ГАЛИНА ЖЕКОВА
Само преди броени дни се върнахте от фестивала във Варшава. Филмът беше в конкурсната програма. Как го прие публиката?
Беше интересно. Бях развълнувана как чужда публика ще възприеме филма, защото той има една характерност, която знам, че в България ще бъде припозната. Това се видя и на фестивала „Златна роза“. Но знаех, че във Варшава може би за зрителите няма да е толкова лесно. Не бях сигурна, че това, което е заложено в него, ще звучи вярно и за полската публика. Дори самата диалектика, която сме внедрили във филма. За мен беше важно да проверя дали историята сама по себе си е вълнуваща без тази специфично българска характерност, която за мен беше важно да присъства в самия филм. Слава Богу, хората бяха толкова развълнувани, колкото и след „Златна роза“. Бях много щастлива. Имахме два панела с въпроси и отговори. И всъщност тогава получихме обратна връзка как хората в залата са възприели филма. Като цяло коментарите, като усещане, се припокриваха с тези на българската публика. В нас обаче се запечата това, което каза един баща. Той от пет години посещава този фестивал с дъщеря си, която вече е на 18. Дъщеря му току-що му е казала, че за първи път гледа филм, който силно я е развълнувал. Самата тя сподели, че видяното отразява действителността, в която тя живее. За мен думите им бяха като подарък за всичко, което сме направили, защото това беше и нашата цел. Знам, че тази тема не е само за случващото се в България. Темите, които засяга филмът, са актуални навсякъде. И самият факт, че филмът беше припознат и във Варшава като нещо, което е адекватно и е проблем, с който и там се борят, за мен беше много ценно. Всъщност цялата среща с варшавската публика беше много вълнуваща. Актрисите получиха също много висока оценка, както и цялостната градация на филма. Много е странен и силен този момент, в който вече споделяме филма с широката публиката.
Малко преди Варшавския филмов фестивал „Диада“ беше отличена с няколко награди на фестивала за българско игрално кино във Варна. Наградата на критиката, наградата за режисура, наградата на град Варна за ролята на Маргарита Стойкова, както и голямата награда на фестивала „Златна роза“, която поделяте с филма на Стефан Командарев „Уроците на Блага“. За теб какво е значението на тези отличия?
Много голямо. Не съм човек, който държи на тези неща по принцип. Това никога не е водещо за мен. Не си поставям за цел да направя филм, който да взима награди. Убедена съм, че това е така и за повечето режисьори. По-скоро мотивацията е, че няма как да не разкажеш дадена история и правиш всичко по силите си, за да я претвориш така, както си я представяш и както мислиш, че е вярно за самата нея. Поне със сигурност аз работя по този начин! Оттам-нататък – който, се припознае в нея – припознае. Разбира се, че се надявам това да са повече хора! Но изначално никога не тръгвам с идеята, че това ще ми донесе успехи. И все пак, наградите, които получихме на фестивала във Варна, за мен лично, като режисьор, се оказа, че имат по-голямо значение, отколкото самата аз съм очаквала. Може би донякъде това е продиктувано от някакво обществено мнение за мен или от настроения, които съм усещала от колеги и в средите като цяло. Някакво объркване сякаш витае – какво съм – режисьор, сценарист или актриса?! Въпреки че се преструваме, че сме отворени към желанието да има жени-режисьори и като цяло жени, които да застъпват „по-мъжки“ професии, в България все още ми се струва, че не се възприема много естествено една жена да прави толкова много неща. В това число да бъде и майка, да има семейство... От тази гледна точка последните години съм чувала доста неща! Не им обръщам внимание, но те си виреят по някакъв начин. И явно подсъзнателно са ми влияели. И нямах самочувствието да кажа, че съм сценарист и режисьор. Някак сякаш трябваше да се оправдавам защо снимам филми! И това признание на журито, а и на публиката, беше много важно за мен! За да мога вътрешно да усетя това спокойствие и сигурност, че мога да се нарека режисьор! Като актриса съм печелила награди. С „Доза щастие“ също, но по-малки. Въпреки че имам награда за дебютиращ режисьор. Всичко това са факти. Но сега беше различно. А и самият факт, че споделяме наградата с „Уроците на Блага“. Защото за мен Стефан Командарев е истински „филм-мейкър“. Човек, на когото киното му е в тъканта! Аз се занимавам с много неща и за мен правенето на кино е някакъв бонус. Поне засега е на пет години веднъж. Поне засега! Може това да не продължи, но на този етап е така. Така че съм готова да го правя като най-големия бонус в живота ми. Но при Командарев е различно! Това е всичко, което той прави. Той самият е кино! Да споделим нашата награда с него беше като празник за целия ни екип! Не мога да го опиша като емоция! Беше много вълнуващо!
В гимназията учиш оперно пеене и пиано. Любовта ти към театъра, ако правилно съм запозната, тръгва от представление на твой съученик, което посещаваш, и това променя всичко. Записваш се в театрално ателие. Следва НАТФИЗ. След това Младежкият и Народният театър? Къде по пътя се появи и режисурата?
Първо се появи писането и то ме поведе към режисурата. Защото като актриса много си мечтаех да участвам в романтичен филм, но по това време в България въобще не се снимаха такива. Всичко беше предимно драматично. И реших сама да напиша сценарий. Беше много наивно! Но пък исках да изиграя романтична роля и реших, че ще я напиша и ще намеря кой да я заснеме. И в действителност написах много дълъг сценарий за романтична комедия. Самото писане ми даде една лекота, спокойствие и усещането за свобода. И продължих във времето да пиша. С един подобен сценарий, за късометражен филм, се появи и моят режисьорски дебют. Вече живеехме в Лондон и исках да заснема сценария. Споделих идеите ми с мой приятел-режисьор и той ми каза – ти имаш доста ясна визия как искаш да реализираш филма, защо не го режисираш сама?!
Става дума за късометражния „Мостът“, нали?
Да. И всичко тръгна като на шега. Но и не съвсем, защото главната роля се съгласи да я изиграе Едуард Хог. Сценарият беше стигнал до него от общи приятели. Ролята му беше харесала, защото е по-нестандартна и той предложи да я направи. Същевременно Павел Веснаков се съгласи да ни гостува в Лондон и да бъде оператор на филма. Всъщност цялото ми семейство, защото те живеят в Англия, се включи в този филм. И дори Едуард Хог беше много впечатлен и с учудване сподели как цялото ми семейство работи във филмовия бизнес. И тогава се роди всъщност и изразът „Титоливуд“ (смее се). Всъщност самата аз играя във филма. Това беше и най-голямата ми грешка – и да играя, и да режисирам! Но нямаше как първоначално да знам това! (смее се) „Мостът“ го снимахме хронологично и първоначално работех само зад камерата, процесът беше много приятен. Успявах постоянно да генерирам идеи и почувствах някакъв прилив на енергия и силна удовлетвореност. И когато застанах пред камерата, за първи път не ми се играеше! И това много ме притесни! Не бях усещала нещо подобно до този момент. Дори си забравих текста! Нещо, което никога не ми се беше случвало преди! Винаги, когато снимам, в качеството си на актриса съм много подготвена. Освен това този текст го бях написала аз! И буквално можех и насън да го кажа! Обаче нещо се случи, когато излязох пред камерата. Мислех дали този кадър ми е подходящ и се фрустрирах от факта, че не мога да видя композицията отстрани. Усещах, че много се самонаблюдавам. Нещо, което никога като актриса не съм си позволявала! И усещането не ми хареса! Но когато монтирахме, отново усетих увереността. И това удовлетворение от процеса на създаване просто се загнезди в мен. И знаех, че във времето ще го развивам.
А би ли играла отново в свой филм?
Имаше такъв момент, докато правехме „Откраднат живот“. Но честно – не ми допада! Усещам, че по този начин претупвам собствените си кадри и дубли, само защото не искам да отнемам от времето на екипа. Не ми харесва и че трябва да се гримирам, да се облека, да се подготвя за ролята – това трябва да бъде свършено, разбира се, но го усещам много външно. Сякаш настава някакво суетене! А докато режисирам, нямам нужда от него! Затова и не бих посегнала в тази посока.
Кое е повече твоето – актьорството или режисурата?
Интересно е, че по отношение на режисурата не изпитвам никакъв страх. Това е уникално усещане! Преди да започна да режисирам, винаги съм се страхувала. Особено, когато все още свирех на пиано и имах концерти. Този страх после си остана и в пеенето. Може би в актьорството не чак до такава степен. Имаше го преди и след представление, но никога по време на спектакъл. Но винаги си стоеше в мен това притеснение. А когато съм зад камерата – не го усещам! Знам какво ми трябва и как да го постигна! И тази свобода да изразиш себе си – за мен това е най-страхотната професия. И съм щастлива, че пътят ми ме доведе до режисурата! И не мисля да се връщам назад! Освен ако нещо изключително провокативно не ми се случи в актьорски план.
А би ли се върнала към сцената? Текстът ли е това, което би те провокирало да се завърнеш към театъра?
За мен като актриса, разбира се, текстът е много важен. Но още по-важно е кой ще е режисьорът, с когото работя. Има двама-трима режисьори, с които бих искала това да се случи и ако имам интересна провокация от тяхна страна – бих се завърнала към сцената.
Кои са тези режисьори?
Александър Морфов, с когото винаги бих работила. Галин Стоев и Явор Гърдев са другите двама. Ако ще се връщам към сцената, искам да направя нещо ново, нещо крайно. Имам точно тази актьорска потребност – да излезеш от кожата си чрез себе си. В режисурата го правя, но там го правя чрез другите – чрез персонажите и хората от екипа. Но в актьорството можеш именно чрез себе си да изкараш някакви бесове. И това понякога ми липсва. Но не е за дълго. Не е някаква потребност, която да ме гложди отвътре. Засега успявам да го овладея, но ако имам достатъчно сериозна провокация като актриса – бих се върнала и към сцената, и към работата пред камера. Но като цяло моят фокус в момента е насочен изцяло към режисурата.
Като заговорихме за големите имена в българската театрална режисура, не мога да не спомена името на Крикор Азарян. Имам спомен, че след като вече се беше установила в Лондон, се връщаше, за да играеш в представлението му „Три сестри“. Какво научи от него и коя беше мотивацията да се връщаш в България основно заради това представление?
Може би при всеки човек има няколко опорни точки, които променят хода на живота му. В професионалния ми живот като млада актриса „Три сестри“ се оказа представление, което беше силно определящо за мен. Дадох си сметка за това много по-късно. Тогава бях още много млада. Но тази среща със сигурност повлия на много избори, които направих след това, и вярвам – в добра посока. Професор Азарян ми доказа това, в което аз вярвах чисто интуитивно – какво трябва да бъде театърът. И особено силно го усетих чрез „Три сестри“. Защото представлението „Три сестри“ беше самият той. Той ни сплоти като екип. Накара ни още от първата репетиция да се почувстваме едно цяло. И толкова държеше на това ние да сме истински и да сме искрени! Това, което запомних от него и прилагам при работа си с актьорите в киното, е просто да бъдат! Да не играят, а да бъдат! Да не ми показват какво е героят, а просто да бъдат героя! Срещата ми с професор Азарян беше една от най-смислените. Всъщност от срещата ми с него до срещата ми с Александър Морфов всичко беше някак непълно. Това е и причината да напусна театъра и да продължа да търся някакъв вид удовлетвореност. Защото на щатния актьор много често му се налага да прави компромиси със собствения си вкус и собственото си разбиране за театър. Защото ти реално не си свободен! Ти си на работа. Играеш това, за което те разпределят. Много често правиш това, което не искаш да правиш. Попадала съм в представления, в които вкусът е бил на друго ниво – нещо, което в никакъв случай не искам да поощря. Но не – ти трябва да играеш в него. И в един момент реших да напусна. И сега си давам сметка, че ако не се бях срещнала с професор Азарян, бунтът ми нямаше да е толкова осъзнат или щеше да дойде на много по-късен етап. Но когато веднъж си прогледнал, не можеш пак да си затвориш очите! Когато си усетил каква е силата на истинския театър, на това да гориш и да преживяваш, да създаваш съвместно с режисьор, който работи с огромна любов към актьорите, към тази професия… Той беше просто гений. Той живееше с театъра! И няма как покрай него да не заобичаш театъра така, както той го обичаше! За мен беше съдбовна среща! А след това и срещата ми със Сашо Морфов. Той е бунтар и от него много научих за това, че не трябва да си доброто момиче или доброто момче на театъра или на киното. Ако имаш идея, просто я следваш! И не ти пука! Това научих от Морфов. Вярваш ли в нещо – направи го и се раздай за него. И каквото и да стане, поне знаеш, че си го направил! И това всъщност ми даде допълнителна мотивация да напусна Народния театър и да замина за Англия. Защото вярвах, че имам нужда от това като човек и като актриса, която е достигнала до своя собствен лимит, и има нужда да излезе от зоната си на комфорт и да отиде на ново и непознато място, където дори не започваш всичко отначало, а под нулата. Защото никой не те познава, и това, което си правил до този момент, няма никакво значение. Интересно е, че никога не съм съжалявала за това решение. И то най-вече, защото ме отведе до професията ми на режисьор. Може би щеше да се получи и по друг начин, но реално това е моят път и ценя всяка стъпка от него.
Всъщност преди да напуснеш Народния театър, посещаваш уъркшоп за млади актьори на фестивала „Берлинале“. Научих, че там сте имали възможността да се срещнете с Изабел Юпер?
Да, но това беше обща среща. Нямаше работен характер. Но цялостното усещане по време на това обучение беше, че не принадлежа към този свят. Че много неща не знам. И то не защото не съм била достатъчно старателна като студентка в НАТФИЗ, а усетих, че нашето обучение е много изостанало. Бяхме двайсет и двама актьори от цял свят и имаше техники, актьорски, за които не бях чувала, а всички останали ги знаеха. Дори от някакви „забити“ държави! Но се оказа, че те са много по-запознати. Това беше и в период, в който интернет не беше толкова развит, както сега. Нямаше този достъп до информация. Уповавахме се основно на информацията, която ни даваха учителите. Но беше много разтърсващо за мен и осъзнах, че трябва да предприема нещо. Все едно ми се отвориха очите. Пред мен стоеше един нов свят, за който не подозирах. А вече играех в Народния театър! Зачудих се тогава как да надграждам, откъде да уча, за да мога да се развивам.
А подобен ли беше сблъсъкът с киноиндустрията, когато се премести да живееш в Лондон? Как ти се стори светът на киното на Острова, съпоставен с родната действителност?
Много е различно. Там има мащаб. Дори ако го погледнеш през призмата на кастингите. Там се явяват стотици актьори на кастинги. Затова, когато получиш роля, се чувстваш все едно си покорил света. И отношението към актьорската професия е тотално различно. Тук, в България, става все по-зле. Много съжалявам да го кажа! Това е другата причина, поради която се радвам, че в момента не съм актриса. Мисля, че за повечето актьори, не говоря за тези, които вече са големи имена, а за тези, за които това е ежедневие и основен поминък и така изхранват семействата си – за тях това е кошмар. Начинът, по който индустрията третира актьорите в България, в днешно време е пълен кошмар. В Англия е тотално различно. Говоря за актьорите, които са получили роля, а не за тези, които все още се доказват. Вземеш ли роля – отношението е на ниво. Снимала съм в няколко продукции, а и Алек е снимал, и то в големи продукции. Първо – хонорарите. По тази линия според мен скоро няма да достигнем нивото, което предлагат в Англия. Тук индустрията дори не е тръгнала в тази посока. За отношението – идват и те взимат с лимузина. Имаш собствена каравана. Да, и цялостните бюджети са високи, но това са условия, с които продуцентите са наясно, че трябва да осигурят на терен. Тези неща дори не се обсъждат. Те знаят, че за да си свърши актьорът добре работата, това е минимумът, който трябва да му осигурят. Актьорът трябва да е в спокойна среда. Не се налага да висиш на терен. В момента, в който всичко е абсолютно готово за твоята сцена, идва кола и те взима. Това е време за актьора. Което на ниво продукция също има своето изражение. Защото в България всичко се заснема за много кратко време и всичко това е лукс. Актьорът да се преоблече в гримьорната е вече лукс. Дори и кетърингът. Защото това също е база. За да е доволен един актьор, той трябва да е нахранен. И всичко това, което споменавам, е даденост. То не подлежи на коментар и не се договаря. Много ми се иска в България да се задвижат нещата в тази посока, обаче не мисля, че скоро ще се случи.
Говориш за интензитета на снимане. Впечатляващо е, че повечето игрални филми се снимат в рамките на календарен месец. Да не кажа, че в повечето случаи сроковете са около 20-25 дни. Понякога и за по-малко. В телевизията също интензитетът на работа е светкавичен. Ти си работила, а и продължаваш да работиш, за различни телевизионни сериали. Имаш ли различен подход, когато режисираш за кино, и когато работиш върху телевизионен проект?
Времето не е достатъчно, но като цяло са различни техниките на работа. Засега имам само два филма, но като цяло за мен е важна подготовката. Тя е основна и ключова и е по-голямата част от работата. Репетициите, подготовката с целия екип и т.н. Докато в сериалите цялото това време го няма. Това, което за мен е провокативно, когато работя за сериал, и ме научи на много през последните години, е рефлективността на терен. Много бързо трябва да взимаш решения. Нямаш време за внимателно обмисляне. Това също така означава, че трябва много добре да познаваш материала. Но това е самотно занимание – процес и път, който извървявам сама, преди да отида на снимки. И когато съм на терен, го предавам на екипа си. Понякога дори малко стресирам актьорите… Всъщност това зависи и от самите тях – доколко те са отворени да сменя текста и задачите. И ако са готови и задам нов текст или напътствия, понякога се получава много добра спойка между мен и актьора. И сцената става много по-жива, много по-ясна; линиите са изведени много по-добре, отколкото преди това. И моментите, в които се раждат такива епизоди, много ме радват. Също така на терен се уча как да общувам. Защото всеки актьор има нужда от различен подход, различен вид общуване. И когато през деня работиш с поне 15 различни актьора, в един момент ставаш много бърз в това да прецениш към кого как да подходиш, така че да извлечеш максимума.
Със сигурност това, че си актриса, работила и в киното, и в телевизията, ти помага да „влезеш в обувките“ на актьорите далеч по-лесно от режисьори без този опит.
Да, определено. Затова казвам, че целият ми натрупан опит от преди идва на помощ. Дори обучението ми в музикалното училище. Вярвам, че на това дължа усещането си за ритъм. Усещам го! Знам, когато действието се влачи или прекалено избързваме. Но истината е, че вярвам, че актьорът е бог (смее се). В действителност всичко може да си направил перфектно, всичко може да е невероятно изпипано, но ако нямаш правилните актьори и не успееш да ги предразположиш – всичките ти усилия са напразни.
Споменахме доста неща, които са сенчестата страна на българската филмова индустрия. Предвид опитът ти тук и опитът, който си натрупала в Лондон, трудно ли беше решението да се върнеш обратно в България?
Не. Беше ми много лесно. Случи се много естествено. Първоначално се върнахме, за да направим „Доза Щастие“. Идеята ни беше след снимките да живеем в Лондон. Но филмът ни върна усещането за смисъла да сме отново в България, усещането, че тук можем да правим нещата, в които вярваме, и те да имат силата да променят. Защото „Доза щастие“ е филм, с който успяхме да променим животите на хора, с които продължаваме да поддържаме връзка. Видяхме колко е важно това и реалното свойство изкуството да променя. Винаги съм вярвала в това. Но когато като режисьор застанеш с лицето си зад това, което си направил – всичко придоби други измерения и това ни даде смисъл да се борим от България за България. Взехме каквото можахме от Англия и с много по-голяма увереност се върнахме тук и вярваме, че има смисъл. Обградихме се с хора, които всеки ден ни връщат смисъла. Защото това за нас не е единично и самотно начинание – двамата с Алек срещу някакви вятърни мелници. Да, те, трудностите, са си там, но зад нас застават все повече и повече хора. Не сме сами! И всеки един от тези хора е много смислен и взаимно се зареждаме да бъдем тук и да опитваме да създаваме промяна.
Доколкото помня, „Доза Щастие“ направихте изцяло със собствени средства. За „Диада“ кандидатствахте за финансиране от НФЦ. Кои са големите рискове, които крие това сам да финансираш пълнометражен филм?
Средствата, които вложихме, не са наши собствени. Естествено, ние също инвестирахме във филма, но всичко е направено изцяло с партньорства. Всъщност с „Доза Щастие“ изобщо не сме кандидатствали за финансиране от НФЦ, защото решихме веднага да го реализираме и не искахме да отлагаме. Нямаше време да кандидатстваме. Просто решихме, че директно ще снимаме. Сега се чудя на ентусиазма ни, но така беше… Всъщност цялата отговорност и организация, с целия продуцентски процес се справи Алек. Не знам как го прави. Аз надали бих се справила! Но Алек е невероятен!
Помня, че след като гледах „Доза Щастие“, веднага посегнах към книгата „Падение и спасение“ на Весела Тотева. И там, още в уводните страници, попаднах на един цитат, който си записах: „Търсенето на щастието е взело повече жертви, отколкото можете да си представите“. Когато изгледах трейлъра на „Диада“, някак този цитат проблесна в съзнанието ми. Все още не съм гледала филма, но като негов режисьор виждаш ли връзката между търсенето на щастието и превръщането ни в жертви на това търсене?
Това търсене е всъщност в основата на цялото човешко нещастие. Търсенето на щастие е утопично. Затова лично аз го откривам в малките неща, но генерално стремежите ни са към голямото. За жалост постигането на голямото е едно мигновение, то не може да бъде ежедневие. За да намериш щастието, трябва да видиш радостта в малките неща. Важно е заради преследването на голямото, да не пропускаме тези малки ежедневни радости.
Идеята за „Диада“ предшества тази на „Доза Щастие“. Можеш ли да ни разкажеш повече около появата на стартовата концепция? Беше ли обвързан с някакво конкретно събитие от реалността, което да те провокира достатъчно силно, за да напишеш сценария?
От над десет години кандидатствам със сценария на „Диада“ в НФЦ. Даже може би тринайсет. Първоначално реших да направя късометражен филм. На по-късен етап мой близък приятел от Англия, който също е режисьор, ми каза, че според него в тази история има много повече дълбочина и ще е по-добре да доразвия идеята си в нещо по-мащабно. Така постепенно започнах да пиша допълнителни материали и да надграждам. Доразвивах и образа на Дида. Бях за известно време в Ямбол, където наблюдавах училищната среда. Но като цяло няма едно конкретно събитие, а низ от истински истории. Можем дори да кажем, че всяка една ситуация е вдъхновена от реални такива, които съм подбрала, за да разкажа историята на Дида – главната героиня във филма. Но в действителност сценарият е завършен отдавна. Кандидатствах години наред. Много често проектът беше на ръба да вземе финансиране, но не получаваше. Но аз не се отказвах и вярвах, че ще се случи, когато трябва. И в действителност получихме одобрение в най-точния момент. По-готова за този филм никога не съм била! От НФЦ много ни помогнаха, защото исках да започна снимките веднага. Така казах и на Ваня Райнова (б.а. един от продуцентите на филма). Бях абсолютно подготвена! И с помощта на НФЦ и Петър Тодоров след пет месеца вече бяхме на терен и снимахме.
Защо реши двете актриси в главни роли да имат визуална прилика?
Това в действителност е важен елемент, който е заложен още на сценарно ниво. Исках да има това усещане, че едната може да бъде на мястото на другата и обратно. Семейството и средата са определящи за това как може да се развие животът ти. Вярвам, че всеки човек е способен на всичко, но зависи от това в какви обстоятелства ще попадне. Затова и исках двете да са като взаимно заменяеми. Какво ѝ липсва на Дида, за да бъде на мястото на Ива, и обратното. Това объркване коя коя е беше от огромно значение, защото в това отношение между двете се заражда, най-вече от страна на Дида, ревност. На чисто житейско ниво. Защо аз нямам това, което тя има. Разбира се, това не е комуникирано толкова директно във филма, но то остава като усещане.
Как подбра актрисите за ролите на Дида и Ива? С Маргарита Стойкова, която изигра Дида, сте работили заедно по сериала „Татковци“. Това, че познаваше стила ѝ на работа ли беше причината да работите отново заедно и по този проект?
Не. Първоначално дори не исках да работя с Маги (б.а. Маргарита Стойкова), защото имах съвсем различна представа за актрисата, която искам да изиграе ролята. Дори чисто визуално. А и цялостно като излъчване. Маги се яви с всички останали на кастинг. Тя определено се отличаваше, но това не ми беше достатъчно. Виках я на прослушване шест или седем пъти. Трябваше ми много време да преосмисля и да се пренастроя за това, че героинята ще изглежда като нея, че ще се движи като нея. Че тя ще бъде Дида! Реално двете с Петра още на самите кастинги бяха толкова живи, толкова истински, че имаше случаи, в които една петминутна сцена, която правят заедно, ми е интересно да я гледам. А във всички останали комбинации с актьори не се получаваше. Петра я пробвах и с други момичета, но я нямаше химията. Просто Маги в комбинация с Петра и Петра в комбинация с Маги бяха добри. Те не просто се допълваха, но и цялото ставаше по-добро благодарение на това, че са заедно! По отделно те нямаха тази сила.
Как работихте с тези млади актриси, които нямат чак толкова голям опит? Всъщност самата Петра Църноречка никога не се е занимавала с актьорство. Какъв беше процесът преди, а и по време на снимките, за да ги накараш да заживеят в своите образи?
Репетиции. Много репетиции. Четири месеца репетирахме. За мен беше много важно това, за което става дума във филма, те да могат да го преживеят. И не просто да ми разказват, а да са го преживели заедно. За мен беше много важно те да имат съвместни спомени. Карах ги да излизат заедно, да трупат биография на образите. Но да я трупат в действителността, а не просто да си я представят. Ходеха заедно в Пловдив. Заедно отидоха Маги да си продупчи пъпа. Но и двете бяха много отворени и отдадени на процеса. Всичко правеха заедно. Но след това на терен отнех на Маги всичко, а на Петра всичко ѝ беше позволено.
Какво по-конкретно имаш предвид?
В момента, в който пристигнахме в Ямбол, взех на Маги телефона. Накарах я да ограничи и храната си, за да постигнем физическа прилика в силуета. Не позволявах на Маги да се чува с приятели. Като цяло я ограничих от достъпа ѝ до нормално ежедневие. Докато при Петра нямаше никакви забрани. Всичко, което беше забранено за Маги, беше позволено за Петра. И това в един момент се прояви. Маги видимо беше по-напрегната. Важно за процеса ни на работа беше и че снимахме хронологично. И една от причините е именно Маги и Петра да преживяват нещата, а не да си ги изговаряме. А да са станали част от тях емоционално. Това придаде много голяма автентичност на персонажите им.
Как решихте снимките на филма да бъдат именно в Ямбол? Има ли връзка между името на главната героиня и богинята-пазителка на Ямбол – богинята Диана?
Не. Това е съвпадение. Всъщност сценарият, част от него, е писан в Ямбол. Имаме приятели в Ямбол и понеже исках да пиша в малък град, те ми помогнаха. Исках да усетя пулса на малкия град. Това как всички се познават, донякъде клаустрофобичното усещане… Основно черпих вдъхновение в езиковата гимназия. Там и снимахме след това. И всъщност много харесах града от кинематографична гледна точка. И не можех да си представя филма да бъде сниман на друго място. Разбира се, тази история може да се случи навсякъде. Затова и никъде не се споменава, че това е Ямбол.
А как се роди идеята на заглавието, така че да хармонизира на различни нива?
Героинята изначално си беше Дида. Заглавието се появи на по-късен етап, но в него успяха да се слеят всички теми във филма – силната връзка между двама човека; най-малката група в социума – реално Дида и Ива са една малка социална група в цялата обграждаща ги среда; силната връзка между майка и дъщеря. Така че името си дойде съвсем естествено и пасна на темите, които са засегнати във филма.
Чувала съм да казваш, че нямаш стил, който налагаш в работата си, а стилът го диктува всеки отделен проект, всеки отделен филм или сериал, по който работиш. Върху визията за много от проектите си си партнираш с Мартин Балкански. Заедно как изградихте кинематографията на „Диада“?
Разговорите с Марто започват много отдалече. Той знае, че ще снима филма още от раждането на сценария. Всичко е свързано с много разговори. Споделяме си филми, които са ни направили впечатление. И реално при нас процесът е свързан с многогодишно натрупване. С него сме изградили много специфичен начин на общуване и много често се разбираме без думи. Това донякъде е продиктувано и от факта, че имаме сходен вкус. И изначално подходът ни към работата не е самоцелен, а винаги тръгваме от историята. Това много ми допада в начина му на работа, защото и той, като мен, винаги изхожда от историята. Ако има някакви визуални идеи, то те винаги са подчинени изцяло на сценария. Именно той е водещ и мислим как да разкажем историята, така че тя да бъде максимално вярна, без да пренебрегнем средата, стилистиката и т.н. Верни сме докрай на този изграден във времето модел на работа. Подкрепата, която имам в негово лице, а и той в мое – това е връзка, която е трудно да бъде описана с думи, но преди всичко се базира на доверие и вкус.
Филмите ти имат социална насоченост – като започнем още от документалния „88 MHz“. След това и „Доза Щастие“. Сега отново социална тема – тази за насилието, както и за пропастта между възрастните и по-малките. С „Доза Щастие“ направихте много голяма образователна кампания в училищата. Планирате ли нещо подобно и с „Диада“?
Да. Отново ще има такава кампания. Има много голям смисъл да се говори с децата в училище. Видяхме го нагледно с „Доза Щастие“. Не искаме това да е еднократно действие от наша страна, затова сега и с „Диада“ имаме същата амбиция. Започваме прожекции в различни училища. С нас винаги има и психолози. Разбира се, като режисьор разказвам за образите, за различни детайли от филма, но според мен е важно, а и самите ученици имат тази потребност, да чуят мнение от специалист. Вярвам, че именно това е и целта на изкуството – да отваряш теми, чрез които можеш да влияеш – най-малко като започнат дискусии. Започне ли диалог – дори той да е остър на моменти – това е без значение. Важното е да видим, че даден проблем съществува и оттам да се търси решение.
През ноември филмът тръгва официално по кината. Каква ще бъде съдбата му оттук-насетне? Ще продължи ли фестивалният му живот?
От 10 ноември филмът тръгва по кината. Усилията ни в момента са насочени изцяло в посока национално разпространение. Предстоят още две срещи на филма с фестивална публика – в Котбус и в Талин. А с разпространението на филма извън пределите на страната планираме да се занимаем догодина.
Работиш ли по нови проекти?
В момента снимам за сериала „Съни бийч“. Но основният ми фокус е насочен към киното. Надявам се да имам възможност по-често да го правя. Работя и по нов филмов проект, но все още е рано да говоря за него. Още сме на ниво сценарий и ще разкажа повече, когато нещата се придвижат напред.
