БОРЯНА МАТЕЕВА
ЛЕСНО ЛИ Е ДА БЪДЕШ МЛАД В ЕРАТА НА ИЗКУСТВЕНИЯ ИНТЕЛЕКТ?
Филмът Отговор на всички въпроси е Urban-история за поколението Z, разказана темпераментно, без преструвки и морализаторство. Какво ги вълнува, в какво вярват, какво желаят днешните младежи? От какво се страхуват, на какво се гневят и накъде са се запътили? „Джен Зи“, както стана широко известно напоследък, се оказа, че не е толкова безобидно и безидейно, доказаха го масовите протести в София в края на 2025 г. (Друг е въпросът какво реално постигнаха младите...) Всъщност проблемите им не са политически, а най-вече тежко екзистенциални.
И ето, един български филм ги показва в тяхното автентично ежедневие и го прави динамично и откровено. Такива истории в нашето кино са рядкост – без жанрова строгост, без строен сюжет, с волно преливане на три обикновени житейски истории, обединени от нещо необикновено. Тук именно се разгръщат дързостта и талантът на автора – да вкараш магическото, фантастиката или квантовата физика в битовите драми. И да го направиш фино, елегантно и енигматично. Това, което впечатлява в Отговор на всички въпроси е начинът, по който сериозните въпроси надничат закачливо зад баналните случки, но са винаги там и прозират отвъд непретенциозната фабула. Осмислят я весело-иронично, хашлашки и философски едновременно... Защото кой има отговора на всички въпроси? Бог, животът, Съдбата, Вселената, Висшия разум, квантовото поле? Някой може да открие намигване към последната книга-завещание на големия физик Стивън Хокинг, но тя е „Кратки отговори на големите въпроси“, а тук имаме по-мащабна амбиция – на всички въпроси. Иронията и самоиронията са чуден подход и настройват зрителя на комедийна вълна, но всъщност историята се оказва драматична...
Става дума за три момичета в началото на двадесетте си години. Те страстно търсят любов и идентичност. И трите са хубави, дългокоси и модерни, с добър социален статус, живеят и работят в София. Но и на трите нещо дяволски им липсва, неудовлетворени са, всяка по своему.
Едната е барманка в нощен клуб, но и самодейна актриса, с раста прическа, пиърсинги и татуировки, дива като зверче, неуправляема. Несериозна е, пропуска уговорки, но се усеща, че е много чувствителна. Има проблеми с наркотиците и баща ѝ я праща на психотерапевт.
Втората е земна и амбициозна, мечтае да бъде актриса, но няма нужния талант и след като я изгонват от трупата, се прехранва като „играе“ различни „роли“ в живота срещу заплащане.
Третата е секретарка в адвокатска кантора, но работи без желание, твърде разсеяна е и постоянно се проваля. Гаджето ѝ брутално я изхвърля от апартамента, където живеят. Пътищата на трите девойки се пресичат, но сюжетът не се гради върху случки и срещи. Спойката, която го държи, е нещо странно и необяснимо за рационалния ум. В трудните моменти, когато изпадат в криза, отхвърлени са, или мразят себе си, всяко от момичетата чудодейно намира утеха в... Нещото. Някаква същност, може би духовно създание, безтелесно същество, което винаги е наблизо и безрезервно ги разбира. Зрителят никога не го вижда, но те му говорят като на близък или любим и в него намират опора. С една дума, то им дава всичко онова, което не откриват в реалността. В това присъствие момичетата виждат перфектния партньор – загрижен, откликващ, любящ. Измислили са го, влюбени са в него, ревнуват го, ядосват му се като на жив човек, докато накрая все пак осъзнават, че това е щура, но и опасна фантазия. И го прогонват от живота си, при това доста брутално. Но то си намира друг наивен „гостоприемник“ в лицето на по-голямата сестра на барманката...
Авторът-режисьор Димитър Коцев – Шошо е напипал нещо много съществено за начина на съществуване на това поколение и го показва игриво, без осъждане: самотата и тревожността в големия град, търсенето на идентичност, порива към смисъл, но най-вече неистовата нужда от любов. Естествено,публиката си задава въпроса какво е това невидимо „нещо“, но няма да получи конкретен отговор. Всеки е оставен сам да намери или не обяснение на една почти комична психоситуация, граничеща с групово полудяване. Режисурата пристъпва с деликатност и тънка ирония към сюжет, който би могъл да се разгърне като комедия на нравите или пък като градско фентъзи, а защо не и като любимия на тийнейджърите хорър, но се движи най-близо до романтичната драма, без да се задържа дълго в определен коловоз.
Импровизацията се усеща като свеж полъх на всички нива и е абсолютно адекватна на фрагментирания и абсурден свят, в който се движат героините. И действително, трудно може да си обясним защо вместо да си намерят гаджета от плът и кръв, тези красиви и чувствителни девойки се доверяват на безплътен въображаем любим, върху когото проектират тревогите и желанията си.
Тази ситуация силно напомня общуването с Изкуствения интелект, който все повече става фактор в ежедневието ни и нерядко се случва да измести реалното общуване. Може би и затова във филма „нещото“ се материализира във вид на автономна кола, която се движи без водач по софийските булеварди и се появява винаги където и когато я повикат. Това е първият случай в българското кино, в който виждаме такова необичайно превозно средство и то се превръща в чудесна метафора на психическото състояние на героините... Мечта, копнеж и реалност са се слели в интригуващ кинематографичен образ. До скоро той би бил фантазен, но вече е реалност, макар и доста рядък по нашите пътища. Така за първи път оглеждаме София вече през маршрута на автономно возило. И тя също започва да ни изглежда необичайно...
Но градът присъства осезаемо и със своите малки улици и кръстовища, модерни, дизайнерски подредени домове, зелени пространства. Средата, в която се движат трите момичета, носи белезите на динамичния градски пейзаж, но това не е центърът на София, който познаваме, а едно по-специално място, рядко виждано на екрана. Закътан бар за познавачи, сумрачен безистен, подземен паркинг, елегантна адвокатска кантора, надлез над оживен булевард, просторно хале, превърнато в пространства за танц и театър... Това е една може би идеализирана София, приютила първото изцяло дигитално поколение, което е израснало със смартфони и социални мрежи и живее повече в свой измислен свят. А камерата на оператора Александър Станишев обича не само лицата на героините, въплътени от младите актриси Анастасия Жовтодид, Велина Георгиева и Сара Драгулева, но и местата, където се разиграват драмите, депресиите и емоционалното израстване на героините. За повече автентичност те играят със собствените си имена и това носи непринуденост, която се усеща на всички нива. Заразителна е лекотата, с която се разгръщат случките и диалозите – естествени, органични, вибриращи на вълната на зумърите.
Преди години Димитър Коцев – Шошо направи своя дебют в игралното кино с филма Лора от сутрин до вечер (2011), където проследяваше ежедневието на младо момиче на прага на съзряването, определяно от хвърлянето на магически зарове. Тогава това беше певицата и актриса Милена Николова – Миленита, въплътила образа на независима и модерна градска млада жена, която се сблъсква с необикновени неща в търсенето на приятелство, любов и доказване. В следващия Маймуна (2016) авторът-режисьор отново се обръща към младите, този път тийнейджъри, но ги сблъсква с реална драматично-трагична ситуация. В последния си филм режисьорът сякаш доразвива образа на Лора (умножава го по три), обогатява го с вариации на житейско поведение и го прави по-хард. Има го същият мистериозeн момент, но заровете на Съдбата са се превърнали в загадъчно присъствие, което напомня появилия се междувременно Изкуствен интелект. Само че, за разлика от реалния ИИ, тук филмовият може да чувства и винаги е в синхрон с емоциите на героините, винаги безрезервно ги обгрижва, до момента, когато те осъзнават, че това е опасна психопроекцияа и психозависимост... И в този филм режисурата е запазила рядка флуидност, напълно адекватна на духовния строй на героините и това в най-голяма степен е постигнато през майсторския монтаж (дело на Зорица Коцева), който кинематографично предава динамиката в битието на момичетата и бързината в смяната на настроенията им. Така, през ритъма, носещ темпото на градското движение, органично се преплитат романтичната драма, фентъзи фантастиката, леката комедийност, елементи от мюзикъла. Грубостта, бруталността, агресията от реалния живот са оставени за новините, някъде далеч.
Напоследък обаче ни разтърсват съобщения за крайна жестокост, дори садизъм у младите, за отсъствие на емоционална интелигентност и въобще на морални ценности. Затова филми като Отговор на всички въпроси са ценни, защото деликатно се занимават с чувствата. А измислените „чувстващи“, привидно съзнателни същности накрая са разконспирирани и отхвърлени, за да се изправим очи в очи с житейската реалност. Тя идва с израстването и болката, макар тук те да са представени забавно, в едно уредено, градско битие.
Но Димитър Коцев – Шошо има чувствителност и за суровата социална действителност. Нея той изследва в документалните си филми, да споменем само Следеният човек (2022), където се потапяме в психологическите травми, нанесени от Държавна сигурност и тоталитарната система върху живота на един интелектуалец като Веселин Бранев.
Преди години, по времето на Перестройката, истински фурор беше направил един документален филм от СССР Лесно ли е да бъдеш млад? (1986) на латвийския режисьор Юрис Подниекс, за поколение, което не желае повече да живее в тоталитарен свят. Проблемите на младите бяха реални и най-вече социални и политически. Днес ситуацията в света е тотално променена – интернет, фейсбук, ИИ, автономните коли... Проблемите са по-скоро екзистенциални, поне в демократичните държави. Но днес също не е по-лесно за младите. Основните, вечните въпроси остават същите, а се наслагват и толкова други. Историята, която Шошо разказва във филма си, през забавлението и самоиронията, ни фокусира върху човешката природа, без ни най-малко да е назидателна. Тя е живо и непретенциозно свидетелство както за объркаността на днешните млади, така и за способността им да се осъзнават и развиват като отговорни същества. След години филмът би могъл да се разглежда като емоционална капсула на времето.
В един момент по-голямата сестра на една от героините във филма казва: „Ден за ден живеене не става. Нанякъде трябва да потеглиш!“. И те потеглят, освободили се от празните фантазии. А докъде ще стигнат „джен зи“-тата, остава да видим. Именно те ще трябва да се справят с диктата на ИИ и да отстояват хуманизма. Те са бъдещето и надеждата.
*Текстът е по проект на сп. КИНО „София в новото българско игрално кино. Човекът в светлините и сенките на града“, реализиран с финансовата подкрепа по направление „София – творчески град на киното под егидата на ЮНЕСКО“ към Столична програма „Култура“.
