ВЛАДИМИР ИГНАТОВСКИ
Срещата с този текст бе голяма и много приятна изненада. Най-после след много години в опустялата територия на филмовата теория у нас се появява зрял теоретичен текст: „Българската литературна класика във филмовото изкуство“ на Владимир Донев, който впечатлява с ерудицията на автора, с умението му не само да представя, но и да анализира задълбочено проблемите в деликатната сфера – адаптиране на литературни текстове за кино, доколкото става дума за сложните процеси на тяхното пренасяне от една художествена сфера в друга.
Текстът е солидно структуриран, което подсказва, че авторът мисли методологично и много добре познава материята, с която се занимава, като я представя достъпно и убедително, съчетавайки чисто теоретичното изследване с конкретни анализи на български филми, претворили на екрана литературни произведения. Важно е, че на страниците на тази книга не е пропусната и практическата страна на проблема: „Екранизацията и обучението по литература“, ще е изключително полезна за онези, които се занимават с академично преподаване и в сферата на езикознанието, и на дисциплините, свързани с киното.
В началото на своето изследване Владимир Донев напълно коректно се обръща към нашето доста рехаво наследство, свързано с тази тема и този факт прави толкова по-очевидна голямата празнина, образувала се през последните години, да не кажа десетилетия. По-сериозните публикации, свързани с пренасянето на литературни произведения на екрана, са писани много отдавна – сериозното изследване на Огнян Сапарев е от 1994 г. Не споменавам спорадични прояви под формата на доклади на различни конференции и студентски работи. Симптоматично е, че новите публикации в тази теоретична сфера, които разглежда в книгата си Владимир Донев, са по-скоро на хора, които работят в други области на знанието, занимават се с проблемите на литературата или на театъра. Авторът е възпитаник на Великотърновския университет, а в последно време, че и по-рано, не съм срещал текст с подобни качества да се е появил във висшите училища, чийто научен интерес би трябвало да е изучаване историята, теорията и практиката на киното. Толкова за мизерията на днешната ни филмова теория, дано все пак да греша.
Отдал академична дан на българския опит и на хората, занимавали се с това, на което е посветен и неговият труд, авторът пристъпва към същината на проблема, събрал и изследвал тезите на едни от най-сериозните автори в областта, която е обект на неговата книга, обединени в отделна глава: „Семиотични концепции за езика на киното“, т.е. преди да се занимае с конкретните проблеми и затруднения при пренасянето на литературни произведения на екрана, авторът настоява да изясни особеностите на територията, в която се осъществява този специфичен процес.
Достатъчно би било само да изброя имената, чиито възгледи и концепции авторът на „Българската литературна класика във филмовото изкуство“ коментира и анализира. Списъкът е впечатляващ, но много по-важен е задълбоченият анализ и представянето на всеки един от присъстващите в него. Тази част от труда на Владимир Донев предлага на читателя много сериозна информация и богат материал за размисъл. Разгледани и задълбочено анализирани са концепциите на учени като Умберто Еко, Ролан Барт, Кристиан Мец, Емилио Гарони, Юри Лотман… В текста на Донев присъстват и представителите на формалната школа – Якобсон, Шкловски, Тинянов, Айхенбаум, дори един не толкова често споменаван у нас голям познавач на киното – Дейвид Бордуел.
Владимир Донев е извършил огромна работа по подбор, анализ и интерпретация на най-значимите теоретични концепции в изследваната от него област. В коментарите си той успява да засегне, далеч не повърхностно, проблеми като (споменавам само част от тях) означаването и превръщането на визуалните елементи в знаци; ролята на монтажа в структурирането на екранното повествование; приликите и отликите между литература и кино, между кино и театър, „значението на променящата се гледна точка“, като свободно борави с теоретичното наследство на семиотиката и херменевтиката.
Владимир Донев отделя внимание и на проблемна и много дискутирана тема като „езикът на киното“. Още пионерите на филмовата теория и критици като Канудо и Делюк говорят за „език на киното“, без да могат по-ясно и задълбочено да обяснят какво имат предвид. Авторът убедително представя някои от ранните опити в тази сфера. Например тезите на Бела Балаш, родени в годините на нямото кино и постепенно, с усъвършенстването на изразните средства на киното, изгубили своето значение… Коментиран е и интересният, но несполучлив опит на Пазолини да предложи своето виждане с въвеждането на ново понятие: „кинема“, с което той обозначава филмови кадри и се опитва да ги приравни с „фонемите“ в естествения език. Проблемът, който препъва неговата концепция – „фонемите“ са част от строежа на езика, в който думите имат конвенционален характер, като корените на това „споразумение“ се губят в далечни времена, докато кадрите „кинеми“ са създадени от конкретен режисьор, техният брой е неограничен, всеки нов кадър е нова „кинема“, което прави невъзможно конструирането на нов специфичен „киноезик“. Авторът деликатно анализира този проблем, за което говори една от използваните от него дефиниции: „Езикът на киното е уникален системен начин за изразяване и комуникация, който включва разнообразни средства (визуални кадри, слухови ефекти, декори, актьорска игра, монтаж, специални ефекти и др.), които се комбинират, за да създадат едно цялостно изживяване за зрителите“.
Създал подобна солидна теоретична основа, Владимир Донев пристъпва и към практически анализ на примери на екранна адаптация на произведения на български писатели, като убедително използва в конкретиката теоретичните концепции, разглеждани в предходните глави на книгата. Този раздел заслужава отделен и подробен анализ, убеден съм, че всеки, който би се запознал с него, ще получи истинско удоволствие от свежестта и точността на направените констатации и заключения.
Повтарям, появата на тази книга е изключително явление. С нея се утвърждава перспективен млад учен и е сериозен принос в неособено радостната картина на съвременната българска филмова теория. Някои дребни пропуски и неточности като: „Айзенщайн разработва теорията на монтажа върху концепцията, че киното е „музика за очите“, или твърдението, че според Кулешов кадърът е равнозначен на буквата в думите, докато всъщност Кулешов твърди, че кадрите са сходни с думите и с тях филмовата фраза се гради така, както с думи се строи фразата в естествения език. Но това са дреболии, които не могат да повлияят на общото положително впечатление от предложения труд на млад и перспективен учен. Неговата книга може да подпомогне не само практиката, преподаването в сферата на литературата и езикознанието, а също и на филмовата история и теория, като в същото време предлага изключително богат материал за размисъл на всеки, който би посегнал да разтвори нейните страници. Мога да кажа, че филмовата и литературната теория са се обогатили с присъствието на талантлив и многообещаващ учен.
Не ми остава друго освен да му пожелая: „На добър път в науката!“. Убеден съм, този път ще е успешен.
