ОРИЕТА АНТОВА

 

ПОСОКИ НА СТЕФАН КОМАНДАРЕВ ИЛИ ЧОВЕКЪТ В ХРОНОТОПА НА СТОЛИЦАТА

 

Всеки град живее и пулсира в собствен ритъм. Изкуството, в частност киното, улавя урбанистичните пулсации и ги превръща в сюжети с атмосфера, социални, морални и естетически значения. Модерният град, възникнал през XIX век, посредством своята динамика, анонимна обособеност, социално-емоционален контекст, оформя филмовия език. Той пък създава нови представи и преживявания, които привличат и провокират зрителския поглед. Филмът Посоки на Стефан Командарев (аплодиран от публиката при показа си през 2017 г. в програмата „Особен поглед“ на фестивала в Кан, получил награди от международни кинофоруми в Испания, Тирана, Виена, Брюксел, Сараево) чрез умели операторски ракурси и автентични човешки истории изгражда многофункционална картина на съвременния градски пейзаж. 

 ПОСОКИ (2017, РЕЖИСЬОР СТЕФАН КОМАНДАРЕВ) 

 

ГРАДЪТ КАТО ГЕРОЙ – ПРОСТРАНСТВО НА ПРОТИВОПОЛОЖНОСТИ И ИЗГУБЕНИ МЕЧТИ

Действието в Посоки – историите от професионално-личния живот на шестима таксиметрови шофьори и на техните клиенти, се проектира изцяло в София. Българската столица е не само градско пространство със своята архитектура – улиците, порутените подлези, кварталите, занемарените сгради, но тя е и драматургично метафорично усещане на индивида за опасността, отчуждението, самотата, безнадеждността, разрухата, надеждата, които се раждат в едно денонощие. Тоест градът е и конкретен фон, и действащо лице със своите символно обособени светлини (човешки срещи, динамика, жажда за живот, спонтанен благороден жест) и сенки (социални проблеми, конфликти, страхове). Кинематографично това се постига чрез „играта“ със светлинния поток (улични лампи, фарове на коли, неонови реклами, витрини, отражения по асфалта и стъклата…) и приглушени отблясъци (тъмни места, силуети, частично визуализирани лица, контрасти, създаващи психологическо напрежение). Корупцията и индивидуалната солидарност, тънкият баланс между битието и смъртта, между доброто и злото в човешката природа са визуализирани достоверно и емоционално чрез специфичния операторски поглед на Веселин Христов. Движещата се камера, следваща персонажите в и вън от автомобила, естественото нощно осветление, снимането през прозорците, студените, приглушени, синьо-сиви тонове, близките и средни планове, минималистичния монтаж, създават усещането, че зрителят е съучастник в разговорите и действията на пътуващите към своята съдба филмови герои.

 ОПЕРАТОРЪТ ВЕСЕЛИН ХРИСТОВ И РЕЖИСЬОРЪТ СТЕФАН КОМАНДАРЕВ ПО ВРЕМЕ НА СНИМКИ 

 

В Посоки „диша“ градът с много лица:

модерно, с технологиите, ритъма на деня и нощта, с масовата си култура (от рок до чалга музиката, разпознаваеми места);

гротескно с тъмното си отражение – престъпност (рекета), морална деградация (изневярата, продажността, отчуждението, агресията);

постмодерно с фрагментарната си ситуационна реалност/симулация (новелистичната стилистика, съчетаваща прякото действие – житейския избор с абстрактността на медийния коментар);

документално с критичен поглед към социалната действителност и близкото минало (ежедневие, власт, социално разслоение, обществена и културна конфронтация, опорочена ценностна система).

Така създадената урбанистична конструкция (различните райони в София-град), дългите кадри от перспективата на вътрешното пространство на такситата (продължителни планове без видим монтаж), споменът, журналистическият и чисто човешкият резонанс на сюжетните фабули при персонажите превръщат личните истории в пълнокръвен образ на съвременното общество. Защото, както пише Борис Минков в своята книга „Град. Междинни полета“ (изд. Жанет 45, 2011): „Градската цивилизация е изобщо такъв социален посредник, в който се представя и конфигурира междинното пространство между човека и външния за него свят. Това е територия, в която се полагат отношенията между себе си и другите, защото градът не просто събира хората, но ги въвлича в процедури на представяне и сравнение. В контекста на градското присъствие човекът за първи път рефлектира върху ролевото си поведение, съставя своя индивидуален баланс между комплекса от непреднамерени, привидно непредизвикани действия и абстрахиращата мисловност… Градът е сцена, на която механично и без прекъсване се пренасят варианти на преминаване между дистанцирането и приближаването“.

 КАДЪР ОТ ФИЛМА 

 

ЧОВЕКЪТ В СЪВРЕМЕННИЯ ГРАД

Посоки на Стефан Командарев е филм, който буди морално безпокойство (художествено направление в полското кино (1976 – 1981), а това словосъчетание Андрей Звягинцев определя като критерий за добро кино). В този ред на мисли особено внимание заслужават персонажите във филма, като илюстрация и обобщение на образа на нашия съвременник, проследен по следните отчетливи характеристики: усещането за самота, въпреки обкръжението си; ускорената ритмичност на ежедневието; социалният дисбаланс; затруднената комуникация; индивидуалната представа за човешко достойнство, такт и апатичност.

Фокусирал се върху отделната човешка съдба, режисьорът избира специфичен ъгъл за изследване – моралния разпад в съвременното общество, когато хората се люшкат между собствената си себичност и неписаните закони за смисъл и съпричастност. Перифразирайки Анри Лефевр, според когото градското е „форма и съд, празнина и пълнота“, в драматургичния ход на Посоки се оглежда и отрязък от действителността – съдбата на хората в таксито (клиенти и шофьор), и цялостната картина – обобщеното градско битие в съвременната епоха. Филмовият образ се движи на границата между видимост – невидимост, присъствие – отсъствие, реално – илюзорно, настояще – минало, отразявайки човешката сетивност и на аутсайдера, и на условния победител. Пътникът/пътниците, като наблюдаван/наблюдавани, е/са и зрител/зрители, тоест обект/обекти и субект/субекти на обществените социално-нравствени порядки, а София – абсурдно, меланхолично място – е пространствено-времевият контекст, въз основа на който се изгражда неговия/техният разказ.

 ИВАН БЪРНЕВ И АСЕН БЛАТЕЧКИ ВЪВ ФИЛМА 

Всеки персонаж инсценира/нагажда в себе си градския сегмент, като концентрира примиренчески, властови или съпротивителни комплекси. Затворената социална общност – шофьорът на такси, „събраната от определени от слепия случай подобия“ (предприемач, учител, духовник, самотен баща…) е модел на урбанистичната общност, която се сблъсква с Другия, Различния, Разнородния, закотвен в собствената си ролева позиция/опозиция (бизнесмен, юрист, лекар, хлебар…). Всички те, в хода на социалната комуникация и сюжета дефинират градската личност, като физиономично излъчване, характер и идентичност. От пробуждането до унеса и опиянението в светлините на нощта, персонажите на Васил Василев – Зуека, Асен Блатечки, Юлиан Вергов, Васил Банов, Стефан Денолюбов, Ирини Жамбонас, Герасим Георгиев – Геро, Иван Бърнев, Стефка Янорова, Николай Урумов, Георги Кадурин, изграждат пъстра палитра от оригинални типажи. Те обобщават градската феноменална гама. Гама от индиферентност и утопичен оптимизъм, жестокост и състрадание, съпротива и бягство, човечност и бездушие, където смъртта имплицира необходимостта от избори, преосмисляне на светогледа и осъзнаване/трансформиране на житейския жребий (убийство, самоубийство, емиграция…). Така смъртта вече не е крайна точка на живота, а скрит смисъл, който придава посока, стойност и дълбочина на човешкото съществуване.

 РАБОТЕН МОМЕНТ ОТ СНИМКИТЕ НА ФИЛМА ПОСОКИ 

Тоест протагонистите се губят при фронталния сблъсък с реалността, но и се модифицират – след „отрезвяването“ вече са различни индивиди. Градът ги приютява, наранява, изхвърля и отново ги придърпва, за да ги погълне, предоставяйки им хипотетична нова възможност за свободен избор. Затова архи-хронотопът във филма може да се декодира и като машина на паметта, и като историческа метаморфоза, и като екзистенциален преход към бъдещето, а асоциативното око на камерата и смисловите внушения на Посоки да се приемат като комплексен компас в преходните епохи на обществено-икономическите промени.

 

*Текстът е по проект на сп. КИНО „София в новото българско игрално кино. Човекът в светлините и сенките на града“, реализиран с финансовата подкрепа по направление „София – творчески град на киното под егидата на ЮНЕСКО“ към Столична програма „Култура“.