ЯНА СТЕФАНОВА

 

„Колкото и далеч да се връщам в спомените си, границата между действителност и фантазия е отчайващо неясна. Беше ми нужен почти цял живот, за да разбера, че точно в това е ключът към съществуването ми.“

Така започва автобиографията си Роман Полански, подсказвайки, че страстта му към въображаемият свят на киното е повече от предначертана.

През август Роман Полански навърши 90 години, а по-малко от месец по-късно най-новият му филм „Дворецът“ бе прожектиран на Международния филмов фестивал във Венеция. Филмът пренася зрителите в луксозен швейцарски хотел, в който богати и ексцентрични гости от цял свят се стичат за пищна вечеря на 31 декември 1999 г., за да посрещнат новото хилядолетие. Отделните истории ще се преплетат, а сблъсъкът на различни персонажи ще създаде абсурдна черна комедия, наситена с провокации. В главните роли са Фани Ардан, Джон Клийз, Мики Рурк и други. Съсценаристи са Йежи Сколимовски и Ева Пиасковска. Полански и Сколимовски работят заедно и по сценария на „Нож във водата“ (1962) – един от първите филми на режисьора.  

Уви, мненията за „Дворецът“ са по-скоро негативни. Дали коментарите са обосновани, имахме възможност да разберем съвсем наскоро. Премиерата на филма в България и единствена обявена прожекция за момента беше в рамките на Cinelibri на 20 октомври в зала 1 на НДК.

 

Роман Полански е носител на най-престижните филмови награди като Оскар, Златна Палма, БАФТА, Златен глобус и други. През кариерата си, вече повече от петдесет години, успява да създаде свой стил на работа, въвличайки зрителите в създадения от него свят на екрана. Влиянието му на световната филмова сцена и особено в Полша е безспорно.

Роман Полански е роден в Париж, но семейството се мести в Краков още през 1936 г., заради зараждащите се антисемитски настроения във Франция. След избухването на Втората световна война цялото семейство попада в краковското гето, делейки жилище с други семейства. Майката на Роман работи като чистачка в замъка Вавел, но не след дълго загива в Аушвиц, докато е бременна в четвърти месец. За щастие Полански и баща му успяват да се спасят и няколко години по-късно, след войната, бъдещият режисьор учи в художествено училище. Увлечението му по седмото изкуство започва от съвсем ранна възраст. Той споделя, че за него филмите се превърнали в абсолютна обсесия. Очарова се от всичко, свързано с киното – от аурата, която ги заобикаля, чудодейната синхронизация на звука и изображението, дори и прашната миризма на седалките в киносалона. Изглежда бъдещето на Роман Полански се оформя още в детството, докато наблюдава с възхита лъча, прорязващ тъмнината от прожекционната кабина.

В началото на кариерата си, през 50^-те години в Полша, Полански се занимава с актьорско майсторство и прави режисьорския си дебют с филма „Колело“ – полуавтобиографичен филм, в който участва и самият той. Филмът разказва истинска история, в която известен престъпник твърди, че ще продаде велосипед на Полански, но вместо това го ограбва и пребива жестоко. Лентата се смята за изгубена. Темата за насилието и вмъкването на автобиографични елементи ще продължат да се прокрадват във всеки следващ филм на автора. Докато е студент във филмовото училище, работи по още няколко късометражни филма.

През 1962 г. излиза и „Нож във водата“, един от значимите полски филми след Втората световна война и му носи първата номинация за Оскар. Филмът е психо-крими история, в която се преплитат любов, съперничество и престъпление. В по-голямата си част сюжетът се развива на едно място – лодка във водата. Водата като елемент и разгръщането на конфликта само на една локация, сред малко на брой персонажи, са подходи, които Роман Полански тепърва ще използва. Изследването на човешката психология и взаимодействието ѝ с насилието и как жертвата би могла да се превърне в насилник са част от темите, които могат да бъдат открити във филма, и те ще продължат да присъстват в творчеството му. А отвореният финал на „Нож във водата“ без почти никакво действие в кадъра е в тотален противовес на нарастващото напрежение през целия филм.

 ОТВРАЩЕНИЕ (1965, РЕЖИСЬОР РОМАН ПОЛАНСКИ) 

Следващата творба на Полански е „Отвращение“ (1965) с Катрин Деньов в главната роля, която тогава е на двайсет и две години. Това е психологически хорър, който изследва страховете, параноята и разпадащата се психика на главната героиня в рамките на четирите стени на апартамента ѝ. Деньов умело преминава през различни състояния на срам, потиснатост, лудост, страст и погнуса. Взаимодействието на героинята с различни предмети в жилището, символизиращи сексуалната, но и социалната фрустрация, спомагат за визуализирането на постепенното пропадане на разума. Зрителят вижда света през изкривената ѝ субективна преценка, агонията и алиенацията са пропити във всеки кадър от филма. Интересното е, че въпреки всичко, Роман Полански счита „Отвращение“ за естетически компромис и не е доволен от крайния резултат. Работейки по филмите си, той обръща внимание както на най-малките детайли, така и на цялостната картина. За него киното е атмосфера и успява да създаде свой собствен сюрреализъм. Както самият той споделя: „На моменти пред мен се изправяха такива препятствия, че имах нужда от цялото си въображение, само за да оцелея“. Светът, който режисьорът строи с всички възможни средства на кинематографа, често ще се лута между реалност, фантазия и халюцинация.

Може да се направи паралел между „Отвращение“ и „Бебето на Розмари“, защото двата филма заедно с „Наемателят“ (1976) оформят т.нар. „Трилогията на апартамента“. В центъра и на двата филма е женски персонаж, който се лута между границите на халюцинациите и реалността. Разликата е, че Розмари е социална млада жена, чиято параноя се оказва съвсем основателна. Пространството, което героинята обитава, е просторен апартамент, който с напредването на събитията я тласка все повече към изолацията и психическия срив. За самия Полански „Бебето на Розмари“ е комбинация от класически филм на ужасите и история, която изследва психологически своите герои. Какво се случва с теб, когато никой не ти вярва, колкото и невероятна да е истината? Когато властта и контрола на една личност върху друга е не само установена, но и дълбоко вкоренена в социалните разбирания? Последното е и особено релевантна тема за 60^-те години в Америка, когато се появяват книгата и филмът. Toзи филм е доказателство, че режисьорът се справя забележително с екранизацията на литературни творби.

 КИТАЙСКИ КВАРТАЛ (1974, РЕЖИСЬОР РОМАН ПОЛАНСКИ) 

Няма как да подминем и абсолютната неоноар класика „Китайски квартал“ (1974). Считан за един от най-значимите културно и естетически филми, той разказва историята на детектив Джейк Гитис (Джак Никълсън), нает да разследва случай на изневяра. Колкото по-надълбоко навлиза в разплитането на мистерията, толкова повече тайните и корупцията на града се разгръщат пред детектива. Поради естеството на работата си главният герой е изолиран от обществото и формира ценностите си според професионалната си етика. Заобикалящият го свят е изпълнен с насилие, а корупцията се проявява във връзка с водата – любим елемент на Полански. Детектив Гитис тръгва по пътя на истината, нещо повече, той трябва да я разбере, но както в предишните филми на Полански, колкото и отчаяно да се опитва да овладее ситуацията, контролът е в отсрещната страна, а героят е безпомощен. Именно в този филм могат да се забележат и много автобиографични мотиви от живота му, особено от времето в Краков – биографията на режисьора е фрагментирана и пречупена в много отделни елементи и герои във филма. Това, което отличава „Китайски квартал“ от останалите филми ноар, дори чисто визуално, е в несъвършенствата – дали ще е лепенката на счупения нос на детектива или окото на героинята на Фей Дънауей или просто несъвършенство в характера на Гитис. Филмът е разказан от гледната точка на главния герой и през цялото време публиката знае само това, което той и субективната камера позволяват на зрителите да са част от разгръщащата се трагедия. В изтъкания от корупция и насилие свят, добрите намерения се оказват безполезни. Известната финална реплика: „Джейк, забрави за това. Тук е китайският квартал!“, олицетворява нихилизмът, който присъства в много от филмите на режисьора. Сякаш не само справедливост никога няма да бъде наложена, но и смисълът никога няма да бъде намерен.

А именно смисъл търсят много от героите на Полански.

 ГОРЧИВА ЛУНА (1992, РЕЖИСЬОР РОМАН ПОЛАНСКИ) 

Изследването на алиенацията продължава и в „Горчива луна“ (1992). Тук отново виждаме четири персонажа на круизен кораб. Британската двойка Фиона (Кристин Скот Томас) и Найджъл (Хю Грант) пътуват на борда, където се запознават с красива французойка и мъжът ѝ, който намира в героя на Хю Грант перфектния слушател на историята си. Любовна история, преплитаща страст, мазохизъм и садизъм. Докато чрез серия от ретроспекции Оскар разказва как отношенията му с Мими от невинна любовна връзка се превръщат в игра за надмощие, Мими продължава играта, опитвайки се да прелъсти Найджъл. Темите за сексуалността и желанието винаги са присъствали под една или друга форма във филмите на режисьора. В „Горчива луна“ са преплетени до степен на ескалация на жестокостта и насилието, за да оформят застинала във времето и пространството трагична история. Освен кораба, другото пространство, което героите обитават в спомените на Оскар, е Париж. Градът е представен чрез панорамни гледки с Айфеловата кула, почти като от картичка с леко мрачен характер, както и с типични символи за града като багетите. С характерен за Полански нихилизъм и дори елемент на пародия градът се превръща в „симулакрум“, от който изход няма. Съвсем скоро и самият кораб ще се превърне в това. Въпреки всичко двамата герои отказват да се разделят и продължават да използват всякакви способи, за да навредят на другия. Невъзможно е да се прецени кой е лошият. Обсесията и разрушението са техни движещи сили. Краят е неизбежен и предизвестен.

 ПИСАТЕЛ В СЯНКА (2010, РЕЖИСЬОР РОМАН ПОЛАНСКИ) 

Основен подход в работата на Роман Полански е представянето на реалността и пространството, което героите му обитават, чрез тяхната субективна гледна точка и светоусещане. Изключение не правят „Деветата порта“ (1999) и „Писател в сянка“ (2010). Различни като жанр и стилистика, и в двата филма присъстват книгите като основна движеща сила. В „Деветата порта“ героят на Джони Деп разшифрова загадките на загадъчен ръкопис, а в „Писател в сянка“ героят на Юън Макгрегър е нает да напише автобиографията на бивш Министър-председател. Във филма от 1999 г. използваните цветове са меки, символиката и алюзиите с дяволското са в почти всеки кадър. В политическия трилър „Писател в сянка“ Полански залага на минимализъм и студени цветове. Зрителят усеща пространството такова, каквото то преминава през писателя. А именно заобикалящата го среда не е приветлива към него и постепенно го отхвърля. И в двата филма напрежението нараства плавно, стягайки примка около героите си. А дали дяволът ще бъде приет буквално като в „Деветата порта“, или ще е с човешко лице като в „Писател в сянка“, е единствено въпрос на гледна точка.

 ПИАНИСТЪТ (2002, РЕЖИСЬОР РОМАН ПОЛАНСКИ) 

Разбира се, ако говорим за филм с биографични елементи от живота на Роман Полански, то това е „Пианистът“ (2002). Ейдриън Броуди е в ролята на класическия музикант от еврейски произход Владислав Шпилман, който се бори за оцеляване по време на Холокоста. За разлика от много от другите филми на режисьора, това не е хорър или трилър, това е разказ за преживяванията на Шпилман, съвпадащи с тези на самия Полански. Режисьорът така и не преживява смъртта на майка си, а годините в краковското гето никога не го напускат. Може да се предположи, че създаването на този филм е форма на терапия за Полански. За разлика от много други, засягащи темата за Холокоста, „Пианистът“ не навлиза в епицентъра на развиващия се терор. Пианистът не е герой или боец, той е човек, който прави всичко възможно, за да оцелее. Моментите, в който виждаме Шпилман да свири на пиано, са изключително малко, но то присъства както като предмет, така и като символ през целия филм. Особено силен момент е сцената, в която ръцете на пианиста не докосват клавишите, но музиката извира от съществото му. Изборът на музика играе основна роля, особено в най-ключовата сцена във филма, превърнала се в класика. Пред немския офицер Шпилман не просто свири балада на Шопен, той разказва живота си, а това може да се окаже лебедовата му песен. Композиторът е един от символите на Полша и изборът да присъства именно в тази сцена е абсолютно обоснован. Различен от повечето филми на Полански, „Пианистът“ извисява волята за живот. Ако героите на Роман Полански са във вечно търсене на смисъл, то пианистът намира такъв чрез музиката, за него тя е утешение и движеща духовна сила.

 ДЕВЕТАТА ПОРТА (1999, РЕЖИСЬОР РОМАН ПОЛАНСКИ) 

Героите на Роман Полански, така и самият той, се изправят пред препятствия. Въображението и техният прочит на реалността е това, което често ги погубва. Филмите му може да се разглеждат като опит да се очертае сблъсъкът на тъмните сили в света с отделните индивиди, които всячески се опитват да преодолеят изолацията си и да намерят смисъл и стойност извън тях самите. Макар режисьорът да избягва да коментира творчеството си, все пак споделя, че иска да прави филми, в които усещаш стените около себе си. Интересува се от поведението на хората под стрес, когато те не са в комфорта на ежедневието и не могат да си позволят да спазват конвенционалните правила на обществото. Биографични елементи, представени визуално или преплетени като част от историята, както и теми, които са повлияли на живота му, винаги присъстват във филмите на Полански. Киното, което създава, е мрачно, клаустрофобично, изпълнено с мистерии, плъзгащо се между сюрреализъм и реалност, в постоянно търсене на смисъл. Може би именно на границата между действителност и фантазия се крие спасението.