ЙОАН ИВАНОВ
Откроявам съвременност и разпад като белег за три филма: Оста на живота на Атанас Христосков, Лъст на Ралица Петрова и Любоф на Ивайло Христов. Привидно те нямат нищо общо, освен че са български. Всъщност чисто български е само Любоф. Другите два са копродукции. Но и трите по някакъв начин са симптоматични за явления от съвремието ни. Ще се опитам да очертая как успяват или как не успяват в намерението си да покажат това, което искат, за света, в който живеем. Разбира се, от три филма не бива да се правят генерални изводи, но все пак са достатъчни, за да се очертае някаква посока в търсенията на техните автори.
ОСТА НА ЖИВОТА (2025, РЕЖИСЬОР АТАНАС ХРИСТОСКОВ)
Ще започна с Оста на живота, защото между другите два има по-голяма прилика като идеен заряд, а и визуална реализация. Режисьорът Атанас Христосков спечели „Златна роза“ още с дебютния си филм Номер 1. Ако зрителят очаква същата младежка енергия и в новия филм на режисьора, ще остане изненадан. Тук става дума за коренно различно кино. Самият Христосков подчертава, че идеята е на повече от двадесет години, проект, който режисьорът отдавна е искал да реализира и най-после е успял да осъществи.
Филмът разказва за духовен учител (Ларс Симонсен), който трябва да избере кой от неговите трима ученици да го наследи. В ролите на учениците са Александър Алексиев, Владимир Михайлов и Стрезо Стаматовски. Филмът е разделен на четири части, фокусирани върху пътя, който всеки от персонажите трябва да извърви, за да научи урока, който му е предопределен.
Философска притча, която се развива извън времето и пространството, битът на хората, техните дрехи препращат към някаква древност, към някакво време преди времената. Липсват и сюжетни маркери за мястото на действие. Персонажите говорят за селото, за моста, за гората екзистенциално, в тяхната чиста абстрактност. Всичко се развива в природата, дори и селищата, и „къщите“ на хората са в пещерите, в скалите – свят на пълна хармония между човек и природа. Всяко художествено произведение има право на автономност, на самодостатъчност, но не отменя изискването или по-скоро тълкуването му в определен контекст. Зрителите не могат просто да игнорират локациите във филма. През цялото време гледаме кадри от българската природа. Тя е един от основните персонажи. Разнообразието на природни форми е подходящо за една такава история на пътя, на придвижването. Изборът на конкретни локации е премислено и въздействащо. Персонажите се движат в безименна земя, но спират при Мелнишките пирамиди, при Очите на Бога, при Чудните мостове и т.н. Това са едни от най-емблематичните за България природни феномени и популярни туристически дестинации и това прави побългаряването на историята неизбежно, а желаната универсализация е трудна, което поне според мен е проблем на филма. Визията наистина е изключителна. Операторът Мартин Балкански е сътворил зрима поезия, но перфектно осветените кадри на такива свръхпознати места, снимани от дрон – може и да съм краен, но ми напомнят реклама за популяризиране на туризма.
ОСТА НА ЖИВОТА (2025, РЕЖИСЬОР АТАНАС ХРИСТОСКОВ)
Духовният учител обикаля из горите на България и учениците му се състезават за неговото одобрение. Режисьорът на филма има толкова ясна интенция за спиритуален пасторал за учители и ученици, за духовно извисяване и единение със света, че е свел филма си до онагледена лекция на йога гуру. Много от най-великите режисьори са се обръщали към Изтока, за да черпят вдъхновение и идеи. Един филм би трябвало да бъде повече от чиста дидактика или колекция от поучения и притчи.
Проблемът не е, че липсва смисъл, а че филмът е по-скоро клише за древност, мъдрост и пробуждане.
Лъст на Ралица Петрова разказва историята на Лилиан (Снежанка Михайлова), криминален психолог в чужбина, която трябва да се върне в България, за да уреди имотен въпрос, свързан с починалия ѝ баща. Така тя се сблъсква с познатите на баща си, с тромавата бюрократична система и със собствените си болки и фрустрации. Филмът поставя важни въпроси и засяга сложни теми.
ЛЪСТ (2026, РЕЖИСЬОР РАЛИЦА ПЕТРОВА)
Нарушената, но неизбежна връзка с родителите, ролята на жената, контролът и свободата, тялото като бойно поле на желания и въздържания. Идейният заряд на Лъст е безспорен. Проблемът е, че не се стига отвъд простото споменаване на тези идеи, отвъд беглото набелязване на темите. Този филм изпада в същата крайност, както и филмът на Христосков, но с обратен знак. Вместо безкритичното приемане на какъвто-и-да-е смисъл, тук е демонстрирано отказване от смисъла до степен на неслучване. Филмът рисува картина на пълно отчуждение и отчаяние. Опитва се да представи собствената си реалност едва ли не като истинския свят. Тежкият, сив и брутален свят. Светът, в който жената не е просто „майка или любовница“ (думи на самата Ралица Петрова). Вместо това обаче се създава една, не по-малко изкуствена, херменевтично затворена действителност. Героинята уж трябва да покаже жената, отвъд наложените ѝ роли, а тя самата не приема, че има живот отвъд тях. Отхвърляйки живота в неговата истинска цялост, филмът утвърждава това, срещу което се бори. Защото в реалността жените освен майки и любовници, могат да бъдат верни приятели, творци, лидери и всичко друго, което пожелаят. В Лъст жената отказва да бъде каквото и да е. Лъст отказва историята да се случи. Това решение очевидно е търсено, но това не го прави поне според мен добро решение.
ЛЪСТ (2026, РЕЖИСЬОР РАЛИЦА ПЕТРОВА)
Любоф на Ивайло Христов, за разлика от другите два филма, се вглежда в нашата съвременност и я вижда в нейната цялост. Светът се е разпаднал, но парчетата подлежат на събиране и всяко от тях може да бъде както безкрайно болезнено, така и безкрайно красиво. Разпадът е концептуализиран още в самата форма на филма – осем кратки истории, които не са свързани, но очевидно се случват в един и същи свят. В пълна степен между тях има смислова и идейна кохерентност. Неизбежно при подобно решение, някои истории са по-добри и по-въздействащи от други, но е напипана точната мярка, така че никоя от тях да не стои излишно и непълноценно спрямо останалите.
ЛЮБОФ (2025, РЕЖИСЬОР ИВАЙЛО ХРИСТОВ)
Филмът е вдъхновен от пиесата От червения плъх до зелената звезда на руския автор Алексей Слаповский. Постановка, която Ивайло Христов поставя със студентите си още през 2015 г. Той сполучливо е „превел“ пиесата на езика на киното. Заглавието подсказва, че център на тази система от истории е любовта, видяна в нейната абсолютна разнопосочност. Любовта може да е несподелена, смъртоносна, затихваща. Любовта е обожание, изневяра, грижа, отчаяние. Любовта е кино и киното е любов. Любовта е това, което ни дава смисъл. Филмът не си затваря очите за безсмислието, което е също толкова присъщо на любовта. Не забравя, че в живота има радост, че насред цялата тъга, има място за самоирония, за усмивка. Истинската любов в нашето съвремие е невъзможна, но ние никога не спираме да се стремим към нея.
ЛЮБОФ (2025, РЕЖИСЬОР ИВАЙЛО ХРИСТОВ)
И трите филма са показателни за това, че българските режисьори се интересуват от това, какво се случва в съвременния свят, в българската действителност. Дори когато авторите не успяват напълно в своята заявка, или пък прекалено много настояват върху посланието си, те ясно показват, че са част от един съвременен контекст. Чрез тях режисьорите се опитват да разберат и да тълкуват времето, в което живеем. Осъзнават разпада и го визуализират в изкуството си. Филмите им са различни като тематика, като жанр, като послания. Но обединяващо за всеки от тримата автори е концептуалното и художествено търсене. Понякога в желанието си да търсят, филмите им се разпадат. Но това е напълно разбираемо, защото ако нещо е присъщо на нашия свят, то това е разпад.
Авторът на текста е студент в магистърската програма „Литература, кино и визуална култура“ във Факултет Славянски филологии на СУ „Св. Климент Охридски“ и се обучава в модул „Филмов анализ и филмова критика“ при проф. д-р Ингеборг Братоева-Даракчиева.
