ЛЮДМИЛА ДЯКОВА
РАЗГОВАРЯ С ПРОФ. АЛЕКСАНДЪР ГРОЗЕВ
ВЪЗМОЖНОСТТА ДА ПРЕВЪРНА СВОЕТО ЮНОШЕСКО УВЛЕЧЕНИЕ В ПРОФЕСИЯ ОЦЕНЯВАМ КАТО БЕЗЦЕНЕН ПОДАРЪК НА СЪДБАТА
Преди години, когато списание КИНО излизаше на хартиен носител, имахме добрата традиция по случай юбилеи на колеги критици, да ги представяме на читателите както в професионален, така и в по-личен план. Сега по случай 80-тата годишнина на професор Александър Грозев възобновяваме тази практика, защото колегите, непоколебимо отдадени на киното, напълно го заслужават.
Професор Грозев е изтъкнат историк и теоретик на киното. Завършил е Кинознание във ВГИК – Москва през 1970 г. Съставител е на няколко сборника, автор на множество книги, между които: „Златан Дудов“, „Посланици в тенекиени кутии“, „Българският филм и критиката“, „Михаил Ром“, „Александър Довженко“, „Началото. Из историята на българското кино (1895 – 1956)“, „Чарли Чаплин. Живот и творчество“, мащабният четиритомен труд „Киното в България“ – уникално историографско изследване, плод на изследователска последователност и постоянство, което увенчава многогодишните усилия на професора по осмисляне на историческия развой на българското кино и няма аналог по отношение хоризонта на разглеждания материал.
През годините Александър Грозев е бил главен редактор и директор на редакция „Кино“ на БНТ, автор и водещ на телевизионното предаване „Десета муза“. Преподавател в НАТФИЗ и СУ „Св. Климент Охридски“. Един от основателите на Катедра „Телевизионно и киноизкуство“ в ЮЗУ „Неофит Рилски“. Основател и художествен директор на международния филмов фестивал „Любовта е лудост“ – вече повече от трийсет години. Изпълнителен директор на ИА НФЦ (2003 – 2009). Сценарист на документалните филми Васил Гендов. Мит и реалност, Ива Ваня – целуната от съдбата, забравена от всички и др.
Ще се върна назад във времето, в ранните 60 години, когато бях невръстна ученичка, а ти, ако не греша, в последния клас на гимназията. Тогава имаше състезание или викторина – не си спомням точно, но беше единственото такова предаване за онези години, където участниците показваха познание и ерудиция в различни области на науката и изкуството. Ти поразяваше с познанията си за кино. Не само ние, малките момичета, събиращи картички на киноартисти, ти се възхищавахме и стискахме палци да успяваш всеки път, но и нашите родители бяха впечатлени от компетентността на този толкова интелигентен и образован младеж. Поправи ме, ако греша, но наградата беше – образование във ВГИК. Затова е интересно, кога и какво те влюби в киното и реши да му посветиш живота си?
Навярно трябва да се потопя в спомени за отколешни времена, откогато датира увлечението ми по фотографията. То стана някак неочаквано. Бях на ученическа екскурзия в Чехословакия, откъдето си купих скромен любителски фотоапарат. Магията на черно-белите образи ме отведе там, където много мои връстници запълваха свободното си време – кръжоците в Пионерския дворец. Интересът към киното дойде като логично продължение на заниманията ми с фотография, за да превземе и изпълни със смисъл моя живот. Още в гимназията работих през лятната ваканция в няколко продукции, търсейки пряк допир със света, към който вече съзнателно се насочвах. Разбира се, не пропусках кинолекториите в Студентския дом, заниманията в киноклуба. С други думи, виждах своето бъдеще в киното и старателно се подготвях за него. Започнах да публикувам авторски материали в „Народна младеж“, „Вечерни новини“ и „Пулс“, а през 1963 г. видях името си и под рецензия в сп. „Киноизкуство“. Що се отнася до въпросната викторина, тя бе първото телевизионно състезание у нас с доста щедра за времето награда – екскурзия до Съветския съюз. Бях в Москва и Ленинград, но ВГИК бе все още мираж. Трябваше да постъпя в казармата, защото нямах желание да кандидатствам инженерна специалност, която освобождаваше от военна служба. Майка ми преживя тежко моето решение, защото трябваше да обяснява на съседите защо нейният син-отличник е войник... След като се уволних, се явих и успешно издържах конкурс във ВИТИЗ за едно място по кинознание в Москва. В института имах златния шанс да общувам с интелектуалци от най-висока проба – Виктор Шкловски, Андрей Тарковски, Михаил Ром, Сергей Юткевич, Лев Кулешов. Музеите и галериите, театрите и богатият филмов живот бяха духовните ми наставници, формирали моя вкус и светоглед.
След години пътищата ни отново се пресякоха, щастливо за мен, когато ме приеха да следвам кинознание във ВИТИЗ. Кинокатедрата беше току-що основана и всички вие, нашите преподаватели – ти, Неделчо Милев, Тони Андрейков, Краси Герчева, Вера Найденова, Владимир Игнатовски, да не изброявам всички, оставате в живота ни като нашите учители – не само за професионалното ни, но и за личностното ни израстване. Разкажи за мисията си на преподавател, за системата на кинообразование в България? В каква посока тази специалност се развива през годините?
В Москва защитих с отличие дипломна работа за българина Златан Дудов, чието творчество е свързано с Бертолт Брехт и Ханс Айслер. По-късно трудът ми бе публикуван като самостоятелна монография у нас и в СССР. Постъпих като младши научен сътрудник в Института по изкуствознание при БАН. Междувременно бях и главен секретар на СБФД, защитих кандидатска дисертация. Бях един от колегите, с които положихме основите на кинообразованието у нас. С една дума, гмурнах се и потънах изцяло във водовъртежа на професията. С удоволствие преподавах на първите възпитаници на кинокатедрата, между които беше и ти, споделях успехите на първите им самостоятелни работи. И така близо половин век общуване с млади хора, които успешно изградиха собствена биография в киното.
ОТ ГОДИНИТЕ В БЪЛГАРСКА НАЦИОНАЛНА ТЕЛЕВИЗИЯ
Дълги години си посветил и на телевизията. Помня, че когато ти поисках съвет дали да кандидатствам за работа там, ти каза че е „голяма мелачка“ и не всеки може да издържи. Какво всъщност е за теб телевизията от онези години и сега, когато си по-отстранен?
В телевизията съм благодарение на Кеворк Кеворкян, който ме привлече за филмов наблюдател първоначално за съботната му програма, а по-късно и във „Всяка неделя“. Назначиха ме за директор на Главна редакция „Кино“. За кратко време успях да наложа своите виждания и да променя качеството и разнообразието на излъчваната филмова програма. Българските зрители се приобщиха към творчеството на световни майстори на киното – Хичкок, Куросава, Фелини, Бергман, Тарковски, Мидзогучи, Кончаловски, Шукшин, видяха най-стойностните филми на френската „Нова вълна“, „Чехското чудо“, шедьоври на съвременното американско кино. Нашумели сериали не само обогатиха телевизионната програма, но спечелиха симпатиите на огромна аудитория. От Шогун до Туин Пийкс, през Птиците умират сами до Алф и Розовата пантера. Разнообразната и стойностна подборка от филми привлече вниманието на публиката. Мисля, че успях в най-главното – придадох на филмовата програма измерения, които промениха масовия киновкус. Образователните елементи застъпвах в поредицата „Десета муза“, която насърчи активното възприятие на филмите. Нещо, което за жалост, липсва днес в телевизионната практика, залагаща на пасивното консумиране на всякакъв род риалити и забавни формати...
Стигаме и до любимия фестивал „Любовта е лудост“. Няколкото дни във Варна по време на фестивала са истински празник за гости, критици и домакини. Интересни филми, непознати кинематографии, ползотворни срещи и разбира се, купон. Няма друг фестивал с такава атмосфера! Но сигурно за теб като основател и художествен ръководител на „Любовта е лудост“ е доста по-сложно.
Отстрани погледнат, фестивалът действително е истински празник за гостите на Варна. И да не забравяме, че „Любовта е лудост“ възникна във времена, когато у нас фестивалният живот бе в терминална фаза. Ние бяхме първи и повлякохме крак – след нас се нароиха много други подобни инициативи и днес едва ли не във всеки град се провежда филмов фестивал. Повече от три десетилетия се стремя да организирам събитие, което да привлича публика с качествено кино, да среща зрители и творци, да дава информация от първа ръка за най-актуалното в световното кино. Това коства, разбира се, много усилия, които не пестя, но не се и оплаквам, защото всяко ново издание ми носи удовлетворение от свършената работа. Разбирам го от обичта на варненската публика, от пълните зали, от очакванията на хилядите зрители и приятелите на „Любовта е лудост“ – творци, актьори, режисьори, сценаристи, критици. Фестивалът не се затваря в строго професионални рамки, а търси своята най-разнородна публика като активен съучастник в празника на киното във времена, когато индустрията подменя изкуството с комерсиални продукти.
Като селекционер пътуваш много и гледаш хиляди филми. Какво мислиш за съвременното кино и какво е мястото на българското в него? Ти беше и изпълнителен директор на ИА НФЦ. Какво би споделил от опита си на администратор? Киногилдията ни се тресе от скандали, съдебни дела, които пречат за нормалното протичане на кинопроцеса. Имаш ли визия как нещата биха могли да се нормализират?
Възможността да превърна своето юношеско увлечение в професия, която доставя удовлетворение и удоволствие от срещите с „голямото кино“, както и общуването с колеги, днес оценявам като безценен подарък на съдбата. Посещенията на различни фестивали е част от професионалното битие. Те дават възможност за сравнения, за осмисляне на една или друга тенденция в световното кино. Естествено, и за съизмерване на нашата продукция с нашумели чужди образци. След годините на мъчителни за киното ни трансформации днес трябва да се отбележи, че то продължава да търси свое място в океана от продукти на филмовата индустрия. Не винаги успешно и не толкова ярко, колкото би ми се искало, но днешната ни продукция дава основания за оптимизъм – българското кино върви във вярна посока и въпрос на време е то да „избухне“ ярко с оригинални и талантливи филми.
Да, важна част от биографията ми е свързана с ИА НФЦ, макар да не съм се стремил на всяка цена към тази отговорна позиция. Администрирането в тази област е възможност за участие в процесите, както и да осигуряваш условия за тяхното естествено развитие. Сега, от дистанцията на годините, наблюдавам с внимание и интерес проблемите, които съпътстват еманципирането на българското кино след политическите промени от края на миналото столетие. Не съм безразличен към всичко, което на практика спъва движението на кинопроцесите у нас, които, слава Богу, не замряха благодарение стоицизма на малцина творци, гледащи с отговорност на професията. В основата на днешните турбуленции виждам преди всичко липсата на яснота как да се финансира националната филмова продукция. Половинчатата норма, въведена със Закона за филмовата индустрия от 2004 г., създаде предпоставки за възникването на постоянни конфликти от най-различно естество. Те подсказват, че самата система е торпилирана отвътре. Очевидно е необходима радикална промяна на закона, чиито нескончаеми поправки и допълнения усложняват естествения ход на процесите. Веднъж завинаги трябва да се освободим от наивната илюзия, че държавният бюджет императивно е в състояние да финансира ограничен брой заглавия, без да съществува самостоятелен Филмов фонд с натрупване на средства от разпространението на чужди филми, реклама и продажби на техника. Многократно аз и други колеги сме поставяли този въпрос, който, за съжаление, всички правителства великодушно неглижираха...
Няма да те питам за книгите ти. Всяка от тях е с изключителен принос не само за киното, а за изкуствознанието изобщо. Над какво работиш в момента?
Благодаря за оценката на трудовете ми. Моите книги, особено тетралогията, посветена на пътя на българското кино, не са самоцелна изява на авторска амбиция или професионална ерудиция. Те са изстрадан личен опит за осмисляне на сложни и противоречиви процеси в киното ни, които проектирам върху по-широкия фон на общото развитие на националната култура. Те са и послание към младите зрители да помнят и пазят традиции, изграждани с усилията и таланта на няколко поколения кинематографисти. Разбира се, продължавам да чопля тази материя и се опитвам да проникна отвъд видимостта на фактите. Дано успея да реализирам всичките си намерения...
И един деликатен въпрос. Сценарист си на няколко документални филма. Знам, че е нетактично, но искам да те попитам какво мислиш като критик за самите филми? Или е трудно да се направи подобно разграничение между авторство и критически анализ?
Авторството на няколкото документални филма е естествено продължение на историографските ми занимания. В тях се опитах с други средства да защитя авторските си виждания, защото все пак има разлика между писаното слово и визуалния език на киното...
Не мога на финала да не изразя възхищението си от вашата обич, семейна отдаденост и професионално партньорство с режисьорката Весела Зарева. Това любов от пръв поглед ли беше? Отколко години сте заедно? И как се съхранява тази изключителна връзка през годините? Признавам, че когато видя някого от вас без другия, се притеснявам какво може да се е случило? Може и любопитството ми да е нездраво, но едва ли щеше да бъдеш толкова успял без Весето.
Благодаря за хубавия въпрос. Не бих искал да навлизам в интимните подробности на личния ми живот, но съм убеден, че семейството е неотделима част от професионалната реализация на всеки индивид. Общи интереси, взаимно уважение, споделени цели в живота – това са тайните на дълголетието в нашия брак. Киното е нашата обща съдба и отдаденост, но по-важно е друго – усещането за единомислие и взаимна взискателност. Без подкрепата на моята съпруга едва ли бих устоял на предизвикателствата, всекидневно съпътстващи моя път. Тя винаги е била моята опора в мигове на изпитания, безкористен съдник на постъпките ми. Иначе заедно и упорито се лутаме из криволиците на житейската съдба почти 60 години, безнадеждно вярващи в доброто. Радостта от живота ни дава сили да вървим напред.
