. Там се сприятелих с един от младите актьори в „Teatr Nowy“ – Виеслав Комаса, известен полски актьор, сега е професор в театралната академия във Варшава. Живеех в театъра, в една от стаите за гости, а също и при Виеслав. И оттам ходех и в Краков, и във Варшава. Във Варшава спях при един българин, който беше сценограф-художник на театър „STU“ – известен, студентски театър – бяха направили по това време „Майсторът и Маргарита“ в едно цирково шапито. Това представление беше станало хит. А пък в Краков спях в общежитие, при мои приятели българи – Младото и Старото, които бяха вечни студенти. Те следваха реставрация и се занимаваха с търговия на черно. Младото и от сън да го вдигнеш, можеше да ти изрецитира наизуст курсовете за деня на всички световни валути.

В Краков в „Stary Teatr“ ходих няколко седмици на репетициите на Вайда на „Идиот“. Там съм гледал и знаменитата, изключителна негова постановка „Бесове“ по романа на Достоевски. Няколко дни не можах да се съвзема. Беше като електрошок. Тотален, краен, разтърстващ спектакъл. Години по-късно, когато се срещнах с Вайда във Варшава, той ме покани да работя като негов асистент на снимките на „Човекът от желязо“, но за това... после. Всъщност между Краков, Варшава и Познан минаваше моят живот тогава. Стоях по месец. Колкото имам право да отсъствам. Защото до соц страни се пътуваше с едно зелено картонче, не с червения паспорт, който беше за Запада, и за Съветския съюз – зелено картонче. То беше валидно за един месец. Връщах се и пак заминавах. Отсъствах колкото можех...

Нямаше ли друг от Пазарджик – да се интересува, да ходи до Полша?

Не. Не, защото те живееха в мечтата и в алкохолното опиянение – как ще направят някакъв велик спектакъл… За мен се говореше: „Къде е Балабанов?“ – „Ами, той, ако не е в София (защото си седя в София), ще е в Полша“. Правех по някое представление в театъра, някои дори не бяха лоши, но не бяха част от общата мечта. Аз предпочитах да живея без тази мечта и прекарвах свободното си време в Полша… гледах Вайда, Гротовски, Кантор. Спомням си, във Варшава ме заведоха на нощни представления на Кантор, в едно мазе. За първи път виждам представление на Кантор… някакви извадени от преизподнята персонажи – „Umarła klasa“ – „Мъртвият клас“. След това, сутринта, това става по Коледа, две красива жени, едната известна тяхна певица, ме замъкват на католическа меса за Коледа. Въобще съвсем друг свят, различен от тоя тук – дали в София, дали в Пазарджик, е без значение. Все си в България. Социализмът, тези народи, които Червената армия освободи от самите тях, без особено да са го искали, го живяха по различен начин. Всеки му, своето. Това е положението.

Познан беше градът, в който изкарвахме прекрасни Нови години с моя приятел, професор Виеслав Комаса. Той ме принуди да си говорим на полски и да уча полски. Това ми позволи да гледам представления и да общувам. Ходехме по купони, на театър. В Познан се запознах и с едно много красиво момиче, беше от кръга на приятелите на Виеслав – Тереза се казваше, но я наричаха Пенелопа. Беше фотомодел и следваше кинопродуцентство. Сега има бар в Манхатън. С нея ядяхме заедно сладолед и не само... Имаше много неща, които ме задържаха там. И отсъствах, отсъствах от родината... Докато един ден си казах: „Аз съм дотук, няма да участвам в борбата да стигна до София“, защото аз съм си от София, ако трябва, ще се прибера в София, ще правя нещо друго. И напуснах театъра. Разбирам, че искам да стигна до някъде, но не знам къде... Трябва някъде навън да бъде, но къде навън и по какъв начин… И решавам, че ще се опитам да снимам документален филм.

 БАБА СИЛИСТРА В КАДЪР ОТ ФИЛМА ПОМЕН, СНИМКА: ЛИЧЕН АРХИВ 

Защо документален филм? Как така?

Защото е нещо, което можеш да измислиш сам, нямаш нужда от пиеса, от актьори и като го направиш, може да го вземеш и да го изнесеш със себе си навън, и да го покажеш. Докато със спектакъл това е невъзможно. Да не говорим, че спектакълът е нещо ефимерно, временно... Появява се за миг и после изчезва, по-често без следа... То не че нещо е вечно на тоя свят. Но лентата все пак трае известно време. И в главата ми започна да се върти идея да направя филм за баба ми, за дядо ми и за това село, дето аз съм израсъл. Тоест филм за моите детски спомени. От много години не бях ходил там. И когато отидох да го видя след толкова време, изведнъж се оказва, че всъщност всичко, което е изглеждало по един начин в главата ми, не е същото. Отсрещният баир, дето съм се спускал с шейна и ми е изглеждал толкова голям, е нещо много мъничко. Всичко е едно такова – вече изчезнало, погълнато от времето. Някога е имало там някакви хора и живот, деца, училище. Вече това го няма. Та пристигам аз – посреща ме баба ми Силистра, облечена в черно. Баба ми беше властна жена, имаше силен господарски характер. Беше селската шивачка и диктуваше модата на селото и околностите. Някога тя била научила селските жени да носят долни гащи. Наскоро я бяха оперирали за пердета на очите. Имаше очила със стъкла като лупи. И зад тях странни, уголемени, някак нереални изглеждаха очите ѝ. Гледа ме баба ми с тия свои странни очи, а на рамото ѝ кацнало едно бяло пиле и то също ме гледа. Приличаше ми с тази птица на старогръцка пророчица – на Пития. Питам: „Бабо, какво е това пиле? Защо го носиш…“ – „Ми, вика, то живее ей така, с мене, на рамото ми, аз го нося, щото то е сляпо. Така се е родило. Има очи, но не вижда. Аз го пазя, защото другите го кълват, те убиват тия, които не са в ред“. „Хубаво, ама ти какво ще правиш с него, като порасне?“ – „Ми, нищо. Ще го заколя и ще го изям“. Гледам я и всичко ми изглежда като някакъв странен сън, променено, различно. Дядо ми, Димитър, на чиито рамене съм израсъл, вече го е хванала тежка деменция. Седи на един стол до чувал с царевица и гледа празно пред себе си, без да може да ме познае. Неподвижен, могъщ като каменен индиански тотем, без да помръдне и плаче мълчаливо. За какво, той си знае... Дядо беше най-добрият човек, когото познавах. Беше много силен, здрав мъж. Тежеше към 120 кила. Целият му живот беше минал в труд, в борба със земята. Той е потомствен градинар, неговият род е от Беломорието. Предците му са избягали от Тракия по времето на руско-турската война на Дибич-Задбалкански. Всеки път руската армия, а тя има пет войни с турците, като се оттегля, завлича част от българското население и заселват с него Украйна и разни други територии... Моите предци са тръгнали, за да избягат от турските погроми в Беломорието, но са спрели в Балкана, в едно село до Елена. Били са градинари, имали са градини в Румъния, в Унгария. След междусъюзническата война прадядо ми Петко купува две градини в България. Една в София на Сточна гара до канала и една в това село на брега на Дунава, дето съм израсъл… Долни Вит. До Сомовит на устието на река Вит… между двете реки – Вит и Дунава. Половината е влашко, половината – българско. Всъщност отидохме там с майка ми, за да си празнувам рождения ден. Оказа се, че предния ден е починало едно от момчетата, с които съм играл като малък. Той беше тракторист в ТКЗС-то и се отровил от химикалите, дето пръскали. И на моя рожден ден му беше погребението.

И виждаш това погребение…

Не, нищо не виждам. Аз го чувам. То става в съседния двор. На село всичко се чува. Като кукурига петел в единия край на селото, го чуваш, както чуваш и тоя, който му отговаря от другия край. По Коледа прасетата като ги колят, преди да им отрежат гърлата, ги чуваш как квичат едно след друго из селото, неистово, отчаяно, за последно. Разделят се със свинския си живот и помията, и квичат. Този квик ми е останал завинаги в главата...

Отивам при дядо ми да го почерпя с бонбони за рождения си ден и му казвам: „Дядо, днес имам рожден ден, нали знаеш кой съм. Аз не съм Пенчо“, защото той ме наричаше с името на един от вуйчовците ми. Той стои така и ме гледа, без да каже нещо, и мълчи. В същото време отвън се чуват плачовете на жените-оплаквачки от съседния двор. Питам го отново: „Дядо, нали знаеш кой съм?“. Той продължава да мълчи, но виждам как започва да прави страхотно, нечовешко усилие, все едно че премества огромни планини, и от погледа му, който е неясен, отнесен, несъществуващ, бавно изплуват очите му. Такива, каквито ги знам, пъстро зелени, светли. И в тях изведнъж, съзнанието се появява, енергията се появява, смисълът се появява и ми казва: „Георги, знам кой си... да си жив и здрав!“. И точно в този момент, в който дядо ми пожелава да съм жив и здрав, в съседния двор селският духов оркестър, нает за погребението, засвирва с пълна сила погребален марш. Съвпадение или някакъв знак свише беше това... и до ден днешен нямам отговор. Знам само, че в живота съвпадения няма. Стоим така с дядо ми и се гледаме под звуците на музиката на смъртта, която ме поздрави, по своя си начин, за рождения ми ден, за да ми напомни, че не ме е забравила, да не се притеснявам... И виждам как светлината от очите на дядо ми почва да изчезва, да потъва някъде дълбоко, той се опитва да се съпротивлява, но не успява и погледът му полека лека става отново празен, такъв, какъвто беше преди. За него отново станах този непознат, когото наричаше с името Пенчо. В това време на вратата се появява майка ми и ми казва: „Георги, иди да нацепиш дърва, искам да запаля печката“. Отивам под сайванта, дето държат дървата, и попадам на един пън от дюля, стар, крив, който няма сила на света, която да може да го сцепи. Но аз съм решил да го победя, да го направя на трески. Взимам брадвата и почвам да го боря, докато отвън, под звуците на траурния марш, погребалното шествие с ковчега начело бавно пълзи към отсрещния баир, където е селското гробище. Опитвам се да сцепя този пън, бях доста силен по онова време, бил съм състезател по борба, но не успявам. Брадвата отскача, все едно че удря в камък. Предадох се накрая и го оставих.

 КАДЪР ОТ ФИЛМА ПОМЕН, СНИМКА: ЛИЧЕН АРХИВ 

И така безсилен стоя с брадвата в ръце и си мисля за филма, който искам да направя – за мен, за баба ми, за дядо ми, за преходността на всичко. Междувременно дядо ми почина и трябваше да приберем баба ми в София. Тя отказваше и правеше всичко възможно това да не се случи. Искаше да си остане в къщата и да умре в нея. Накрая се съгласи заради мен, за да мога да направя филма си. И така стана този филм, който е разказ за последните два дни от живота на баба ми в това село и тая къща, в която беше минал целия ѝ живот с дядо ми, където беше родила и отгледала децата си, а после и внуците си... И която същите тези нейни деца и внуци, под мое ръководство, щяха да затворят по безмилостен начин, а нея да отведат със себе си. Филмът започва с помена на дядо ми. Във филма Помен е моята баба и къщата, в която съм израсъл. Там съм и аз, онзи с брадата. Този филм е по някакъв начин моето сбогуване с детството ми и с всичко, което съм имал и оставил там, в това село.

 РАБОТЕН МОМЕНТ ОТ ФИЛМА ПОМЕН, СНИМКА: ЛИЧЕН АРХИВ 

Сега ще го гледам с други очи…

Във филма, освен баба ми, има и друг герой – селският ковач бай Исмаил. Той живееше в съседното село, Милковица. Ковачницата му беше една барака, недалече от гробищата. Бях отишъл този път специално на село на оглед за филма, готвех се за снимки. И заварвам бай Исмаил да си събира нещата и да ги товари на каруцата си. Готвеше се да руши ковачницата, защото вече нямало работа за него. Конете ги бяха изклали и в селото бяха останали някое и друго магаре и пет-шест трактора, някои от които не работеха. Викам му: „Може ли, бай Исмаиле, да изчакаш малко с разрушението. Ще дойда след един месец да снимам филм – тогава да я разрушим твоята ковачница, заради филма?“. Той не беше много убеден, но го убедих. Тоест почнах вече да…

… режисираш.

Да, режисирах... Ама никак не беше лесно да стигна до режисирането. Не стана толкова лесно. Искаш да снимаш филм и готово. Искаш, ама не може. Имаш ли диплома за филмов режисьор – нямаш. Как тогава ще правиш филм, като нямаш диплома и ценз? И реших да премина към обходни действия. Познавах се с Йоско Сърчаджиев и с жена му Райна Томова. Тя беше известна сценаристка по това време и имаше връзки в „Екран“. Помолих я да ми помогне да направя този филм. Решихме да станем съавтори, за да мога заедно с нея да проникна зад здраво залостените, за мен, врати на българското филмопроизводство. На практика тя организира всичко. Представи сценария в „Екран“, намери оператора Краси Костов и ме запозна с него… Той е много добър оператор, един от най-добрите български оператори.

Той по-късно снима Господин за един ден, Да обичаш на инат‚ Адио Рио, Вчера…

Да работя с Краси Костов за мен беше късмет. Разказах му филма, който имах в главата си и той се зае да го осъществява. По време на снимките въобще не съм гледал какво става в кадъра. Интересуваше ме това, което се случва извън него: затварянето на къщата, разрушаването на ковачницата по време на помена на гробищата, сватбата в селото, на която свири същия този оркестър от погребението. И измислях визията в такъв нереален, метафизичен план, създавах пространството. Ръководех дискретно двамата ми главни герои, баба ми Силистра и бай Исмаил. Примерно баба ми, когато тя отива на старото гробище, дето се прощава със своите близки – то е като лунен пейзаж. За да стигне до него, я прекарах по една хлъзгава, кална, тясна пътека по баира, по която вече никой не ходи. Като по някаква Голгота мина, измъчих я, милата. А с бай Исмаил проведох двучасов разговор, в който провокирах всички тези негови размишления за смисъла на живота и за преходността на всичко, които бяха използвани за неговия монолог във филма. 

Разбира се, директорът на СТФ „Екран“ – другарят Енчев, той беше кадър на ЦК на ДКМС, кариерист, но симпатяга, като видя филма на художествения съвет, каза: „А бе, малко мрачен ми стои тоя филм... и какъв е тоя текст, дето сте го сложили, много е безнадежден?!“ – текстът беше от „Еклесиаста“ от Библията, отговарям: „Това е стар текст от една стара книга, много ми хареса“, и се чудя как да се измъкна и да кажа нещо без да кажа нищо, за тоя текст... и от къде точно е. Защото ние нали сме атеисти и не вярваме в бога.... Как ще цитираме книгата му във филм за наше социалистическо село… И тъкмо аха, аха, да мине работата, Тома Томов, известният наш журналист международник, който също беше член на съвета, решава да блесне с познания и ми забива нож в гърба: „Той този текст, дето Балабанов го е сложил и се прави, че не знае откъде е, е от Библията – Еклесиаста“. И се започнаха едни разговори, едни разправии. Може... Не може... Ама как? Ама защо! Искаха да го махна, но за щастие, издателство „Народна Култура“ току-що беше издало в поредицата „Световна класика“ луксозен том с „Песен на песните“, „Еклесиаста“. На другия ден купувам въпросния том от една книжарница и – при другаря Енчев в кабинета му. Той седи зад бюрото си под един портрет на вожда и учителя на българския народ, героя от Лайпциг Георги Димитров, и пуши лула. Подавам му томчето и му казвам: „Ето, вижте, другарю Енчев...“. Той го поглежда така без особен интерес и ми казва: „Добре, хубаво. Ама намери нещо от този текст по-оптимистично да сложиш“. Оптимистично... То най-оптимистичното в Еклесиаста е, че всичко е суета на суетите и няма нищо ново под слънцето... Премъдростите Соломонови. Казано по-просто, всичко е все едни и същи лайна.

А, каква е тази история с Вайда?

Ходих до Полша да му покажа филма си. Бях взел неговия телефон от Йоско Сърчаджиев. Той играеше Робеспиер в постановката на Вайда „Делото Дантон“ във Военния театър. В края на 1980 г. заминавам за Полша с филма Помен с малкото си Фиатче и с полуизтрити гуми преминавам през заснежените Карпати. Но малкото Фиатче е голям катерач – то се катери навсякъде. Пристигам в Краков при моите приятели. Там, глад – предвоенно положение. Голямата стачка на Солидарност, работническата класа демонтира комунистическата система. Готвят се да посрещат Червената армия, но не с цветя. Магазините бяха празни, имаше само кибрит и оцет. Моите приятели, реставраторите, имаха долари и ме поканиха на патица със сметана, това беше любимият им специалитет, в ресторанта на най-луксозния хотел в Краков „Holiday Inn“. От Краков с Фиатчето отивам до Варшава. Там по стените на сградите имаше антикомунистически надписи, но написани на високи, неудобни места. Та като дойдат да ги замазват, да губят време, докато се качат и да измислят как да достигнат дотам – това беше играта, явно. Магазините и там – празни. За сметка на това църквите бяха пълни. Обаждам се на Вайда и той ме приема в кабинета си. Давам му филма и се разбираме да го гледаме заедно на другия ден. На другия ден отивам, а той казва: „Аз вече го гледах – филмът е много хубав, смислен и т.н. Този оператор, Краси Костов, много ми хареса. Той трябва да е завършил при нас“. Викам: „Не е завършил в Лодз, той е завършил в Москва, задочно“, но е бил асистент на един оператор, Борислав Пунчев, който е завършил в Лодз. Всъщност Краси Костов ми е казвал, че всичко, което знае в професията, го е научил от Пунчето. Какво нещо е школата на това най-велико училище за оператори в света, личи си. По време на тази среща с Вайда стана разговор за това дали не мога да работя с него. И той каза: „Сега ми предстои да снимам Човекът от желязо“. Бях гледал Човекът от мрамор в Краков. Хората в салона реагираха като на футболен мач. А Вайда казва: „Ще ти изпратя покана за работа. Това ще стане чрез нашето Министерство на културата до вашето и ще дойдеш, ще работиш тук с мен“.

 ПИСМО-ПОКАНА ОТ АНДЖЕЙ ВАЙДА, СНИМКА: ЛИЧЕН АРХИВ 

И какво стана?

Нищо не стана, защото не ми дадоха „pozwolenie“ – както се казва на полски. Започна преписка между институциите, която имам. Как другарят Енчев от СТФ „Екран“, който не може да реши случая, пише на другаря директор на БНТ, който от своя страна се обръща за съдействие към другаря министър на културата… Подават си топката един на друг другарите, разтягат играта. Те много добре знаят кой е Вайда, знаят какво става в този момент в Полша, знаят за какво става дума във филма Човекът от мрамор, който са гледали на закрити прожекции… И подозират, не без основание, за какво може да става дума в Човекът от желязо. И продължават с разтягането – аз – на тебе, ти – на мене, тука има, тука няма и накрая дойде генерал Ярузелски и, както се казва, сложи край на всички тези безобразия. Затвориха Полша – въобще не можеше да се пътува дотам. От България за по-сигурно спряха и самолетите. И така се приключи с този…

… епизод.

Да, от моя живот... По същото време в София беше дошъл селекционер от фестивала в Оберхаузен, Ханс Шлегел. Той идва в БНТ. Там имаше отдел „Фестивали“. В него работеха готини мацки, говорещи чужди езици, всичките дъщери или снахи на полковници и генерали от ДС. Те все пак знаят какво на кого могат да покажат – кое става за тук и кое за навън… Шлегел гледа филма и им казва: „Ще взема този филм“.

Оберхаузен тогава е върхът. Нещо като Кан за кратки филми. А ти отиде ли до Оберхаузен?

Отидох. Не сам, с делегация Александър Грозев, Владимир Игнатовски, сега професори, Донка Акьова – шеф на документалното кино тогава, две критички, но не си спомням кои точно, и две от девойките, генералските дъщери от отдел „Фестивали“. Както се казва – правилните хора. Партията и ДС подготвяха и си имаха кадри за всичко. Та пристигаме в Оберхаузен, той е център на тежката промишленост в Рурския камено-въглен басейн, нещо като нашия Перник – мини, металургия, заводи. Само че, ти не ги виждаш никъде тия мини и заводи, само на герба му ги има. И едно такова чисто, чисто, просто неприлично чисто. Вместо на дим, мирише на сапун „Rexona“ навсякъде. Този сапун го продаваха у нас само в КОРЕКОМ. Там практика беше гостите да се настаняват не в хотели, а по квартири. Другарите от българската делегация си имаха една хазяйка, при която от години си ходят и тя си ги знае. Много мила жена. Прави им подаръци, намира им лекарства, безплатно. Една вечер донесе чували с дрехи и обувки – почти нови, неносени. Няма да забравя – какво ровене падна в тях. Това с чувалите се оказа традиция, всяка година се случвало.

И почна фестивалът. В центъра на вниманието след всичко което се случваше в Полша, естествено бяха полските филми. Имаше поне шест в състезателната програма. Полската делегация беше голяма, шумна, напориста, организирана. Дошла да превземе фестивала. Дават интервюта, организират пресконференции. Като имаше прожекция на техен филм, цялата група вътре в залата, ръкопляскат, реагират. Все едно освен тях, други на тоя фестивал няма. Нашата делегация беше по-скромна, по-незабележима, една такава възпитана. Тя действаше основно из магазините по главната улица... Мина прожекцията на моя филм и разбрах, че от „Би Би Си“ – културната редакция, ме търси един възрастен джентълмен, филмов критик, много известен, сигурно свързан с някоя от техните служби, за да вземе интервю от мен.

Ти посъветва ли се с нашата делегация дали да отидеш?

Не. Всъщност човекът, който ми каза, че този господин ме търси е Владо Игнатовски. Викам, „Владо, това после да няма някакви последствия…“. Нали тогава „Би Би Си“ беше вражеска радиостанция… заглушавахме я. И си мисля: „Е, сега ако искаш да избягаш примерно, ей това е момента – по „Би Би Си“ заявяваш, че ти…“. И вече си се легитимирал. И си готов – Дете на света!... Дете на света, но стъпваш в едно празно нищо. Това са едни хипотези в моята глава – какво би станало, без да съм сигурен, че въобще нещо ще направя. Даже по-скоро не.

И Владо казва: „Добре, бе, ела с мен и аз ще говоря преди това“. И отиваме ние при този възрастен джентълмен в прес центъра. Владо говори вече не си спомням какво. И идва моя ред, и той ме разпитва разни неща за филма, бил много впечатлен…

 ГЕОРГИ БАЛАБАНОВ В КАДЪР ОТ ФИЛМА ПОМЕН, СНИМКА: КРАСИМИР КРУМОВ 

А ти каза ли му, че това е твоето село, за баба ти?

Сигурно съм му казал. Вече не си спомням какво съм говорил. Всъщност той ме водеше към екзистенциалната страна на филма. Образът на това село, което е извън времето… то не е социалистическото село. Ти представяш ли си какво виждаш? Виж филмите за селата от това време… няма редосеялки, няма трактори. И аз усещах как той леко, леко накъде отива, като ми говори за скритите послания на филма. Но го правеше много елегантно. Цялото интервю мина така, на ръба на позволеното, все пак аз не идвах от Полша, идвах от България и той се съобразяваше с това... На другата вечер беше награждаването, „Палмареса“, както се казва на френски. А през деня ние със Сашо Грозев минахме по „музеите“ на „Маркт Щтрасе“, той така наричаше магазините, да огледаме какво има. Знаеше къде, какво по-евтино можеш да намериш. Беше нещо като моят Вергилий в консумативния рай. Аз търсех някаква риза, по така, да си купя, за церемонията, за награждаването вечерта.

Ти знаеше, че ще наградят, така ли?

Знаех, че ще ме наградят, защото го казват един ден преди това – вече се знае. Идва вечерта на наградите, залата пълна, полската група отпред, начело. На този фестивал освен интернационалното, голямото жури имаше, ако не ме лъже паметта, още три други, които също даваха награди и то по няколко. Поляците ги взеха почти всичките. Идва ред накрая и на интернационалното жури, публиката затаява дъх, ако може да използваме това клише, и най-съществената част от церемонията започва. Извикват ме на сцената, представят ме, връчват ми наградата, ръкопляскания, както си му е реда. И аз трябва да кажа няколко думи. Отивам при стойките с микрофоните, поглеждам към препълнената зала – и си мисля: „Какво ли ще стане, ако взема сега да кажа пред всички: Аз оставам тук. Избрах свободата“.

И какво, каза ли?

Ами... казах обикновените глупости, които се казват в подобни случаи. На първия ред, седи българската делегация, в пълен състав… гледат и ми се радват. Как да кажеш, че: „Аз като един Петьофи, съм избрал свободата…“, да им създам неприятности. Както и да е. Казах ти – за сценариста и режисьора в мен. Сценаристът винаги е бил по-краен, отколкото реализаторът, изпълнителят на неговите, но понякога безразсъдни, идеи.

Взимам наградата – взимам и едни пари, защото има и пари към нея…

Не ги ли удържа държавата?

Нищо не ти удържа държавата. Внасяш си ги на сметка във Външнотърговска банка и имаш право да си ги харчиш в „Кореком“. Да си купиш дънки „Супер райфъл“, продаваха там едни италиански ментета, нещо като спагети уестърните на Серджо Леоне, които все пак останаха в класиката, докато за дънките едва ли някой си спомня.

Връщам се в София като победител, замогнал се, с пари и съм извикан при Кеворк Кеворкян във „Всяка неделя“ за интервю. Защото все пак това е голямо постижение на българското документално кино – то печели за първи път в Оберхаузен Голямата награда… В същото време някои ме слушали по „Би Би Си“. И почват да се питат: „Тоя прави некви филми, ходи си с тях по Германия, говори оттам по „Би Би Си“-то, това вражеско радио, а после тука при Кеворк и се разхожда свободен из София. Това е 100% някакво много специално ченге“.

Участва ли на „Ритона“, имаше ли го вече „Златен Ритон“?

Имаше го, да.

И какво?

Нищо. Нямам нито една българска награда, за нито един от филмите ми.

В смисъл, че не ги забелязват или?

Не знам дали ги забелязват, или не. Просто факт.                      .

Може би защото там са други герои – ти си непознат.

Вярно, че бях непознат, но и героите бяха други, както казваш. Особено пък старите режисьори, утвърдените, титаните със званията. Те вече почти всички са в един друг, по-хубав свят, далеч от всяка земна суета. Бяха като олимпийски богове, непобедими. Като отидеха на „Ритона“, се знаеше какво ще се случи. Останалите трябваше да чакат смирено отстрани, да им дойде и на тях реда.

Значи нямаш нито една българска награда.

Всъщност имам една. На прегледа „Южна пролет“ в Хасково Владо Игнатовски им казва: „Не се излагайте, този филм има в Оберхаузен Голямата награда за документален филм“. И ми присъдиха от немай къде Наградата на Българската филмотека, благодарение на него. Защото те и нея не са искали да ми дадат. Иначе Помен след това получи на кинофестивала във Венеция Наградата за късометражен документален филм и една доста престижна британска награда – Basil Wright Film Prize, която Кралския Антропологичен Институт присъжда един път в годината на един филм.

След това попадаш в СТФ „Екран“ в БНТ?

Не веднага. Кандидатствах за работа, но чак след година и половина ме назначиха. Нали знаеш, хубавите работи бавно стават. И тогава направих филма за диригента на гробищната музика – Соло за английски рог. Той трябваше да се казва Шопен за всички и беше доста по-различен по замисъл от този, който в последствие направих.

 

Следва продължение…