ЕЛИЦА МАТЕЕВА
Скандинавският ноар се утвърждава като едно от най-влиятелните направления в съвременната криминална литература и телевизионна продукция, характеризиращо се с мрачна атмосфера, социална критика и психологическа дълбочина. В този контекст романът „Кестеновия човек“ на Сьорен Свайструп (Søren Sveistrup) заема важно място в развитието на жанра.
Сьорен Свайструп е датски сценарист и писател, известен най-вече като създател на култовия сериал The Killing (Forbrydelsen) 2007 – 2012 г., който поставя нови стандарти за телевизионния ноар. Натрупаният опит в телевизионния наратив ясно проличава в дебютния му роман „Кестеновия човек“ (2018), съчетаващ кинематографичен стил с литературна дълбочина.
Като писател той е типичен представител на ноар литературата – в живота му присъстват редица трагични събития, които по-късно се преработват чрез творчески импулс в произведенията, които създава. Тези биографични моменти са важни за разбирането на неговото творчество. В тийнейджърските си години той научава, че е осиновен – обстоятелство, което дотогава му е било неизвестно. По-късно, в младостта си, става свидетел на още по-тежка трагедия: открива мъртвата си майка, която се е самоубила, и именно той трябва да съобщи вестта на своите брат и сестра. С баща си, когото описва от онзи период като „глупак и пияница“, води емоционални войни с години, въпреки че днес, когато самият той има деца, казва, че му е простил.
СЬОРЕН СВАЙСТРУП
По време на работата си върху „Кестеновия човек“ писателят преживява и сериозен физически срив. Здравословното му състояние се влошава до такава степен, че го принуждава да преосмисли живота си. Въпреки тежките здравословни проблеми той си поставя ежедневна задача да пише поне по няколко реда, за да продължи напред. Усещането, че все още може да контролира света на своето въображение, му дава опора в момент, когато реалността изглежда все по-несигурна.
Именно тогава той стига до убеждението, че творчеството не е просто професия, а своеобразен начин за оцеляване. Писането се превръща в пространство, в което хаосът може да бъде подреден, а личните страхове и травми – преобразени в разказ. Неслучайно в произведенията му престъплението никога не е само криминален акт, а отражение на по-дълбоки човешки рани, на самотата, загубата и невъзможността човек напълно да избяга от собственото си минало.
КОРИЦАТА НА „КЕСТЕНОВИЯ ЧОВЕК“ (2019, АВТОР СЬОРЕН СВАЙСТРУП)
Романът бързо печели международно признание, преведен е на множество езици и се утвърждава като бестселър, което логично води до неговата екранизация от Netflix през 2021 г.
Всяко криминално разследване в класическия смисъл прилича на клинична рентгенова снимка. Обикновено си представяме как следователите попадат на местопрестъплението, намират уликите, разглеждат снимки, решават логически задачи и показват с пръст виновника. Всичко е много категорично, много черно и бяло, с ясна граница за добро и зло. Когато стъпим в света на съвременния скандинавски ноар, тази уютна рентгенова машина буквално се разпилява на парчета. Сьорен Свайструп е истински архитект на социалната тревожност.
„Кестенов човеко, влез. Кестенов човеко, влез. Носиш ли ми кестенчета днес, кажи.“
„The Chestnut Man“ („Кестеновия човек“) изследва разследването на серия от брутални убийства, при които на местопрестъплението винаги се открива малка фигурка на човече, направена от кестени. Този на пръв поглед невинен символ придобива зловещо значение, превръщайки се в ключ към психологическия профил на извършителя. В скандинавската културна традиция фигурката е свързана с детството, семейната топлина и съвместните творчески игри между родители и деца. Именно този символ е преобърнат в романа – той се превръща в знак за травма, липса и нарушена връзка между родители и деца. Кестеновото човече престава да бъде играчка. То става обвинителен акт към цялата система. Свайструп разглежда един особено чувствителен за скандинавските общества въпрос: родителската отговорност и институционалния контрол върху отглеждането на деца. В страни като Дания съществува висока степен на обществена чувствителност към родителската небрежност или насилие и в това се състои идеята, смисълът на романа. Сюжетът престава да бъде очакваната гоненица на злодей и еволюира в морален коментар.
КЕСТЕНОВИЯ ЧОВЕК (2021, РЕЖИСЬОРИ КАСПЕР БАРФОЕД, МИКЕЛ СЕРУП)
В сериала на режисьорите Каспер Барфоед и Микел Серуп главните роли са изпълнени от Даница Чурчич (в ролята на следовател Ная Тулин) и Микел Бое Фьолсгор (Марк Хес – следовател от Интерпол), този артистичен дует е любопитен и харизматичен. Престъпленията в Кестеновия човек могат да бъдат интерпретирани като форма на символично възмездие – реакция на преживяна детска травма.
ДАНИЦА ЧУРЧИЧ (СЛЕДОВАТЕЛ НАЯ ТУЛИН) И МИКЕЛ БОЕ ФЬОЛСГОР (МАРК ХЕС)
Така криминалният сюжет функционира не само като разследване, но и като морално-психологически коментар върху провалите на семейството и обществото. Визуалната стилистика на сериала също заслужава внимание. Той се отличава от традиционната студена и мрачна цветова палитра на скандинавския ноар, тук често се използват топлите тонове на есента. Този контраст между визуална мекота и сюжетна жестокост засилва усещането за тревожност и дисонанс.
В новия сериал Брой до едно, брой до две с премиера в Netflix през пролетта на 2026 г. участва и актрисата Софи Гробьол – за феновете на датския сериал The Killing Софи е символ на чувствителния и интелигентен криминалист, чиито принципи често повече ощетяват личния ѝ живот и ролята ѝ на родител. Появата ѝ е своеобразна интертекстуална връзка в рамките на скандинавските ноар сериали.
Образът на следователката Ная Тулин, изиграна от Даница Чурчич в първия сериал, е ключов елемент както в наратива на сериала, така и в по-широкия контекст на скандинавския ноар. Този персонаж не е обичайният функционален „разследващ субект“, а носител на дълбоко социално и психологическо напрежение, свързано с ролята на жената в съвременното общество.
ДАНИЦА ЧУРЧИЧ КАТО СЛЕДОВАТЕЛ НАЯ ТУЛИН
ЖЕНАТА КАТО ПРОФЕСИОНАЛИСТ: КОМПЕТЕНТНОСТ И ОТДАДЕНОСТ
Ная Тулин е изградена като типичен представител на скандинавския ноар – аналитична, устойчива и напълно отдадена на работата си. В този смисъл тя стои редом до други емблематични женски персонажи. Тази линия на представяне подчертава една важна характеристика на жанра: жената не е второстепенна фигура, а водещ субект на разследването, носител на рационалност и морална устойчивост. Тулин демонстрира професионализъм, който не отстъпва на мъжете – напротив, често ги надминава. Ная предпочита да не показва емоциите и ранимостта си, не си пада по бъбренето, трудно се доверява, живее сама с дъщеря си, сексуалните ѝ връзки са еднократни и случайни.
КОНФЛИКТЪТ РАБОТА – СЕМЕЙСТВО: СТРУКТУРНА ДИЛЕМА
Същевременно персонажът е конструиран върху дълбок вътрешен конфликт: между професионалния дълг и майчинството. Тулин е самотна майка, чиято дъщеря често е обгрижвана от по-възрастен родител (бивш полицай). Този детайл не е случаен – той подчертава междугенерационната зависимост и същевременно „разместването“ на традиционните роли. Обещанията, които Тулин дава на детето си и не успява да изпълни, се превръщат в повтарящ се мотив. Те функционират като морален маркер: всяко неизпълнено обещание задълбочава чувството за вина и поставя под въпрос нейната идентичност като „добра майка“. Тук сериалът влиза в диалог с реални обществени дебати в скандинавските страни, където балансът между кариера и семейство е обект на постоянна критическа рефлексия.
КАДЪР ОТ КЕСТЕНОВИЯ ЧОВЕК
СОЦИАЛНИЯТ ПРОЧИТ: МАЙЧИНСТВОТО КАТО МОРАЛНА КАТЕГОРИЯ
В контекста на темите на романа на Сьорен Свайструп, свързани с родителската грижа и детската травма, персонажът на Тюлин придобива допълнителна символна тежест. Докато престъпленията в сюжета са резултат от крайна форма на родителски провал, Тулин представлява „граничен случай“ – тя не е насилник или пренебрегващ родител, но е поставена в ситуация, в която обективно не успява да бъде напълно присъстваща в живота на детето си. Така сериалът поставя един неудобен въпрос: дали е възможно да бъдеш едновременно напълно отдаден професионалист и пълноценен родител? Отговорът не е еднозначен, а остава отворен – характерна черта на скандинавския ноар. За разлика от по-традиционните криминални жанрове, тук женският персонаж не е идеализиран. Тюлин е едновременно силна и уязвима. Тя не успява да „балансира“ съвършено – и именно в това се крие нейната автентичност. Анализите на критиката и онлайн журналистиката често подчертават именно тази двойственост: от една страна – възхищение към нейната компетентност; от друга – критика към нейната дистанцираност като майка. Тази амбивалентност е съзнателно търсен ефект – тя отразява реални социални напрежения, а не предлага утешителни решения.
В края на историята Тулин прави избор в полза на детето си. Този акт може да бъде интерпретиран като етичен жест, чрез който персонажът частично „възстановява“ нарушената връзка. Важно е обаче да се подчертае, че това не е пълно разрешаване на конфликта, а по-скоро символичен опит за баланс. Сериалът не предлага утопична хармония, а реалистична, крехка форма на помирение.
При Ная майчинството не е елиминирано като роля, тя е в постоянен конфликт между вина и социален натиск заради професията. Тулин не повтаря архетипа на женския детектив от датското кино, а реалистично го връща към социалната действителност.
БРОЙ ДО ЕДНО, БРОЙ ДО ДВЕ (HIDE AND SEEK / TÆLLE TIL EN, TÆLLE TIL TO) – БЛЕДОТО ПРОДЪЛЖЕНИЕ НА ИСТОРИЯТА
КЕСТЕНОВИЯ ЧОВЕК – БРОЙ ДО ЕДНО, БРОЙ ДО ДВЕ (2026, АВТОРИ ДОРТЕ ВАРНЕ ХЬОГ, КРИСТИЯН БЕНГТСОН, ЕМИЛИ ЛЕБЕК)
„Едно, две, три – убиец те следи. Четири, пет, шест – как ще спиш нощес?“
В природата на кукувичето е да избутва яйцата на други птици от гнездата им, за да може самото то да оцелее. Датските фенове на криминалните романи чакат дълго време новата книга на Сьорен Свайструп и новия сезон на Netflix.
КОРИЦАТА НА БЪЛГАРСКОТО ИЗДАНИЕ НА ИГРА НА КРИЕНИЦА (2024, СЬОРЕН СВАЙСТРУП)
Ето че „Брой до едно, брой до две“ („Игра на криеница“ – у нас в превод на Ева Кънева, изд. Емас) излиза през 2024 г., 600-те страници са пълни с герои и истории, разделени в шест остри като бръснач глави, развиващи сложните отношения между Марк, Ная и дъщеря ѝ Ле. Две години след събитията от първия сезон, Марк и Ная се срещат отново и искрата между тях бързо пламва, въпреки че Марк и неговото бягство от чувствата е причина за раздялата помежду им.
КЕСТЕНОВИЯ ЧОВЕК – БРОЙ ДО ЕДНО, БРОЙ ДО ДВЕ (2026)
Следователите Ная Тулин (Даница Чурчич) и Марк Хес (Микел Бое Фьолсгор) разследват случай с изчезнала 41-годишна жена – жестокото убийство с множество нишки води към по-стара, неразкрита случка със 17-годишна гимназистка. Става ясно, че жертвата е била подложена на дигитално преследване в продължение на дълъг период. А когато и един баща на семейство започва да получава заплашителни съобщения с детска броилка, става ясно, че е налице сериен престъпник, който явно има морален проблем с изневярата и любовните афери. И двата случая са свързани с една зловеща детска броилка, която извършителят използва в своеобразна извратена игра на криеница с жертвите си. Дали убийствата могат да са свързани с по-стар случай – тийнейджърката Ема, дъщеря на Мари Холст (Софи Гробьол) – и какво се е случило в дълбоките гори през 1992 г.? Главният прокурор решава да закрие случая с Ема Холст, но упоритият Хес настоява той да бъде отново отворен.
Брой до едно, брой до две не е толкова революционен, колкото Кестеновия човек. Трудно е да се надскочи магията на първия сериал, особено когато се търси успеха на предхождащия с привидно познат наратив, започващ в миналото и бързо пренасящ действието в настоящето. Бавно, но сигурно, криминалистите насочват вниманието си към реални семейни конфликти, характеризиращи се с изневяра, насилие от страна на партньора и последващи грозни и горчиви разводи. Възможно ли е единствено презираните партньори да търсят отмъщение, или има по-широка закономерност в осъществяването на бруталните убийства?
КЕСТЕНОВИЯ ЧОВЕК – БРОЙ ДО ЕДНО, БРОЙ ДО ДВЕ (2026)
Зрителят попада в един сякаш по-понятен причинно-предположим свят. Въпреки това усещането е меланхолично. Не защото злото е победено, а защото никой от персонажите не намира истинско спасение. Нито майката, нито убиецът, нито дъщерята, останала сама след смъртта на Ная. В този смисъл вторият сериал е по-малко шокиращ и предизвикващ страх и много повече разказ за наследената емоционална самота в иначе „уреденото“ скандинавско общество.
И именно тук се вижда една особеност на съвременния Nordic noir – жанрът все повече започва да измества центъра си от „страшното чудовище“ към „травмата като социална диагноза“. Това е и причината много зрители, особено онези, които очакват продължение на психологическия ужас и атмосферата от първия сезон, да останат с усещането, че са излъгани. Първият сериал работи почти архетипно. Там злото е конструирано като митологизиран мъжки убиец – фигура, която действа с ритуална последователност, оставя знаци, превръща престъплението в алегоричен жест. Кестеновите фигурки са необикновени улика, те са визуален подпис на травмата. Във втория сезон Свайструп измества акцента. Вместо фигурата на чудовището, той предлага разпадналата се психика на жена, преживяла семейна деформация. Това автоматично измества и жанровото усещане: ужасът вече не идва от неизвестното, а от прекалено обяснимото. Когато мотивът на убиеца бъде сведен до битова психологическа травма, зрителят престава да се страхува и започва да рационализира. Страхът се превръща в казус. Брандът, марката Nordic noir традиционно функционира най-силно именно когато злото остава непроницаемо.
СОФИ ГРОБЬОЛ ВЪВ ВТОРИЯ СЕЗОН НА КЕСТЕНОВИЯ ЧОВЕК – БРОЙ ДО ЕДНО, БРОЙ ДО ДВЕ
Интересното е, че сериалът все пак се опитва да компенсира това чрез тройната женска структура: жената-следовател, жената-жертва и жената-убиец. Това е може би най-съществената тематична линия на сезона. В един привидно социално уреден скандинавски свят, трите образа на жени се оказват еднакво дезориентирани. Едната търси истината, другата търси възмездие, третата – собствена идентичност в загубата на дете. Така сериалът започва да говори не толкова за престъпление, колкото за невъзможността жената-субект да намери стабилност в общество, което отвън изглежда балансирано и подредено. Тук присъствието на Софи Гробьол (Sofie Gråbøl) е изключително важно и неслучайно много зрители реагират силно именно на нейния персонаж. Тя носи със себе си цялата памет на сериала The Killing и на класическия Scandinavian noir. Самото ѝ присъствие функционира почти метатекстуално – зрителят автоматично пренася върху нея очакванията за тежка психологическа драма, майчина вина, социална студенина. И сериалът съзнателно използва това. Нейната героиня става медиатор между скръбта и истината, но и между миналото на жанра и новата му форма. Особено спорен се оказва изборът да бъде ликвидирана Ная Тулин – персонажът на Даница Чурчич. Точно това предизвика най-силната реакция сред зрителите. Във форумите повечето зрители пишат, че след този обрат са изгубили желание да довършат сезона, защото сериалът „убива собственото си ядро“. И действително – драматургично това решение е много рисковано. Тулин не е просто поредният следовател. Тя е емоционалният баланс на историята. Марк Хес функционира по-скоро като дистанциран мъжки персонаж, фрагментиран, почти призрачен. Тулин е тази, която заземява света на сериала в човешкото.
ДАНИЦА ЧУРЧИЧ В КЕСТЕНОВИЯ ЧОВЕК – БРОЙ ДО ЕДНО, БРОЙ ДО ДВЕ
След смъртта ѝ разказът губи центъра си и започва да прилича повече на поредица от сюжетни механизми, отколкото на психологически трилър. Любопитно е, че критиката не е напълно единна. Част от медиите приемат сезона положително именно заради по-интензивния екшън и по-мрачната визуална стилистика. Публиката реагира с повече критични бележки. Именно зрителите, които очакват продължение на първия сезон като атмосфера и емоционална логика, са най-разочаровани. Особено заради усещането, че сериалът подменя собствената си идентичност.
От продукционна гледна точка сезонът остава впечатляващ. Шестте епизода са написани от екип около Сьорен Свайструп, а режисурата е поверена на Рони Езра и Милад Алами. Визуално сериалът продължава традицията на студената скандинавска образност – приглушени цветове, мъгливи пространства, стерилни интериори, усещане за емоционална празнота. Стилистиката обаче вече не е достатъчна, за да компенсира драматургичните компромиси.
В първия сезон страхът е структуриран като неизвестност. Във втория той е психологизиран. А когато злото стане прекалено обяснимо, то престава да бъде мит и се превръща в симптом. И може би именно това е най-голямата промяна: Брой до едно, брой до две вече не се интересува толкова от чудовището, а от травмата, която ражда чудовища.
Използвани източници:
Свайструп, Сьорен. Кестеновия човек. София: Емас, 2020, с. 560.
Свайструп, Сьорен. Игра на криеница. София: Емас, 2024, с. 616.
Law, Katie. Soren Sveistrup: “I write about emotions to control my own”. The Standard [online]. Available from:
https://www.standard.co.uk/culture/books/soren-sveistrup-interview-the-chestnut-man-a4036081.html.
Netflix Studios. The Chestnut Man – Press Material [online]. Available from:
https://assetshare.netflixstudios.com/edfdbefc-6939-4a1c-9bb9-7899cb7e3291.
Q&A: Søren Sveistrup, Author of The Chestnut Man. Crime by the Book [online]. Available from:
https://crimebythebook.com/nordic-noir-interviews/2019/9/5/qa-soren-sveistrup-chestnut-man-sla49.
Vielsker Serier. Anmeldelse: Kastanjemanden [online]. Available from:
