КАТЕРИНА ЛАМБРИНОВА
За 29 път Международният София Филм Фест представи солидна селекция от филми: 171 от 58 държави, а София посрещна над 300 международни гости от филмовата индустрия. В Международния конкурс за първи и втори филм се състезаваха 12 филма, като селекцията варираше от по-конвенционални наративи през експериментални форми и дори анимация. Три български филма бяха част от конкурса – дебютите Пакет Вечност на Магделена Илиева и Плът на Димитър Стоянович (Награда на публиката), както и вторият игрален филм на Павел Веснаков Безветрие (Награда на FIPRESCI и Награда за най-добър български филм). Последните два са вече в киноразпространение и безспорно заслужават вниманието на зрителите.
МЕДЕН МЕСЕЦ (2024, РЕЖИСЬОР ЖАНА ОЗИРНА)
С автентичното присъствие на двамата основни актьори и интересната си концепция, Меден месец (Украйна) на режисьорката Жана Озирна спечели Голямата награда „София – град на киното“, както и Наградата на Младежкото жури. Камерната нискобюджетна продукция (подкрепена за реализация с 200 000 евро от програмата Biennale College на Венецианския филмов фестивал) ни пренася в дните непосредствено след 24 февруари 2022 г. – в началото на руската военна инвазия в Украйна. Филмът проследява нарастването на клаустрофобията и параноята у барикадирани в чисто новото си жилище в град (в близост до Киев) младоженци. Тя е амбициозен скулптор, а той търпелив и благ психоаналитик. Още от първия момент той настоява да съберат най-належащото и да заминат за Киев, а тя истерично и педантично опакова изкуството си, което не може да изостави. Ситуацията ескалира – руснаците завладяват празните апартаменти в техния блок, тероризират, изтезават и убиват произволно. Жилището се превръща в убежище и скривалище, което двамата герои обитават дни наред, капсулирани около знаците на блокирания им, застинал във времето живот. Те се крият в банята, придвижват се безмълвно, досущ като охлюви, зад залостени врати и застлани прозорци, насред неразопакованите кашони, мострите с боя от незавършения ремонт и очертанията на бъдещите им мебели, залепени по празните стени. Фокусът е върху интимното пространство на героите, в което парализиращия страх и лудостта градират постепенно, в контраст с невидимата заплаха отвън, която достига само чрез звуковата среда: сирени, викове, изстрели и експлозии. Вероятно с по-интересни и ярки решения в звуковия дизайн и с по-умело драматургично градиране на напрежението в отношенията между двамата герои в рамките на изходната ситуация, в която са поставени, филмът би развил и защитил камерната си и почти театрална концепция по-убедително.
ПЛАЧЪТ НА КОТКАТА (2024, РЕЖИСЬОР САНЯ ЖИВКОВИЧ)
Плачът на котката (Канада/Сърбия/Хърватия) на режисьорката Саня Живкович е силна социална драма, която се занимава с темите за човечността, попечителството и институционалната несправедливост. Сценарият е на покойния режисьор Горан Паскалевич и носи характерните за него теми – изследване на човешката природа, социална критика и универсални морални дилеми. Реалистичният стил насочва вниманието към разказа – сложната житейска ситуация, проявленията на характерите и изборите, които правят героите. Драматичната сила на филма се дължи на впечатляващото със своята автентичност изпълнение на босненския актьор Ясмин Гельо. С неподправена искреност Плачът на котката разкрива дълбочината на безусловната любов и нейната способност да преодолява системни бариери в лицето на безразличната бюрокрация и автоматизираните обществени предразсъдъци. Специалната награда на журито е заслужено признание за режисьорския усет на Саня Живкович и нейната способност да превърне личната човешка драма в общочовешко послание.
ЗИМА В СОКЧО (2024, РЕЖИСЬОР КОЯ КАМУРА)
Наградата за най-добър режисьор бе присъдена на Коя Камура за филма му Зима в Сокчо, адаптация върху романа с едноименно заглавие на авторката от корейско-френски произход Елиза Шуа Дюсапен. Филмът е фокусиран върху нюансите в деликатно градиращото напрежение, породено от случайната среща в малкото рибарско градче Сокчо между млада корейка (Почетен диплом получи Бела Ким за овладяното и премерено изпълнение на героинята Су-Ха), търсеща себе си и истината за своя баща от френски произход, който никога не е виждала, и по-възрастен французин – известен илюстратор и артист, особняк и самотник. Още от самото начало двамата изпитват странно привличане един към друг. Колкото повече Су-Ха изследва работата на Ян (впечатляващи илюстрации с туш, които прерастват в чувствени анимации на екрана) и неохотно играе ролята на местен водач (дори го откарва до демилитаризираната зона), толкова повече я завладяват изкуството и непроницаемостта му. Неусетно тя започва да се намесва в ежедневието му – шпионира го, разглежда тайно творбите му, обсебва се от него. Деликатното докосване на режисьора се превръща в задълбочено, интимно, сдържано и артистично изследване на темите за идентичността, самотата и срещите между различни култури на територията на човешките взаимоотношения, в която тишината говори много, на фона на призрачната красота на зимния пейзаж.
БЕЗВЕТРИЕ (2024, РЕЖИСЬОР ПАВЕЛ ВЕСНАКОВ)
Безветрие (Награда на FIPRESCI и Награда за най-добър български игрален филм) е поетична медитация върху самотата и празнотата, която изниква, когато нишките на паметта и приемствеността са прекършени. На фона на жестоката реалност в периферията на българското общество, напрегнатата динамика на семейните отношения в разпадащия се патриархален ред и архетипния цикъл на напускане и завръщане към родното място, филмът улавя катастрофалното усещане за разпад.
Година след смъртта на отчуждения си баща, чието тяло е погребано в местното гробище, Калоян е принуден да се върне в малкия си роден град в България, за да уреди скромното си наследство – запуснат апартамент, пълен с безполезни вещи, към които той изпитва безразличие, а майка му – откровено презрение. Следвайки нейните указания във видеоразговор от Испания, той разчиства жилището и изгаря почти всички вещи в близкия метален контейнер.
Безветрие впечатлява с наситения с метафори визуален език, който изгражда усещане за болезнено отсъствие, дълбока празнота и турбулентност на потиснатите емоции. Ако изгарянето на скулптурните бюстове в сюрреалистична монтажна секевенция е ясен знак за отхвърлянето на тоталитарната, насилствената, патриархалната власт, олицетворявана и от фигурата на бащата, то татуираното лице на тила на протагониста се превръща в поразителен визуален символ на несигурната му идентичност – кой е той, в какво вярва, какво изпитва – все въпроси, които тлеят в дълбините на разказа.
Междувременно местните власти се подготвят да ексхумират останките на баща му, запечатвайки ги в черен чувал, за да освободят място за голф игрище, което ще бъде построено на мястото на градското гробище. Този акт е метафора за тоталното заличаване и циничното поругаване на паметта, който звучи смущаващо реалистично в контекста на българската социална действителност, вградена във филма, не само чрез средата, визуално събрана във формата 1:1, но и чрез персонажите и техния светоглед.
За да подсили тази застинала и опустошителна атмосфера, режисьорът черпи вдъхновение от творчеството на един от големите умове на XX век – В. Г. Зебалд, в чиито произведения открива „неизказаното колективно чувство за вина в германското общество заради Холокоста. В Безветрие фонът не е изпълнен с трагедия от такъв мащаб, но някъде в ъглите на историята надвисва сянката на стотиците разбити и разделени български семейства, напуснали страната през последните 35 години след падането на Берлинската стена”[1]. Насред опустустошителната тишина, ехото на миналото, достигащо чрез чужди гласове, се превръща в собственото ни огледално отражение, което разтърсва дори и най-безразличните сред нас.
Отличените от международните журита филми от Международния конкурс за първи и втори филм на София Филм Фест предлагат въздействащ поглед към реалността – насред ужаса на войната, институционалната безчовечност и човешка разруха, те изследват крехкия предел между проекцията и действителността, между вътрешната пропаст и външните катаклизми, и показват, че съвременното кино не се страхува да погледне в дълбините на бездната.
Бележка под линия:
[1] Ламбринова, Катерина, Опустошаващо безветрие, разговор с Павел Веснаков, Списание КИНО, брой август 2024 г.
