МАЙА ПРАМАТАРОВА

 

Какво обединява хората на театъра? Месеците на репетиции свързват, а пък премиерите са своего рода финал, поне що се касае до постановъчните екипи. Много различна е ситуацията с програмата „Театър+“, уникална за живота ми на драматург, която ме свърза с четирима различни по своя метод и тип театър режисьори – Катя Петрова и Василена Радева, Крис Шарков и Стилиян Петров. Обединиха ни неща, които ние за краткост назовахме с думата среща.

 КАТЯ ПЕТРОВА, ВАСИЛЕНА РАДЕВА, СТИЛИЯН ПЕТРОВ, КРИС ШАРКОВ 

Това бе ключовата дума за трите сезона на платформата, осъществена на камерната сцена на Народния театър „Иван Вазов“. Среща на екипите със специалисти и хора, свързани с темите на представленията. Изследователските и образователните модули със студенти бяха важна част от процеса по време на репетициите и след премиерите. Създадохме дългосрочни партньорства с различни учебни и културни институции и разнообразни подходи за общуване с публиката. Какво ли не измисляхме, за да настройваме зрителите „като инструмент“ преди началото на всеки един от осемте спектакъла. От самото начало решихме, че всеки режисьор ще направи по два спектакъла и съответните на представленията съпътстващи събития.

 РАЗХОДКА С ГОГОЛ (2023, РЕЖИСЬОР КАТЯ ПЕТРОВА) 

Преди началото на „Музиката на лицето“ още от влизането във фоайето на камерна сцена хората попадат в средата на звуковата инсталация на композитора Петър Керкелов. Преди „Разходка с Гогол“ понякога звучи жива музика в предверието и някои от зрителите дори правят танцови стъпки. От друг характер бяха срещите преди „Хоро“ на Страшимиров – в коридорите бяха подредени пана със снимки от епохата и документи, свидетелства на времето и начален тласък на въображението от миналото към днешното. В продължение на тези идеи е и заключителната изложба, която ще се открие във фоайето на камерната сцена на театъра с плакатите на осемте спектакъла, и през лаконичния език на художника Николай Димитров – NAD ще разкрие елементи от образния свят на представленията, различни по стил и характер, но обединени от съвременния дискурс на театъра. Детайли от тези плакати превръщахме в стикери, които раздавахме на публиката за спомен от преживяното в театъра.

Задължително първите зрители на всяка една от осемте премиери бяха студенти. С тях говорихме за спектакъла, представяхме им нови драматургични и сценични тенденции на съвременния театър, генерирахме дискусии, организирахме конкурси за есе, семинари и т.н. Студентите формираха екипи, които отразяваха събитията на програмата ни през сайтове, социални мрежи и радиото на НБУ. Студентската ни мрежа толкова нарасна за трите сезона, че се оказа невъзможно да каним всичките ѝ членове на всяко едно от събитията и се насочвахме избирателно към „целеви групи“ от студенти и ученици – някои, защото изучават езика и културата на авторите, или защото са бъдещи театрални специалисти. Лекционният формат преминаваше в дискусионен, като срещите понякога се провеждаха не само в театъра. Например разговорът за връзката между театъра и киното по повод премиерата на „Частици жена“ от Ката Вебер, драматург и сценарист, на режисьора Корнел Мундруцо се осъществи в Института „Лист“ (Унгарски културен институт), а разговора модерираше приятелят на програмата проф. д.н. Петя Александрова от НБУ.

 НЯКОЙ ЩЕ ДОЙДЕ (2024, РЕЖИСЬОР КАТЯ ПЕТРОВА) 

Наскоро се проведе и семинар в Софийски университет за Юн Фосе, норвежкия писател и драматург, лауреат на Нобелова награда за литература '23. Гост на семинара, подкрепен от Посолството на Кралство Норвегия и Агенцията за норвежка литература в чужбина (NORLA), бе изследователят на творчеството на Юн Фосе Ян Х. Ланру. Една от лекциите му бе изцяло съсредоточена върху драматургията на Фосе, която с днешна дата наброява четиридесет и пет творби. Организатор на проекта бяха колегите от специалност „Скандинавистика“ на катедрата „Германистика и скандинавистика“ към Софийския университет при участието на всички, причастни в създаването на спектакъла „Някой ще дойде“ на режисьора Катя Петрова, програма „Театър+“. Още през октомври 2024 г. преподавателите от Софийски университет д-р Антония Господинова и д-р Евгения Тетимова посетиха репетиция и изнесоха лекция пред екипа на „Някой ще дойде“. Нова среща с десетки техни студенти се състоя непосредствено преди премиерата, а семинарът беше поантата на събитието.

Откриването за театъра на нови, специално преведени за представленията текстове – Юн Фосе (превод на Стела Джелепова), Ката Вебер (превод на Правда Спасова) и Кристофър Дюранг (превод на Любов Костова) – бе не само през готови пиеси, а и през драматизации на проза. Някои произведения от класическото наследство като „Хоро“ на Страшимиров на Василена Радева, „Петербургски повести“ на Гогол, превърнати от Катя Петрова в „Разходка с Гогол“ или творби на Емилиян Станев и Иван Тургенев – основа за двата спектакъла на Стилиян Петров. Работата с проза бе не само повод за препрочитане и пренасяне на сцена на важни текстове от миналото, а и първи прочит от сцена на съществени за разбиране на днешния ден съвременни романи като „Елементарните частици“ от Мишел Уелбек във версията на Крис Шарков.

 ДРАМАТУРГЪТ МАЙА ПРАМАТАРОВА И РЕЖИСЬОРЪТ СТИЛИЯН ПЕТРОВ 

Думата екип е съществена за разбиране на платформата. В програмата към спектакъла на Стилиян Петров по Тургенев публикувахме текст, който подчертава екипния принцип на работа – описаният механизъм е валиден и за представленията на цялата платформа. Работата започва много преди първата „репетиция на маса“. Това бе „вдъхновяващ процес, в който образите и историите се развиваха през експерименти, трансформации и многовариантни решения, подчинени ту на интуиция, ту на логика, но винаги при голямо доверие към авторовия свят. Актьорските импровизации се допълваха от музика, изобразително изкуство, пластика, за да разкрият намереното през хумор, ирония и самоирония“. Цитирам тези думите от програмата, защото те изразяват в голяма степен творческата атмосфера през трите сезона. Това беше общото, а различното идваше от спецификите на конкретен автор, режисьор и актьорски състав.

 АНТИХРИСТ. ГЛАВИ VIII, X, XI (2023, РЕЖИСЬОР СТИЛИЯН ПЕТРОВ) 

Много важно винаги беше предварителното проучване – работата за „Антихрист. Глави VIII, X, XI“ започна с посещение на Къщата-музей „Емилиян Станев“ във Велико Търново. Директорката на музея д-р Радка Пенчева ни запозна с ръкописи и архиви на автора, а представата за неговата поетика се задълбочи при последвалите срещи с д-р Маргарет Димитрова (Софийски университет „Св. Климент Охридски“) и д-р Аделина Ангушева-Тиханова (Манчестърски университет, Великобритания).

 ХОРО (2023, РЕЖИСЬОР ВАСИЛЕНА РАДЕВА) 

По време на репетициите на „Хоро“ бяха важни консултациите с д-р Веселин Методиев от Нов български университет. В разговора с актьорите той интерпретира историческите събития, художествено отразени от Страшимиров. Премиерата излезе във времето, когато се честваше 150-годишнината на писателя и платформата „Театър+“ съвместно със Столична библиотека с куратор Ана Анастасова организира изложбата с документи и снимки. Сред първите зрителите бе видният български литературовед Радосвет Коларов, чието тълкуване на романа отмества традиционните представи за творбата и бе в основата на сценичната ѝ интерпретация. Принцип на създаването на екипите бяха предварителните разговори на режисьора не само с постановъчния състав, а и с всеки от актьорите. Това бяха срещи, по време на които актьорите се запознаваха с цялостните намерения за спектакъла. Те ставаха съмишленици на бъдещата постановка.

 НИКОЛА ТОРОМАНОВ И БОРИС ДАЛЧЕВ 

Постоянни сценографи на спектаклите бяха Никола Тороманов и Борис Далчев, като групата на художниците от платформата е много по-голяма, включваща колегите им, работили с тях само върху едно или две представления, както и мултимедийните художници и осветители. През тяхната работа трансформациите на камерната сцена бяха толкова ярки и нови, че само по себе си се превръщаха в произведения на изкуството. Те пренасят не само във Варшава, Ню Йорк, Санкт Петербург или в някой български град, а и в сюрреалистични пространства, в които всичко е възможно – раздвояване на персонажите, превръщане на жените в мъже, дори в планини. И всичко това в непосредствена близост с публиката, която става част от самата сценична история, предпоставка за силното емоционално въздействие на спектаклите, в които миналото застъпва настоящето, а бъдещето е многовариантно.

Моделът пространство-време се съдържа и в партитурите на композиторите, които съграждат и разширяват смисъла и продължават зададените от думите значения. Музиката в спектаклите от цикъла работи и традиционно, като характеризира отделни теми, образи и сценични ситуации, и новаторски, като съгражда цялостна звукова среда. През предмети, багри и звуци такава среда постигна Драгомир Йосифов в „Хоро“. Уви, първо и последно участие на композитора в драматичния театър малко преди да ни напусне. Музиката на живо на Христо Йоцов превръща „Разходка с Гогол“ в нещо като карусел, който се върти, предлагайки развлечение, но пътят от забавлението до тъгата е къс и звуковата среда способства за метафората. А в „Някой ще дойде“ музиката му е средство за разширяване на паузата, за достигане до значенията, с които Юн Фосе натоварва тишината. Музиката е и шеговит контрапункт, който отвъд лаконизма на думите показва другата природа на персонажите.

 МУЗИКАТА НА ЛИЦЕТО (2025, РЕЖИСЬОР СТИЛИЯН ПЕТРОВ) 

Мащабно и амбициозно е заявена музиката в спектакъла по Тургенев. Класически конструкции, шеговити музикални игри, елементи от пиеси в различни стилове, изпълнени на живо от певицата и акомпаниатор Валерия Василенко, са част от цялостната партитура на „Музиката на лицето“, която вплита електронни композиции с музика на живо.

Когато говорим за тригодишна платформа, се допуска, че много имена на хора и неща ще останат неупоменати. Ще останат встрани и редица визуални решения. Повод за отделна статия е, да речем, металната конструкция в Страшимировото „Хоро“, която е и сватбена трапеза, и път, и публичен съд, и място за помен, и яма за колективно погребение. В един миг тя се задвижва със застрашителна сила, като това е колкото знак за историческия ход на събитията, толкова за неотвратимостта – всяко насилие възпроизвежда ново насилие.

Или друг образ – в „Музиката на лицето“ на мястото на един от редовете в залата е конструирана огледална златиста пътека, а над нея са разположени фенери във форма на цилиндри, които са част от играта на превръщане на жените в мъже, заложена в спектакъла… Колко значения и образи идват от този огледален златист полукръг, който пренася към анфиладите на старите руски имения.

 ЧАСТИЦИ ЖЕНА (2022, РЕЖИСЬОР КРИС ШАРКОВ) 

Трудна за описание е и кинематографичната природа на спектаклите на Крис Шарков, красива и едновременно страшна реалност, изградена от резки, създадени на монтажен принцип преходи в „Частици жена“ и „Елементарните частици“. Социалната антиутопия по Уелбек поставя въпроса какво е любовта в дехуманизирания днешен свят – екзистенциален въпрос, чийто отговор не знаем, но не спираме да си го задаваме, смазани от тежестта на самоубийствените отстъпления на човечеството днес. През кратките истории на героите, накъсани от научни и лирични монолози, зад цинизма и бруталността прозира човешката нежност, прекъсвана винаги в неподходящия момент от смъртта.

 ЕЛЕМЕНТАРНИТЕ ЧАСТИЦИ (2024, РЕЖИСЬОР КРИС ШАРКОВ) 

Ако се направи подробен анализ, ще се види как гротеската на Уелбек кореспондира с гротеската на Гогол и Дюранг, как истината, поезията и мимолетната природа на театъра спасяват човека във века на изкуствения интелект.

В подобен обобщаващ текст е трудно вглеждането в отделния актьор, в разкриването на неговата другост. Колко различни са от предишни свои роли те всички. Големи, многолики артисти, които изграждат и метатекста на спектаклите. През зони на интелектуално напрежение те навлизат в уязвимата природа на човека, разкриват неговата чуплива и несъвършена природа през различни жанрови ключове, през черна комедия и фантасмагория, през абсурда и карнавалното, през магически трансформации, през всички атрибути на живото изкуство.

Като участник в програмата за мен е невъзможно да се отстраня и да давам безпристрастни мнения. Написаният текст е само опит да маркирам през какво преминахме и докъде стигнахме в стремежа си да правим театър заедно с общ художествен контекст. Тепърва предстоят и статии, които ще коментират международната рецепция на тези спектакли.

 

* Програмата включва спектаклите:

„Частици жена“ на Ката Вебер и „Елементарните частици“ по Мишел Уелбек на Крис Шарков, „Хоро“ по Антон Страшимиров и „Бебе на борда“ от Кристофър Дюранг на Василена Радева, „Разходка с Гогол“ по текстове на Гогол и „Някой ще дойде“ от Юн Фосе на Катя Петрова, „Антихрист. Глави VIII, X, XI“ по Емилиян Станев и „Музиката на лицето“ по Иван Тургенев на Стилиян Петров.