КАЛИН НИКОЛОВ
Знае се, че на фантастиката се е гледало като на област без достатъчно правилен капацитет, предоставила субкултурния си потенциал на лекомислени дилетанти. Референциите на социалистическото изкуство се явяват и оператори, тълкуващи въздействието на културните продукции. И по-добре краен модернизъм (опортюнизма на 80-те години се помни), но не социални тенденции в изкуствата. Амбициозното признато изкуство се държи така, сякаш само то може да има мантри… Но субкултурата твори, въпреки че я определят като „нископробна“ култура. И едва я засягат дори важните основания на обективната критика. Фантастите са култивирали ритуалните си връзки с други Вселени, а на земята международните и провинциалните им връзки са по-богати и от институционалните.
Рембо: „Аз обичах идиотската живопис, надверията, декорите, платната на цирковете, надписите и народните зографи, отживялата литература, неграмотните еротични книги, романите на нашите прадеди, приказките за феи, малките книжки за деца, старите опери, глупавите припеви и наивните рими. * * * Обичах идиотските картини, надписите над вратите, декорите, цирковите платнища, фирмите и селските шарении, овехтялата литература, църковния латински, романите от бабините младини“. Свободно мнение, което е противоположно на „режима на фокус“, с който сме придърпани към правилния вкус. Нормалната диференциация на изкуствата е да допуснем, че те са отговорни към динамиката на процеси, подпечатани с маркери като тримата ренесансови гении, негърската скулптура или Полок, Пикасо… Обаче ако има и друго?
ДОКУМЕНТ ОТ АРХИВА НА ДС ЗА НАБЛЮДЕНИЕ ДЕЙНОСТТА НА ИНТЕГРАЛНИЯ КЛУБ ПО ФАНТАСТИКА, ЕВРИСТИКА И ПРОГНОСТИКА „ИВАН ЕФРЕМОВ“, СОФИЯ
Съществуват агресивни изисквания почти подобни на полицейските, когато на изкуството му е трудно да докаже собствената си автентичност. Дискусиите около това са окупирани още при техния зародиш от цитати за „някаква по-висша вселенска реалност, кристализирала емоциите на времето в мисълта за вечността“[1]. Но фокусите в изкуството не свършват с това. Познати са ни два случая на възвръщане от онзи свят: Свети Лазар от Витания и Шерлок Холмс. Примерът с автора на Шерлок Холмс, който убива своя герой, но се налага да го съживи и да започне пак да прави текстове с него, е енигматичен. В същия момент се появява и жанрът на научната фантастика, птицечовката на изкуствата. Обвиненията относно популярността на жанра са целенасочени, а в Източна Европа – и контролирани. Например: след публикуването на повестта на Аркадий и Борис Стругацки „Приказка за Тройката“ в алманаха „Ангара“ през 1967 г. излиза партиен документ и следват уволнения. През 1970 г. тази повест е издадена в излизащото във Федерална Германия списание „Крани“ – „ежеквартальный русский межконтинентальный журнал литературы, искусства, науки и общественной мысли“… Братята, придобили огромна популярност, влизат в обсега на „лошите“ творци и с тях се занимават Централният комитет на КПСС и ръководството на Комсомола. През 70-те и първата половина на 80-те години техни текстове се разпространяват като самиздат. Например „Грозни лебеди“ е издаден официално чак през 1987 г. две десетилетия след написването му. Въз основа на разказа „Пикник край пътя“, който все още не бил публикуван, Стругацки правят сценария за филма на А. Тарковски Сталкер.
Но още през април 1975 г. в България, в Пазарджик възниква клуб на името на Аркадий и Борис Стругацки. Там се формира инициативна среда, която приема за гости фигури като бащата на съветското „фантастоведение“ Евгений Брандис и Вл. Гаков (псевдоним, под който се подписва Михаил Ковалчук, едно от големите имена в изучаването на фантастиката и популяризирането ѝ), съпругата на писателя Иван Ефремов[2] Таисия Ефремова, самият Аркадий Натанович Стругацки, Евгений Харитонов, Дмитрий Биленкин, Север Гансовски, Андрей Лазарчук, Вячеслав Рибаков, Святослав Логинов, Генадий Прашкевич, Кир Буличов, Ерик Симон от Германия, главния редактор на полското списание „Фантастика“ Яцек Родек, Роберт Шекли от САЩ и редица други[3]. Не е лесно. На Борис Стругацки му е позволено да пътува до Пазарджик като турист, без да представлява съветската литература. Срещата с него е разрешена да бъде само в кръга на клубната общност. Но именно подобни неща придават характер за една различна, формирала се извън институционални норми парадигма на културологични посявки[4]. Любов към изкуството, най-обобщено казано, което акцентира аргументите си чрез прогнозирането им в бъдещето. Но няма ли предвид действителността? Ще се окаже, че на тази богата почва интересът към жанра надскача литературните му граници. Отразява се и върху изобразителното изкуство. Какво са романите от времето на Жул Верн без илюстрациите на Емил Баяр в тях (автор и на първото издание на „Клетниците“ на Юго) и на Алфонс дьо Нювил?
ЦВЕТНА РИСУНКА ОТ КОРИЦАТА НА СПИСАНИЕ КОСМОС НА ХУДОЖНИКА БОГДАН БЕНЕВ, 1965
Изобразителното изкуство у нас в областта на Космоса – по-късно и във фантастиката – има няколко исторически траектории. Например „Колелото на живота“ в църквата „Рождество Христово“ в Арбанаси, създадено през средата на ХVII век. В центъра му е изписано слънцето, заобиколено от сезоните. От своя страна те пък си съседстват с месеците и съответните зодиакални знаци. В периода на социализма, когато сред сакралните значения на религиозното изкуство се търсеха намекнати „идейни“ съдържания, се акцентираше относно централната фигура на слънцето като отглас от идеите на Коперник… В по-нови времена можем да посочим художници като Христо Станчев, Никола Кожухаров, Георги Машев, Борис Георгиев, ранният Александър Мутафов, Вадим Лазаркевич, Минчо Никифоров, Илия Пейков: едните свързваме с живописта и народните легенди, или диаболизма, а другите с интересни илюстрации. През 60-те години фантастиката е почти изцяло в областта на илюстрацията: Борис Ангелушев, Александър Денков, Иван Гонгалов, Иван Кирков, Богдан Бенев[5], Иван Кьосев, Стоян Шиндаров, Никифор Русков и др. По същото време Атанас Пацев създава цикъл „Безтегловност“ и поставя в работите си проблема за релативното пространство, тунелите във времето. Неговият път продължава в творчеството си живописеца Христо Симеонов, появяват се кориците към поредицата „Галактика“ на Варненското издателство, дело на Текла Алексиева. Христо Симеонов е автор и на теория. Цитирам фрагмент: „Светът е изграден от основните суб материални натрупвания от кванти-енергия, екаматите. На квантовия строеж на света дължим основното квантово лъчение от екатали. Екаталното излъчване създава около всяко суб материално и нематериално образувание вълново екатално поле. При материята силата на това поле е правопропорционална на масата. На нивото на суб материята (тъмната материя) полето съответства на свободната енергия, натрупана в квантите-енергия, екаматите“[6]. Термини като „екамати“ се срещат рядко и по особен начин: аkamai एकमति , концентрация на ум с въпросителна или „фиксирани върху един обект“, „мислещи по същия начин“; другият термин „екатали“ срещам единствено като местност в Джарсугуда, област Джхарсугуда, Одиша, Индия; неяснотата не означава, че и за художника е такава и че „цялото богатство и разнообразие на света се дължи на кръговрата на загадъчната свободна енергия, с нейното основно свойство да се натрупва (сумира) в енергийно по-високи стойности“.[7]
Изобразителното изкуство има свое измерение и подлежи на преоценка в клубовете като част от техния фендъм. В техните дискусии и публикации се добавя нова класификация на художниците у нас, различна от институционалните: художници – космисти. Нещо като друга стойност, друго разбиране! През 1980 г. е отпечатан на циклостил сборникът „Модели“, издава го софийския клуб „Иван Ефремов“[8]. Два от поместените литературни текста са свързани с темата за изобразителното изкуство. Разказът „Модели“ от Евгени Алексиев (1957), който дава името на сборника, е следният: чрез изобретение, наречено електронно-протонен излъчвател се извършва дистанционно кражба на класически платна. Апаратът присвоява самата материя на боите от платната. Картините се проектират на ново платно, като на мястото на оригинала остава празно поле. Но конфликт между двамата управляващи процеса крадци води до загуба на контрол. Излъчвателят неочаквано материализира образа в триизмерен обект. Върху телата на крадците последователно се проектират две изображения, които безвъзвратно ги трансформират в творби, което води живата форма до деформация и саморазрушаване.
Другият разказ е „Картина“ на двадесет и едногодишният тогава Едуард Батов (1959). Картината „Чувство“ от художника Георги Чаръкчиев е окачена в изложбената зала, видима за всички, но невидима и жива като съзнание, което отразява и околния свят. В потока на своите впечатления творбата „гледа“ и мисли: проследява колективната посещаемост на изложбата чрез еснафския привкус с дресирани реакции; фиксиран е милиционерът в ъгъла на залата; споменава се недовършения разговор на художника със Светлин (!); разчетен е нагонът на един от зрителите към акта с познатата му Силви, както и с двете ученички, чиито чанти съдържат козметика от Кореком („да живее Кореком, да живее и Реза от иранското посолство, толкова е мил, нали има долари“), говори се за някаква част от публиката, която на луминисцентната светлина на галерията позира гордо с найлоновите си черни чорапи. В залата е и учителка, разтревожена, че няколко нарисувани голи жени са пред очите на учениците ѝ, които сега ще гледат срамотии, а утре! (Аналог на думите на съветската министърка на културата Екатерина Фурцева: „Сега танцуват туист, а утре родината си ще предадат“). Старата педагожка открива с изненада по надписа, че художникът на „Чувство“ е неин бивш ученик: Гошко от последния чин, вечно рисуващ в тетрадките си, с двойки по математика; намалявала му е поведението заради проблем с косата, „знаех си аз, нищо добро няма да излезе от него“. В разпечатката на отгатнати и предполагаеми мисли, картината обаче чува и вътрешния диалог на учителката, вече различен: в него тя определя иронично един от обектите в изложбата „Тракторист, преследващ нимфи“ – евтини ефекти, звезди и партизански майки, какви пошлости: направиха героите камъни, унищожиха човешкото им „аз“, боядисаха идеите им, унизиха ги в старанието си да ги превърнат в гиганти“… Последният пирон от съдбата на творението се поставя от решенията на евентуалните бъдещи собственици, груби материалисти. Този текст е свидетелство за възгледа на ексклузивната фендъм среда, с диаметрално становище спрямо стандартната творческа атмосфера. И е показател за отношението към същността на институционалното изкуство, чиито същности подлежат на отхвърляне и преоценка. Фантастите го правят.
И неслучайно клубното движение разпознава определени художници като „космически“. Например Жорж Папазов и Васил Иванов.
ГРАФИЧНА РИСУНКА ОТ ВАСИЛ ИВАНОВ. НАЧАЛОТО НА 60-ТЕ ГОДИНИ
„Далеч от родината си – в Париж и в Южна Франция – един натурализиран български художник-фантаст и сюрреалист, Георги Папазов (1894 – 1972), ще създаде между годините 1920 – 1960 серия земно-космични рисунки и картини, които може да се смятат за първа космична живопис. Той пише в своята автобиография (1971): „Доста преди 1923 г., в картините, които бях рисувал, имаше черти от мистерията на Големия Космос – звездите, изписани от атмосферата, ми бяха светлинни извори.“ По израза на Андрей Наков (в монографията му за Папазов, 1973), той „прослави мечтата за пространствено отлитане доста преди реалните космични полети“[9]. Дори през 80-те години името на Папазов все още официално е поставено на трупчета: български модернист, парижка школа, амбиции да е създал сюрреализма преди или заедно със сюрреалистите…
Васил Иванов е другият художник, чиято серия от космически графики, според собственото му определение, би трябвало да се разглеждат в контакт и успоредност с актуалните авангардни течения от същото време. Той е роден през 1909 г., така както Аршил Горки – 1904 г., Джаксън Полак – 1912 г., Дейвид Смит – 1906 г., Уилям ди Конинг – 1904 г., Херберт Фербер – 1906 г., Франц Клайн – 1910 г., Филип Гъстън – 1913 г. Тоест активната група от американски абстракционисти, художници на действието, са негови връстници... В края на 50-те вече имаме свидетелства за опитите му да рисува абстрактно. А през 1962 г. творбите му респектират двама от най-авторитетните световни специалисти – бившия професор по история на изкуството в Университета в Оксфорд, Ерик Нютон, и критика от известното списание „Арт Ревю“, Чарлз Спенсер. Лондонската му изложба от 1962 г. се е състои в Гросвенър Галери. Нютон помества рецензията си във вестник „Гардиън“ като изтъква „особената изтънченост на тогава напълно неизвестния на Запад софийски художник“. Както свидетелства Петър Увалиев, не по-малък капацитет и познавач на изобразителното изкуство: „И днес Васил Иванов се явява в Лондон с нова зрялост и неочаквана задълбоченост“. И добавя: „А навярно отзивите им биха били още по-похвални, ако можеха да си дадат сметка за мястото на Васил Иванов в развоя на българската живопис. Тогава би проличало още повече самобитното в тези пейзажи от въображаеми градове, изпълнени с огромни сгради, които приличат повече на древни храмове, отколкото на днешни небостъргачи, изваяни в странната светлина на някакъв друг свят, в който времето не тече в налудничава бързина, а сякаш струи с тържествената внушителност на бавните жестове на жреци и гадатели“. И също: „Светът на Васил Иванов привлича най-вече поради непрестанното присъствие на тази тревога, дори и в последните монументални фигури, които напомнят магичните гиганти на Хенри Мур, тези монолити на Духа“.
Реакцията не закъснява. Стоян Сотиров, председател на Съюза на художниците в отчетния си доклад през 1963 г. казва следното: „Какво например означава фактът, че напоследък българският художник Васил Иванов, обичан и уважаван у нас като реалист, излага в Ливан и Лондон абстрактно изкуство? Може би той се радва на похвалите, които е получил, може би той ги смята за свой успех, а кой знае, може би и за успех на българското изкуство? Но ако тук наистина може да се говори за някакъв успех, то това е успех само на враговете на социализма, които, използвайки наивността и идейната обърканост на един художник, са успели да вбият клин, макар и малък, но все пак клин в нашия творчески живот.“ Острата критика няма да спре ръката на художника. Нещо повече, изложбите му и малката му къщичка в дъновисткия квартал „Изгрева“ се превръщат все повече в притегателен център на модерно мислеща интелигенция, там идват наши интелектуалци, такива от другите източноевропейски страни, от цял свят. Художникът успява да покаже творбите си в Будапеща, Лондон, Бейрут, Лайпциг, Източен и Западен Берлин, Женева, Ньой, Париж, като от своя страна негови творби стават притежание на хора от Ню Йорк, Сидни, Дюселдорф, Токио, Триест, Мелбърн, Москва. Само в Полша са му уредени няколко изложби, създаден е и филм по рисунките му, по-късно е направен и български филм. Наши писатели използват рисунките му за илюстрации: Хаим Оливер, Вера Мутафчиева, Стефан Цанев. Когато през 1983 г. за първи път гостувах на съпругата му, от тетрадките му съм преписал: „Скъпи другарю Иванов, очарован съм от Вашата изложба, където се пресичат всички цветове в една изящна песен! И мога да Ви кажа, че вие имате само Ваш – Васил Ивановски стил! Прекланям се пред Вашия талант и гений!“ (Константин Кисимов, един от най-големите български артисти на всички времена.). „Щастлива съм, че се запознах с голямото изкуство чрез Вас…“ (Райна Кабаиванска, световно известна оперна прима) „Днес се докоснах до гения! Благодаря!“ (Сава Кулиш, един от големите руски кинорежисьори, създател и на филма Излитане за Циолковски, чиято роля изпълнява поетът Евтушенко) „Вашето творчество е гениално! Благодаря Ви!“ (Леонид Коган, един от цигуларите виртуози на века) „На огромния майстор на пеещата рисунка, на истинския артист с уважение и възхищение“ (Генадий Рождественски, прочут диригент) „Много приятно е, че в България темата „КОСМОС“ намира широко отражение и затова голяма е заслугата на Васил Иванов…“ (Леонид Леонов, космонавт, осъществил първото излизане на човек в космическото пространство, сам той художник)…
ИЗ ЦИКЪЛА „КОСМОС“ НА ВАСИЛ ИВАНОВ, 60-ТЕ ГОДИНИ
Художникът е стартирал от една визионерска практика спрямо природата като обект, следваща живописни посоки от ХХ век. По-укротена колоритно и рисунъчно по отношение на първоначалното задвижване на новите тенденции. Като пример за бунтарство ще споменем тъй наречените „братя Райт“ Пикасо и Брак, както и колоритната революция на Матис, но несъмнено Иванов познава творчеството им. Художникът не се задоволява да спре търсенията си, въпреки, че още при първите си прояви е забелязан. Промяната на ситуацията след 9-ти септември 1944 г. не повлиява на възгледите му. Напротив, втвърдява го. Той показва, че търси НЕЩО, в което мистериозността на онова, което е около нас и над нас да бъде по-правдоподобна. Сякаш вече е пренебрегнал земния рационализъм и се е отправил на друг вид пътуване. Пространството става напълно условно, почти напълно рудиментарно, но внушително в асоциациите си, сякаш огромни фигури като от Великденските острови, мегалити, застинала или замразена светлина, асирийски знаци, структури на градски внушения без разказвателната им организация… Противопоставящите се на абстрактната линия в творчеството на Васил Иванов считат, че той е изгубил почва под краката си и се е отдал на някакъв несъвместим с „действителността“ спиритизъм. Колкото и да са нескопосани изводите на подобни констатации, те без да искат документират истината: художникът медитира и предварително концентрира енергия, често след като дълго прави йогически упражнения, защото когато рисува, го осъществява сякаш за секунди.[10]
Васил Иванов е напълно различен от популярната тенденция на съпътстващото световното изобразително изкуство, фантазно с декорираните сексуални челници на неизвестни планети, до днешните кичозни игри шутъри, базирани сред къмпингови райски кътчета. Бликащи наративни структури с елементи на неоново визионерство, изпълнени с култови сцени на мачизъм…
И ето, през 1983 г., години на най-структуриран творчески живот у нас, на името на този полу позволен, зачертан художник, колегите му фантасти кръщават своето движение, въпреки че знаят, че това е неприемливо. Още в края на 70-те години се поставя началото на първите клубни и между клубни експозиции, установява се връзка между художници-фантасти в страната, включва се като инициатор за издаване на две албумчета с творби на български художници-фантасти[11] и др. В клуб „Иван Ефремов“ се създава атмосфера към приобщаване на различни художници със и без академично образование. Разменят се издания, внесени от различни страни. Изнасят се лекции върху новите тенденции в илюстрацията, постера и картината, говори се изключително за западни творци, а от българските се структурира нов поглед към историята на родното изкуство. Изнасят се беседи и се говори за Георги Машев, Борис Георгиев, Жорж Папазов, Николай Райнов, Илия Пейков, Вадим Лазаркевич, Лили Димкова, Атанас Пацев, Александър Денков, Иван Кирков, Стоян Шиндарев, Стоян Христов, Николай Тодоров и др. Събират се сведения, архив от диапозитиви и албуми от световни майстори в жанра като Крис Фос, Андрей Соколов, Алексей Леонов, Борис Валехо, Джим Бърнс и др. Развивани са идеи за опознаване естетическите тенденции, довели до разкрепостяване на въображението в областта на изобразителните изкуства като сецесиона, символизма, сюрреализма, метафизичната живопис. Ценно съдействие в тази насока са били давани от изкуствоведите Кирил Кръстев и Стефан Шишков. Естествено едно от главните достойнства на Националния клуб е акцентирането върху творческото наследство и съдба на художника Васил Иванов. През 1984 г. под егидата на Националния клуб на художниците фантасти се организира първата следсмъртна изложба на Васил Иванов, която е последвана от изложби във Варна, Пловдив, село Аспарухово (Варненски окр.), село Стежерово (Плевенски окр.), Мадара, Преслав, Плиска, Севлиево, Балчик и др. Националният клуб се обръща към ръководството на Съюза на българските художници да преразгледа отношението си към този български творец, в резултат на което се организира и първата му официална изложба през 1986 г. Но след нея отново настъпва мълчание.
Каквато и атмосфера да следва българския фендъм, той отстоява себе си. Художниците също. Кои са някои от тях?[12]
Стефан Лефтеров (1945 – 1992) е първият... Още през 1965 г. негови творби са отпечатани в съветското списание „Техника – молодёжи“ и българското „Наука и техника за младежта“. Същата година прави самостоятелна изложба във Варна, първата подобна проява на художник фантаст у нас. Скромен и съзнаващ агресивното отношение към изкуството му, той се ориентира към средата на възникващите по онова време клубове по фантастика и е един от най-активните радетели на това движение, участник във всички основни изложби на движението, основател и председател на варненския клуб по фантастика и прогностика „Андромеда“. През 1969 г. в една от редакционните стаи на в. „Народна младеж“ в София е организирана импровизирана изложба. В началото на 70-те години с изкуството и търсенията му се запознава художникът Александър Денков, самият изявен илюстратор на фантастична литература, който му предлага да работят съвместно. Внезапната ранна смърт на големия ни илюстратор прекратява тези планове.
КОМПОЗИЦИЯ 2, ХУДОЖНИК СТЕФАН ЛЕФТЕРОВ
Лефтеров е създал повече от 400 картини. Немалко от тях се намират в частни колекции в Англия, Германия и Белгия. Негови картини са били изложени в Експо`70 в Осака (Япония) и на третия Eurocon в Познан, Полша. Във варненския планетариум (намиращ се в Морската градина) и в астрономическата обсерватория в Кърджали са подредени постоянни експозиции от негови творби. Награждаван е през 1971 г. – поощрение (за живопис) в конкурса „Време, пространство, човек“, организиран от съветското списание „Техника – молодёжи“; 1985 г. – Втора награда в конкурса на американския любителски справочник Fandom Directory (за графика); 1985 г. – Почетна грамота от младежкото Експо`85 в Пловдив (за живопис); 1986 г. – Трета награда в конкурса на американския любителски справочник Fandom Directory (за графика); 1988 г. – Награда Eurocon за цялостен принос в развитието на фантастичното изкуство. Картината му „Транспортът на бъдещето“ е проектирана в студиото на Японската телевизия и на нейния фон се правят предаванията за Експото в Осака.
Димитър Янков (род. 1947) завършва средно специално образование и работи като строителен техник в родния си град. Още от гимназията проявява любознателност към звездите и Вселената, и с помощта на един звезден атлас започва да си представя тяхната структура, цветове, евентуални характеристики и нагледност. Така се заражда и желанието му да рисува. Импулс му дава срещата с творчеството на Стефан Лефтеров, когато по една случайност Янков вижда плакат за първата изложба на варненския художник. Запознават се и му споделя, че сам работи в такава насока. Живописта на Димитър Янков е ориентирана предимно към фантастичния пейзаж и технология в космическото пространство. Прецизен колорист, Янков търси сложни цветови решения с помощта на светлината, сянката, формата. „Внушенията за космичност в моите работи провокират други усещания и размисли извън реалния свят около нас и точно това е един от мотивите ми да правя тъкмо такива картини. А още по-силният ми мотив е моето лично удоволствие от тези творчески приключения.“ Висока оценка на творчеството му дава космонавтът Леонов. Двамата в продължение на няколко часа са имали възможност да споделят своите творчески виждания и опит. Негови творби са публикувани в редица издания в СССР, Полша, Унгария, Югославия, ФРГ, САЩ, Япония. Участва в изложбите, съпътстващи Eurocon в Полша (1976) и Югославия (1986). Има четири самостоятелни изложби у нас и две в чужбина: Чехословакия (1985) и Унгария (1988). През 1973 г. получава Втора награда от сп. „Техника – молодёжи“ в конкурса „Време, пространство, човек“; 1975 г. – Лауреатски диплом от международния форум в Киев (за живопис); 1994 г. – Eurocon за живопис.
ОБЕКТ – 1, ДИМИТЪР ЯНКОВ, 2023, МАСЛЕНИ БОИ, ПЛАТНО, 40х40
Пламен Семков (род. 1958) през 1981 г. завършва инженерен профил в ВНВСУ „Ген. Благой Иванов“, а през 1989 г. курс за преквалификация към ТСО „Българска кинематография“ във ВИТИЗ „Кр. Сарафов“ като художник аниматор. Работи в областта на графиката, карикатурата, илюстрацията, плаката, комикса, но преди всичко за неформални обществени форми (последно работеше в някаква фирма за производство на сувенирни икони). Като художник аниматор участва в създаването на анимационни сериали и пълнометражни анимационни филми у нас и в чужбина. Една изложба в коридорите на някогашния младежки дом „Л. Димитрова“ в столицата го среща с фантастите от клуба „Иван Ефремов“. Прецизността на рисунката му е удивителна, но и комуникационната му образност произтича от собствена система инвенции: стълби, Златната рибка, местообитания за индивидуалисти, весели скелети, атрактивни детайли… Рисунките му отразяват характерни за визуалния дизайн области, типографията, анимацията, поп сюрреализъм, уличните изкуства или образци със саркастични асоциации.
РИСУНКА, ХУДОЖНИК ПЛАМЕН СЕМКОВ
Пламен Аврамов (род. 1951) е завършил Художествената академия, специалност „Графика и графични технологии“. Той е първият организатoр на клубни и междуклубни прояви в областта на изобразителното изкуство, пръв ръководител е на секцията „Фантастично изобразително изкуство“ към Клуба за фантастика и прогностика „Иван Ефремов“ за периода от основаването на клуба до началото на 80-те години. По негова инициатива и с неговата енергия са организирани първите изложби на фантастично изкуство у нас в София и експозицията на Първия фестивал на научната фантастика в Пловдив. По-късно той се изявява и като оформител на изданията, които възникват с усилията на членове от клуб „Иван Ефремов“, където показва оригинално мислене и въвежда характерни полиграфически решения, представя илюстративния материал в смели визии, понякога го трансформира чрез актуални полиграфически методи. Такъв е случаят със списание Orphia, чието художествено оформление няма аналог в българския печат дотогава.
Петър Петров (1942 – 2001) е инженер по електроника. Внук на композитора Петър Динев, създател на Цветомузикална лаборатория към клуб „Иван Ефремов“. Подготвил е десетки спектакли със създадена от него апаратура за музика, генерираща изображения. И още: рисува с аерограф фантастични картини с идеи за своите постановки. В събирането на факти и спомени относно работата на Голям Пешо, както го наричахме, попаднах на следното: синхронизирал е албума на Жан-Мишел Жар „Равноденствие“ във форма, по която балет „Арабеск“ реализират спектакъл. Разработил е китарен ефект, фейзър, който наричаше „факел ефект“ за китарист от оркестъра на Лили Иванова. Създаде машина за цветомузика: картини и музика още в началото на 70-те години, може би първата арт инсталация у нас.
Петър Литов (род. 1951) е завършил Художествената академия „Николай Павлович“, специалността „Дизайн“. Член е на клуб „Иван Ефремов“ от учредяването му. Има серия фантастични графики и илюстрации, публикувани в сборника „Модели“ през 1980 г. Също така е рок-музикант и композитор, автор на (непоставяна на сцена) рок-опера с фантастична тематика. Негов брат е проф. Леандър Литов, ръководител на катедра „Атомна физика“ в СУ „Св. Климент Охридски“ и ръководител на екипа от Софийския Университет, работещ в CERN (Европейската организация за ядрени изследвания, намираща се край Женева, Швейцария – най-голямата в света лаборатория по физика на елементарните частици).
КОЛАЖ, ПЕТЪР ЛИТОВ
Емил Вълев (род. 1957) през 1986 г. завършва живопис в Академия Боз-ар в Париж. Свири на китара от дете. През 1989 г. основава легендарната дарк уейв група „Виолетов генерал“, издала три албума. През 2007 г. участва в пленера на Сигма Кепитъл за съвременна живопис. Напоследък концертира в София заедно с американската джаз вокалистка Фред Милески. „Търся красотата и някои енергийни формули, които поднасям, чрез художествения принцип”, казва художникът. Негови произведения са на корицата и илюстрират разкази към англоезичното списание ORPHIA и сборниците „Нова българска фантастика`91“ и „Моделириум“.
Кратко присъствие в движението, докато бе студент, но изпълнено от чудесния му характер, имаше и Добромир Георгиев (1955 – 2024). През 1982 г. той завършва Художествената академия – специалност „Силикатни форми“ при проф. Коларов. Имал е седем самостоятелни изложби и многобройни участия в национални и международни експозиции – Габрово, Валенсия (Испания), Валорис (Франция), Загреб (Хърватска), Фаенца (Италия), Авейро (Португалия), Кобленц, Бон, Кьолн (Германия) и др. През 1993 г. получава Наградата на Съюза на българските художници. Участвал е в симпозиуми в Черна гора, Сърбия и др. Негови творби има в Кикинда (Сърбия) и в Музея за керамика в Аранджеловац (Сърбия). През 2008 г. специализира в Cite des Arts, Париж. През 2008 г., в Нощта на музеите и галериите, на покрива на Националната художествена галерия и Етнографския музей при БАН, Добромир Георгиев реализира проекта си „Комини +++“. За този си проект обяснява: „ако човек осъзнае силата на дима, като послание нагоре към небесата, може да го промени към добро, може да постигне духовния контакт: човек – къща – комин – небе – дух. Мисълта за комина-шапка неизбежно включва покрива, от който се издига коминът. Ако нещо в покривите се промени, ще просветне и образът на сива София. Тогава ще можем да разгърнем нова страница в поезията на покрива. И тогава може би хората ще гледат нагоре...“.
Историята на родното ни изобразително изкуство би трябвало да освети съществуването на неформалните тенденции. Все още няма воля за бъде разпозната тяхната специфичност и роля. С благодарността на фендъм членовете у нас, подчертавам ролята на изложбата „Космическият поглед“, която благодарение на кураторката ѝ Галина Декова освети за първи път извън клубните среди „историческите и философските пластове на глобалното Sci-Fi движение и неговата конфронтация с тоталитарния режим. В този контекст българската научна фантастика става ключ към разбирането на авангардната традиция, както и на идеологическите и политическите процеси в България и Източна Европа“. Това сигурно не бе първото място, което хвърля светлина върху автентичността на субкултурни процеси, но за художниците-фантасти е първото сериозно, извън техните среди, където се говори за тяхното съществуване. Този мейнстрийм е необходимо да бъде отбелязан като създаден, живял и живеещ. В света изкуствоведската практика приписва на процеса различни предизвикателства и проблеми, предизвикани от субкултурите, включително противопоставянето им на определени социални стереотипи, конфликтите им с масовите идеологии, грижовни към своята целомъдреност. Движението на художници извън творческата диаспора е не само пример как са се формирали идентичности и ролята им срещу правилата, които са нормирали поведението на културата при социализма. В няколко посоки могат да бъдат отбелязани симбиотичните взаимоотношения между изкуството и политиката: като възможности за метафори, на свързаност с неочаквани или зачертани традиционни извори и като взаимно непризнаване на тенденции. В други страни твърдението, че „субкултурата“, „изкуствата“ и „контракултурата“ са дълбоко преплетени, съставлявайки сложна социокултурна тъкан, се е наложило естествено.
ФРАГМЕНТ ОТ ГРАФИЧНА РИСУНКА, ХУДОЖНИК ИЛИЯН ЛЮБЕНОВ
Българската фантастика от фендъма се е оказала културен аутсайдер. Социалистическото изкуство не търпи алтернативни форми в структурите на своята идентичност. Всъщност официално признати у нас са предимно художниците с академично образование. Колко много ни е отнело подобно рамкиране: административен авангард, административни позволителни за смелост и новаторство!
В края на миналата година в Дойче институт бе показана изложбата от тушовите рисунки на Илиан Любенов (1976, Перник), машинен инженер и специалист по минна механизация. Завършил е Минно-геоложкия институт в София, а професионалният му път е свързан с най-големите предприятия в Перник и региона. Графиките му са мащабни, шокират с форматите си, големи дори за картини с маслени бои, а всъщност прецизни тушови рисунки, изпълнени с рапидограф – по древноегипетски трудоемка техника. Рисуването, проследено на квадратни дециметри, изисква дни пълнеж за всеки отрязък. Фигурите, които се получават са „биоморфно втъкани с машинни сегменти. Пространствените структури, интерферирани в кинематична схема разкриват напрежението между човешката уязвимост и индустриалния ред, в който човекът – натрупал геоложка сила – се превръща в заплаха за собственото си бъдеще“.
Галина Декова, един от кураторите на изложбата „Космическият поглед“ в Перник и тази на Илиян Любенов в Гьоте институт, която цитирах, продължава: „Творбите му говорят за състояния след края на познатия ни свят и преплитат реалната катастрофичност с личната драма на геоложкото съществуване. Създават тежко, преследващо чувство, което продължава да действа и след срещата с произведението. Герои и антагонисти в разказа на Илиан са враждебната природа, преобразена в символични форми – агресивна растителност, тела, материали с палеонтоложка памет… Подземия, недра, ресурси, бъдеще, живи и неживи субекти са темите, които художникът разгръща на прага между тъмнината, праисторията и човешката емпатия.“ Въпреки, че прави изложби и преди Декова да го открие, именно сега, през декември 2025 г. в залата на Гьоте институт, визуалното в творбите му има вид на различно рисуване от онова, което се показва в „добрите изложби“.
ШАРЖОВА РИСУНКА, ХУДОЖНИК ЗЛАТИ КРУМОВ
Да добавим и „нашето“ откритие Злати Крумов (всъщност за него ми говори още преди година известният карикатурист Йовчо Савов). Това е българският Себастиан Крюгер, майстор на шаржа. Неговите творби са в тенденцията хипер реалистични изображения с много веща деформация, реагиращи на тенденцията „Нов поп реализъм“, характерна и за Крюгер. Забележителното умение на Крумов обаче поставя проблема за безобразната мудност на онези наши практики, които общуват с карикатурната област: те изобщо не си знаят интереса…
Бележки под линия:
[1] Jeffrey Wattles, https://sites.google.com/a/kent.edu/jwattles/home.
[2] На когото от 1973 г. има кръстен клуб в София, съществуващ и до днес. Всъщност още през 1961 г. в СУ се оформя първия фендъм у нас. Гонен, откриван и закриван, с отнемане на помещения за срещи и наказания, клубът ту изчезва, ту се разраства, докато се прелее в споменатия „Иван Ефремов“. Самият Ефремов тревожно следва сънищата на КГБ: като писател фантаст и много известен професор по палеонтология и службите го подозират, че е подменен по време на експедиция, че е английски шпионин и дори че е представител на извънземна цивилизация. Дълго време разработват съвсем сериозно тезата, че Ефремов не е Ефремов, а друг човек. Правени са експертизи на негови ранни писма, фотографии и пр. за установяване на самоличността му и съвсем сериозно, в продължение на години, разработват тезата, че Ефремов не е оригиналния. Цялото дело показва една крайна форма на професионална деформация.
[3] Тази богата международна дейност е отразена в статии, интервюта и рецензии, публикувани за българския фендъм и за художниците му в чужбина още в началото на родния ни фендъм.
[4] Когато на 18 декември 2020 г. умира известния руски писател фантаст Лев Гурский, председател на пазарджишкия клуб „Братя Стругацки“ Юри Илков споделя следното: „Познавах го лично. Голям чешит! Привеждам поздравлението му за 35-годишнината на клуб АБС. Ша ма прощавате за местния патриотизъм. “Драги Юра! Аз не съм силен по география, затова дълги години знаех за съществуването само на два български града. София (понеже е столица) и Пазарджик (защото там беше вашият клуб). При което малкият Пазарджик - където винаги ставаха сума ти интересни неща и откъдето получавах чудесни фензини, вестници и веднъж (фантастичен подарък!) плоча на Владимир Висоцки, за която в Съюза даже не бяхме чували - моето съзнание изтласка уважаемата столица на заден план и я направи един вид приложение към Пазарджик. Това го казвам съвсем сериозно, без майтап. Бяха времена, когато клубовете по фантастика се оказваха едва ли не единственият възможен отдушник сред общата безпросветност, пъстро петно на фона на сивотата. Бяха времена, когато клубовете ядяха бой именно по тази причина. Днес животът е шарен, даже много и сега бият за други неща, обаче тогавашната веселост НАПУК вече я няма и никога няма да я има. Да плачем за това е глупаво, но да не си го спомняме с благодарност е още по-глупаво. Благодаря за празника, страхотно беше! Роман Арбитман, критик и писател, използващ псевдонима Лев Гурски – Саратов.“ Царство ти небесно, Рома!
[5] Деветдесет и три годишният Бенев ме допусна за разговор през януари тази година, когато работех над този материал, и без да ме въвежда в подробности, ми разказа, че е завършил графика при Илия Бешков. Но сякаш още по рождение е насочен към техниката, а академичната школа на буквализма, независимо от уважението му към неговия професор (магарета, селяни, патета) съзнава, че „нищо не може да ми даде. По рождение съм си в техниката“. Ще спомена, че това е художникът, описан в „Задочните репортажи“ на Георги Марков заради острата си откровеност.
[6] Из „Едно въображаемо писмо до Стивън Хопкинс“, 2008 г. Текстът ми е предоставен от сина на художника, Страшимир. Любопитно са и теоретическите разработки на друг наш художник, карикатуриста Георги Чаушов. Неговият „модел и космологична теория, обосновани във философския възглед, наречен триализъм“ бе подготвен също като въображаема дискусия с Нобеловия лауреат Стивън Уайнбърг, един от създателите на стандартния модел на Големия взрив.
[7] Пак там.
[8] Това полусамиздатско издание на Интегралния клуб по прогностика, фантастика и евристика „Иван Ефремов“ от 1980 г., съдържа 14 текста от 15 автори. И няколко художници: Петър Литов, Пламен Аврамов, Георги Савов и др.На следващата година отново е издаден подобен сборник, „Модели II“, в който е включен цикъл стихове на Александър Бурмов, който няколко години преди това избягва от България и работи към радио „Свободна Европа“, вж. http://bgf.zavinagi.org/index.php/%D0%90%D0%BB%D0%B5%D0%BA%D1%81%D0%B0%D0%BD%D0%B4%D1%8A%D1%80_%D0%91%D1%83%D1%80%D0%BC%D0%BE%D0%B2. Стиховете му се преписват десетки пъти от клубните членове и се рецитират при всякакви поводи. За поета днес във Фейсбук има страница, http://aleksburmov.blogspot.com/2014/01/40-1972-74.html. В сведение до Управление 06, отдел 2 на ДС относно дейността на клубовете по фантастика, където сред наблюденията върху дейността на Интегралният клуб по фантастика, прогностика и евристика „Иван Ефремов“ се казва: „Клубът в София е имал свои издания – два сборника, вестник ФЕП, пропагандни материали. Не знаел как („приятелят“ на пишещия – б.м.) и кой ги издава. На сборниците „Модели“ I и II пишело само, че ги издават от „комисията по фантастология 4. Нямало никакъв редактор, печатница, разрешение от Комитета по печата. Равнището на произведенията в сборниците (идейно и художествено) било общо взето доста ниско“.
[9] Петко Тодоров, Космосът започва от човека, интервю с Кирил Кръстев. Сп. „ФЕП“, 1988, бр. 3.
[10] Пример за казаното дотук е, че в немското списание „Нойе вербунг“ от 1965 г., издание, в което се утвърждават водещи тенденции на приложната графика и дизайн за Източна Европа, на Иванов извънредно се посвещава внимание и определят космическите му рисунки като родеещи се с формообразуващите принципи на великия Хенри Мур и на забележителния френски живописец и философ Жорж Матю (Georges Mathieu). Един от европейските представители на така наречената „живопис в действие“, Отличавал се е с бърз начин на работа - например през 1956 г., на сцената на театър „Сара Бернар“, Париж, само за 20 минути рисува картина с размери 12 x 4 м, а през 1957 г. на изложбата си в Токио, която включва 21 творби, изпълнява 15-метрова фреска за три дни.
[11] От този период, 1980 и 1981 г., са двете албумчета с творби на художници-фантасти, за които радио „Свободна Европа“ веднага съобщава, че са първите албуми с неофициална живопис в България. Освен неоспорим факт, те са вече и ценна рядкост. Естествено появиха се без да са одобрявани от някакви държавни институции.
[12] Посочвам няколко от тях: онези, които полагат основите на фантастиката в българското изобразително изкуство.
