ГЕНОВЕВА ДИМИТРОВА
РАЗГОВАРЯ С РЕЖИСЬОРА АНДРЕЙ ЗВЯГИНЦЕВ
МОЯТ ГЛАВЕН ГЕРОЙ Е ИЗБОРЪТ, КОЙТО ПРАВИ ПЕРСОНАЖЪТ
Андрей Звягинцев е един от най-силните и безкомпромисни режисьори в киното днес.
Роден е на 6 февруари 1964 г. в Новосибирск. През 1984 г. завършва актьорския факултет на Новосибирското театрално училище. Започва работа в Новосибирския Театър на младия зрител, но скоро е призован в армията. През 1986 г. заминава за Москва. Постъпва в актьорския факултет на ГИТИС, който завършва през 1990 г.
Прочува се с игралния си дебют Завръщане (2003), получил пет награди във Венеция (включително „Златен лъв“ за филм и за дебют) – притчово road movie из окаяната руска провинция на баща и двамата му сина. Изгнание (2007, Награда за мъжка роля в Кан за Константин Лавроненко) е семейна драма по мотиви от Сароян. Следващият му филм е трусовата семейна драма Елена (2011, Специална награда в програмата „Особен поглед“ в Кан) за класовите стълкновения в съвременна Москва. После създава могъщия Левиатан (2014, Награда за сценарий от Кан, „Златен глобус“, номинация за Оскар). Вдъхновен от американска трагедия, филмът изважда апокалиптични внушения не само за властта в Русия, а за човека изобщо.
Връзката между Елена и Левиатан е социалната непримиримост. Но ако в предишния филм има дълбока психология в разгръщането на образите, Левиатан е повече политическо кино. Филмът се превърна в грандиозен скандал в Русия, който надмина дори този с Товар 200 на Алексей Балабанов. И Елена, и Левиатан се оказаха пророчески – сега в Русия е още по-страшно. Потресният независим семеен трилър Нелюбов (2017, Награда на журито в Кан, номинация за Оскар) е създаден с гняв към дребните души. Филмът хладнокръвно артикулира разпада през семейната двойка, полицията, пустотата... И, както е представен, този разпад, макар да е руски, не е само там – отнася се до всички ни.
Звягинцев от години се бори срещу цензурата в Русия. Той е един от първите, осъдили през 2022 г. войната на Путин в Украйна. В момента живее в Париж. Звягинцев е единственият руски режисьор в списъка на BBC от 2016 г. за най-добрите филми на ХХІ век. При това – не с един, а с два филма (Левиатан е на 47-мо място, Завръщане на 80-то). През декември 2019 г. Елена е единственият руски филм в списъка на 50-те най-добри от второто десетилетие на ХХI век на Rolling Stone.
Андрей Звягинцев ще пристигне в София и на 15 май ще връчи Голямата награда на Националния фестивал на българското кино – Награди на СБФД „Васил Гендов“ на официалната церемония в Народния театър, а от 13 до 17 май в Дом на киното ще се състои панорама с прожекции на петте му филма.
АНДРЕЙ ЗВЯГИНЦЕВ, СНИМКА: © АННА МАТВЕЕВА
Андрей Петрович, не мога да изразя радостта си от щастливата възможност да разговарям с вас – един от най-важните режисьори на нашето време.
Благодаря за комплимента.
Но преди да заговорим за кино, кажете как е здравословното ви състояние. Както виждам, изглеждате чудесно. Ние, вашите български фенове, включително читателите на 79-годишното списание КИНО, много се вълнувахме и молехме по време на болестта ви.
Благодаря и на вас, и на моите фенове. Какво мога да кажа днес за здравето си? Жестоко си изпатих. Но съм във видимо по-добро състояние. Рядката болест, която ме връхлетя преди четири години, се свързва с увеличението на ваксинирането или с COVID-19 – самите лекари не са убедени в причините. Обаче честотата на появяването на тази болест рязко се повиши вследствие на ваксинирането. Това е известно в медицинските кръгове, сред невропатолозите. Болестта се нарича синдром на Гилен-Баре. Преди за тази напаст се е знаело само сред редките специалисти. По света на 100 000 души са се падали по един-два случая. Вследствие на ваксинирането този брой се повиши забележимо. В моя случай лекарите успяха да победят болестта, обаче си има последици. Пострада периферната ми нервна система, разрушен беше миелиновият слой на нервните влакна. Той се възстановява, но нетърпимо бавно. Макар че е грях да се оплаквам: само преди три години бях в инвалидна количка, не можех да ходя самостоятелно. Сега картината е друга, но съм още далеч от пълното оздравяване. Оприличавам се по-скоро на кореспондент на медицински вестник, отколкото на кинорежисьор. Нека сменим темата.
АНДРЕЙ ЗВЯГИНЦЕВ СНИМА ЗАВРЪЩАНЕ (2003)
Заснели сте само пет безкомпромисни и различни филми, а успяхте да създадете свое кино, където библейските мотиви и делничните детайли, простотата и метафорите, Бог и безбожието, националността и универсалността вървят заедно. Как бихте обяснили този феномен?
Не знам. Това е по-скоро задача за киноведите, за естетиците на киното, за тези, които могат да анализират предмета обемно и с отстранение. За двайсетте години на моето занимание с кино те решиха, че първите ми два филма се отнасят към притчата, а започвайки с Елена „режисьорът се обърна към съвременността“.
ЕЛЕНА (2011)
Но това е задача на филмовите критици, на филмотечните експерти – те съпоставят времената, епохите, контекста в творческата биография на авторите. Сложно ми е да преценявам това. Просто всеки филм правя като последен. Никога не гледам на замисъла като на следващ филм, след който ще дойде поредният. Това може да се нарече перфекционизъм – заставя те много взискателно да се отнасяш към това, което аз наричам „изработване“... Необходимо е внимание към детайлите. Страшно много време отива, за да се подготвиш за филма, да измислиш всичките му части, да ги съпоставиш. Казвате, че нямам много филми – само пет – ами да, защото киното се прави дълго. Винаги е било така. А що се отнася до феномена на универсалността, струва ми се, че зависи от това, доколко правдиво или искрено говориш за човека. Всеки ще те разбере, ако засягаш важни струни от битието, въпросите, понятни за всеки, където и да живее, на какъвто и език да говори.
На пръсти се броят неизвестните новаци в историята на киното, превърнали се в световна сензация не в Сънданс или в Ротердам, а в Кан или Венеция. А със Завръщане на вас ви се случи тъкмо на 60-та Мостра. Символично завръщане на руското кино. Филмът е мъдър в скромността си, брутален в копнежа, хипнотичен в метафизичността. Как ви повлия тази внезапна слава?
ЗАВРЪЩАНЕ (2003)
Вероятно се повтарям, но ние правехме филма, своята първа крачка, с такава отговорност и пред себе си, и пред високите образци на киноизкуството, че да не съжаляваме за този опит – нека не звучи високопарно. Всичко заложихме във филма. Като на рулетката в казиното, всички жетони – на червено. Тоест давах си сметка, че това ще бъде моят първи, а може и последен филм. Виждал съм неведнъж дебютанти, бързо забравяни, защото вървят по чужди следи, приличат на мнозина други. Защото не са се решили на риск, не са посмели да бъдат себе си, да говорят със свой глас... Ако искаш да заснемеш собствен филм, си длъжен да го създадеш такъв, какъвто сам искаш да видиш на екрана. Тоест трябва да заговориш не с чужд, а само със свой глас; да поставиш на карта всичките си усилия; да бъдеш свободен; да не се боиш от нищо. И аз точно с тези изисквания подходих към филма.
СНИМАЧНА ПЛОЩАДКА НА ЗАВРЪЩАНЕ
Не можехме да си поставим задача непременно да покажем филма във Венеция, дори не знаехме кога ще го приключим, работата по него беше много дълга, защото беше първи опит за нас. Дори нямахме никакъв дедлайн. Просто мислехме в съвършено други категории. Бяхме далече от кинематографичния истаблишмънт, когато създателите знаят точно деня на премиерата, в кое кино и кой месец. И за щастие, попаднахме във Венеция. Наскоро гледах интервю с Робърт де Ниро, където го питат: „Вие имате два Оскара и сте номиниран девет пъти. Какво ще посъветвате младите, необходимо ли е да си подготвят речи предварително за победа?“. „Никога не пишете речи предварително. Всичко ще се случи спонтанно – или ще победиш, или не. А подготвиш ли се предварително, каузата е изгубена.“ Много ми хареса тази негова мисъл. Страхотен е, свободен човек. Ако си попаднал в конкурса на Венеция или на друг голям фестивал, вече имаш своята победа. А ако се случи да получиш и важна награда, това вече е бонус. Ако филмът ти е попаднал в конкурса, значи е минал през колосална селекция. Например за Кан знам от селекционерите, че в течение на година гледат над три хиляди филма.
РАБОТЕН МОМЕНТ ОТ ЗАВРЪЩАНЕ
Представяте ли си, по света годишно се снимат повече от 3500 пълнометражни филма. А в конкурса на фестивал от категория „А“ избират само 20. Каква цедка само! Така че, ако филмът ти е попаднал в конкурса на Кан или Венеция, победата ти е вече огромна. Вече! Това е истински маркер за качество, призив към световните дистрибутори за необходимостта да купят филма ти, за да го покажат в страната си. И тъй като продуцентът ти вече е спечелил, такива продажби възвръщат вложените средства. А освен това си е печеливш билет за следващия ти филм. Така че участието във фестивали е важно за всеки кинематографист да се придвижва напред. Геновева, не отговарям пряко на въпроса ви, защото не знам как попаднахме във Венеция. Просто беше невероятен късмет за нас. Колкото до славата, медалът има две страни. Вече казах за откритите възможности. Но това е също и тежкото бреме на отговорността за следващите ти стъпки в кинобиографията.
ЛЕВИАТАН (2014)
Вашите герои са предимно обикновени хора, които или се превръщат в жертви, или извършват престъпление, или се оказват напълно празни. Как се появяват персонажите ви? Имате ли предвид определен актьор или след това търсите изпълнител?
Никога не знам предварително кой ще играе тази или онази роля. Никога. Единственият случай – точно като изключение – с Олег Негин предварително знаехме, че Роман Мадянов ще играе кмета в Левиатан. Всички останали сценарии се съчиняваха без мисъл за актьор. Знам, че има режисьори, които пишат, имайки предвид конкретен актьор. Например Джим Джармуш някъде беше казал, че така се сближава с даден актьор, че започва да вижда историята с него. Моят път е друг. При нас се появява замисъл като история без определени черти, пишем сценария, появяват се детайли, диалози, конструира се цялата му форма. И едва когато е готов, започваме да търсим актьори. Когато е завършен сценарият и когато продуцентът е намерил пари...
РОМАН МАДЯНОВ В ЛЕВИАТАН
Освен това ние не създаваме „характери“. Звучи странно, знам. Звучи непривично, тъй като подобни разговори винаги се въртят около „сложния характер“ на този или онзи „персонаж“. Малко ме занимават подобни дискусии. Просто не мисля с „персонажи“. А и не дай Бог, с „положителни“ и „отрицателни“. Отстраняваш се от самата история, от това какво е могло да се случи в нея, и вече в нея вписваш този или онзи герой, който претърпява някакви изменения, но главното е човешкият избор. Може да се каже, че моят главен герой е изборът, който прави персонажът. Той може да бъде всякакъв, на когото както му хареса, но именно изборът го определя какъв е той. Интересува ме повече как ще постъпи човек в сложни обстоятелства, как действа, защото човешките постъпки говорят за характера. Аз не създавам панорама на социални типажи, както е правел Балзак в „Човешка комедия“, където дори циклите на романите му са назовани: „етюди за нравите“, „сцени от провинциалния живот“, „сцени от Парижкия живот“ и пр. Не, не такива задачи ме вълнуват.
В предговора на книгата „Сценарии кинофильмов Андрея Звягинцева“, който преведох за списание КИНО с любезното съгласие на „Искусство кино“, където беше публикуван, пишете много интересно за смисъла на сценария. Кога решавате, че вече е готов?
Как кога? Когато е готов. Сценарият може да се създава дълго, може после да го „чистиш“, както ние наричаме тази работа, да го редактираш, да променяш някои мизансцени или дори да вкарваш нови епизоди, но той ще е готов, когато се сложи последната точка. Ако биха попитали Аристотел как трябва да бъде построено литературното произведение, той би отвърнал: „Трябва да има начало, среда и край“. Съгласете се, че звучи странно. Защото е очевидно. Затова, когато на последния ред е написано „Край“, тогава сценарият е завършен. Когато затваряш последната страница, сценарият е готов. Или да кажем, готов в своя първи драфт, защото често преписваме, променяме нещо след актьорските проби. Можем дори да коригираме диалога, защото нещо ни е хрумнало по време на пробите. Или пък усещаш, че даден абзац от текста е прекалено дълъг или героят твърде дълго „обяснява“, коментира действията си – значи, може да режеш. И е нужно. Това е жив процес. Например сценарият на Изгнание имаше дванайсет варианта. Ето, сега се готвим за снимките на нов филм през есента… Надявам се, когато пристигна през май в София, да ми бъде по-леко да говоря за това, тъй като да обявя днес нещо, би било преждевременно. Нека продуцентите първо да заявят за пускането на проекта ни. Това е тяхна привилегия. След дни заминавам при моя приятел и съавтор, където две седмици ще „чистим“ сценария и това ще ни бъде петата версия на текста.
ИЗГНАНИЕ (2007)
Олег Негин, с когото работите от Изгнание?
Не, друг съавтор. С Олег е твърде трудно това да се прави – той остана в Русия, а аз заминах.
А Александър Роднянски, с когото направихте Елена, Левиатан и Нелюбов, ще бъде ли продуцент?
Не. Продуцентите ми ще бъдат французи. Но повтарям, тъй като те не са заявили засега публично, че са намерили всичките необходими средства, не мога да говоря за проекта.
Все пак всички очакваме с нетърпение новия филм на Звягинцев. Успех!
Благодаря.
ЕЛЕНА (2011)
Четох, че в Русия Завръщане и Изгнание са приети като прекалено универсални, а после, когато се появиха Елена, Левиатан и Нелюбов – като прекалено антируски. Как се отнасяте към това?
В такъв случай трябва да се отиде до края и да се обявят за антируски Салтиков-Шчедрин, Гогол, Чаадаев… За да бъда правилно разбран, бързам да уточня, че съм далече от това да сравнявам филмите си с произведенията на великите писатели. Просто принципът е същият – в главите на еснафите кипи национализмът. Страшно им се иска да изглеждат приятни. Казват ми: „изваждате нашите вътрешни проблеми на международната арена на показ“, „защо да се изнася мръсното пране?“. Добре, направете нещо с тези непривлекателни страни на руския живот. Изобщо е по-добре по-често да се измита боклукът от колибата; да се говори с аудиторията за проблемните възли на общото ни битие. На Гогол доста по-късно са му вменявали, че в „Мъртви души“ няма нито един положителен персонаж. А това е велико произведение като антология на руския живот, един от главните романи, написани на руски език. И тогава за Гогол се застъпва някакъв литературовед: „Главният положителен персонаж на Гогол е смехът“.
НЕЛЮБОВ (2017)
Отнасям се към тези нападки, игнорирайки ги. Старая се да не ги забелязвам. Направо ми става смешно, когато твърдят, че снимам антируски и дори русофобски филми. Едновременно смешно и тъжно. Невъзможно е да убеждаваш хората. Знам, че в Англия недолюбват Кен Лоуч именно за това, че неотстъпно говори за социалните проблеми на британското общество. Защото на всички им се иска да изглеждат хубави. Пристъпваш към огледалото, гледаш се и си мислиш: „Колко съм хубавичък“. Между другото, при Гогол на първа страница на Ревизор има епиграф: „Не се сърди на огледалото, ако ти е крива мутрата“. И всичко това е за едно и също.
Заглавията на филмите ви се състоят от една ударна дума. В кой стадий на филма се появяват?
Почти винаги в началото. Всъщност не, понякога заглавието идва после. Например Завръщане дойде по време на копирането на еталонното копие. В лабораторията ме чакаха дълго, а аз не можех и не можех да реша какво да е заглавието. По време на снимки филмът се казваше Баща. Ще е дълго да ви разказвам защо и как се получи така. Същото може да се каже и за Изгнание. Когато снимахме първите кадри в Белгия, на клапата беше написано Благовещение. А първият драфт на сценария се казваше Мирис на камък. Непрекъснато претеглях, съмнявах се… Тоест заглавието може да се пръкне в процеса на работа и да бъде по-мощно и точно. Така беше с три от филмите ми, а аз бях забравил. Освен Елена и Нелюбов, останалите първоначално се казваха другояче.
ЕЛЕНА (2011)
Умопомрачителният и скромен Елена, любимият ми ваш филм, се вписва в световната тенденция „краят на света“. Към нея може да се причисли и адският семеен трилър Нелюбов.
Може и така да се каже. Но какво наблюдаваме с вас днес?
Края на света.
Да. Или ново начало. Светът преживява колосални потресения – до самата си основа. Имам предвид всички събития, изпънати като пружина: войната в Украйна, арабо-израелския конфликт и последните събития, свързани с инициативите на президента на САЩ, срутващи всички предишни представи за международно партньорство между страните.
НЕЛЮБОВ (2017)
Как мислите след скандала със Зеленски в Белия дом, дали скоро ще има край на войната на Путин в Украйна?
Как да знам? Би било спекулация да бърборя на тези теми. Нека политтехнолозите, футуролозите пропагандисти да заклинят реалността, нека експертите в политиката и другите коментатори да разсъждават над тези материи. Едно е сигурно – всичкото това, което се случва, е трагична страница от историята. И повратна. Повече нищо няма да е същото.
Абсолютно. Важно място в сюжетите на филмите ви заема домът, около който се развива действието. Какво е вашето отношение към дома? Как се чувствате в Париж?
Съвсем не като у дома. Тук съм гост, при това неканен. Емигрантът е скиталец, който знае в своя дом всяко ъгълче, всяка вратичка и изведнъж се оказва в друга страна. Тук всичко е чуждо, неизвестно, нищо не е „както трябва“. Не може да се сподели това чувство, то може само да се изпитва. Не го пожелавам на никого.
ЗВЯГИНЦЕВ В НОВОСИБИРСК
Участвате ли в монтажа на филмите си?
Разбира се. А как иначе?
Но има монтажист.
Да, с нея седим на монтажната маса и монтираме филма от начало до край. Винаги е било така. Не мога да си представя да дам материала, който съм заснел, в който знам всеки нюанс, в други ръце. Защо снимаш двайсет дубъла, ако можеш да делегираш решението кой от тях да влезе във филма на друг, дори да е професионалист? Това не го разбирам. Знам, в киното има понятие „режисьор по монтажа“. Възможно е да обидя някого, но за мен има режисьор и той подрежда своя филм, монтажистът само му помага. Съществува измисленият в Холивуд „скрипт-доктор“ – човек, който „лекува“ слабия сценарий. Може би има и „doctor-editor“, който ще дойде и ще „излекува“ неслучилия се монтаж. Така стоят нещата в индустриалното кино. Но когато става дума за авторски филм, режисьорът осъществява всички решения, т.е. автор е от начало до край. И това не е честолюбие или амбиция – аз просто така работя винаги: преглеждам всички дубли и самостоятелно избирам кои да влязат във филма, в какъв ритъм, дължина и ред. За щастие, срещнах човека – Анна Мас. Тя притежава силна воля, но знае кой все пак ръководи процеса на раждането на филма. С изключение на Завръщане, всичките си филми съм направил с нея.
АНДРЕЙ ЗВЯГИНЦЕВ ОТ ГОДИНИТЕ В МОСКВА
Как работите с актьорите? Случват ли се импровизации на терен?
Понякога, но не често. Ако трябва да се сравнявам с прекрасните филми на Джон Касаветис, които се състоят предимно от импровизации, може да се каже, че при нас се случват много рядко. Моят метод е друг.
Кои филми ви направиха впечатление напоследък?
Най-силно впечатление ми направи ирландският Small Things Like These с Килиън Мърфи. Той е и продуцент, заедно с Бен Афлек и Мат Деймън. Невероятен, потресаващ филм. Много се радвам за тези момчета, че поддържат такова могъщо кино. Това е страхотно на днешния фон, когато продуцентите са обсебени единствено от своите печалби. Браво, стискам им ръцете.
ЛЕВИАТАН (2014)
Вече са известни носителите на Оскар. Вие самият сте бил номиниран два пъти. Какъв е коментарът ви?
Защо да коментирам? Мога само да се радвам на победителите. Никога не се включвам в хора на недоволните от решенията за Оскар или избора на фестивалните журита. Та това е прост аритметичен сбор от субективни мнения. Какво живее в главата на гледащия – и не е важно дали в естетически, политически или друг аспект – с каквото живее човек, за него ще гласува. Какво е Оскар? Около осем хиляди членове на Академията. Всички те тайно гласуват за един или друг претендент. Това е напълно демократична процедура и в буквалния смисъл е отражение на субективните мнения на хилядите членове на Академията. Това е пряко отражение на актуалните наративи или тренда. Човешко, прекалено човешко. Такава е реалността. Какъв е смисълът да се коментират такива събития? Със своето мнение ти си просто „още едно мнение“, нищо повече. И защо ти да си прав, а другите – не? Може да си привърженик на други идеи в киното, да си фен на някой друг номинант, но този път е станало така. Нищо не можеш да направиш. Така са се подредили звездите. Това са най-общи разсъждения. Що се отнася до резултатите от тази година, нищо лошо не мога да кажа за победителя Анора – много весел водевил, истински смешен и съвсем неглупав, както твърдят мнозина. А например сцената, където арменците връхлитат в апартамента, е просто празник – ироничен, смешен и органичен. Много се радвам за независимия режисьор Шон Бейкър, защото му се отваря път. Голямата награда Оскар е пряка възможност следващата му крачка да е реализирането на заветен замисъл. От този момент режисьорът може да избира какво да снима, защото ще го ухажват всички важни продуценти. Защото той сега е добра стока, опакована в най-луксозната опаковка, каквато е наградата Оскар. Така че, повтарям, много се радвам за успеха на Шон Бейкър – оттук нататък ще избира какво да снима и с кого.
ЗВЯГИНЦЕВ ПО ВРЕМЕ НА СНИМКИТЕ НА НЕЛЮБОВ
Четохте ли книгата на Александър Роднянски „Нелюбов“?
Не. Засега не съм я и виждал. Всъщност знам всичко, което може да се прочете в нея. Никакви новини.
Бил ли сте в България?
Нито веднъж. През май ще дойда за първи път. В София ще има ретроспектива на всичките ми пет филма. И много се радвам. Такива пълни ретроспективи досега е имало само в Ню Йорк и Париж. В Русия засега никой такова нещо не е направил.
С нетърпение ви чакаме на Фестивала на българското кино – Награди на СБФД „Васил Гендов“.
АНДРЕЙ ЗВЯГИНЦЕВ С НАГРАДИТЕ ЗЛАТЕН ЛЪВ ЗА ЗАВРЪЩАНЕ (2003)
