АРХИВ АВГУСТ/2021

    ЗАЩО ПЛАЧАТ ЖЕНИТЕ


     
    КАТЕРИНА ЛАМБРИНОВА
     

    Смелото режисьорско дуо Весела Казакова и Мина Милева стъпва здраво на международната филмова сцена. Вторият им пълнометражен игрален филм „Жените наистина плачат“ бе селектиран в официалната конкурсна програма „Особен поглед“ на тазгодишното издание на фестивала в Кан, а Screen го определи като един от шестте най-значими филма от този конкурс. Следващите спирки за „Жените наистина плачат“ са в състезателната програма на фестивала в Сараево и в септемврийското издание на София Филм Фест. Междувременно дебютният им игрален филм „Котка в стената“ излиза по екраните в Испания, а Мина и Весела ще оглавят журито на програмата „Венециански дни“ на фестивала във Венеция. Артистичният директор на програмата Гая Фурер обобщава техния авторски почерк и подход с думите: „В техните творби ние откриваме жизненост, дръзка комбинация между обществени и лични теми, между индивидуални и колективни права, между форма и съдържание. Киното на Мина и Весела е умно, изпълнено със съчувствие, провокативно, яростно, иронично, живо и изключително честно. Днес повече от всякога ни е нужно съчетание от киномайсторство и активна позиция. Нужни са ни хора, които могат да рушат границите чрез киното, да проправят нови пътища“.

     WomenCryPhotocall74thAnnualCannesFilm810PRTyRarNx.jpg

    За какво плачат жените? А на какво се смеят? Какво са способни да издържат?

    И двете сме израсли с много силни майки, а и двете сме били много ревливи като деца. Не знаем дали нашите майки са плакали толкова. Посветихме този филм на нашите майки. И въобще на жената, на майката.

    Дълго ли работихте по сценария? Променяха ли се героините, променяха ли се конфликтите? Коя беше водещата тема/идея, която остана до готовия филм и как ви хрумна това прекрасно заглавие?

    Всичко започна от Биляна Казакова, която написа чудесен сценарий, центриран върху нейните преживявания като майка и родилка. Водещата идея или по-скоро усещане бе да изразим това безумно състояние, в което се намира жената, грижеща се за толкова много неща, което често бива пренебрегвано, неглижирано. Нейните проблеми даже нямат разбираем източник или причинно-следственa връзка. В очите на повечето мъже, както и за обществото като цяло, тези проблеми и кризи често са нелогични и поради това неприемливи. Искахме да изразим ранимостта на жената, която е толкова свързана с децата, животните, с мистичното.

    Със заглавието беше като игра: ако Boys don’t cry, то Women do cry. Звучи малко като афиш, а се оказа, че грабва вниманието, както на английски, така и на български. Седяхме с едни приятели, българи, и като чуха заглавието, жената каза – аз толкова много плаках, като се роди вторият ни син. А мъжът каза – виждах я, че плаче, но не ми беше много ясно за какво и помислих, че е щастлива, че имаме дете.

    WomenCryPhotocall74thAnnualCannesFilmvQ0jxbnpKOfx.jpg

    Какви са тези пет жени – по какво си приличат, по какво се различават? Какво ги обединява, какво ги разделя?

    Това е един ансамблов женски образ, съставен от пет героини, част от едно семейство, но много различни една от друга – с недоизказани неща между тях. Имат експлозивни взаимоотношения, които на пръв поглед стряскат, но зад това прозира дълбоката любов между тях. Сестри, майки и дъщери от едно семейство, които отдавна не са се събирали и не са били заедно. Така се е случило, след като майка им/баба им е напуснала този свят. Като една невидима нишка майката присъства през историята и напомня за себе си.

    С какво провокира този филм, с какво е несъгласен?

    За нас не провокира, но така мислехме и за „Чичо Тони, Тримата Глупаци и ДС“, докато не се оказа съвсем друга работата по нашите географски ширини. Новият ни филм разглежда съвсем нормални и ежедневни ситуации, като акцентира на абсурда в тях, филмът е много смешен и това са неща, с които сякаш сме свикнали. Ако една майка е затворена между четири стени с бебето си – това е напълно наред. Ако момиче е заразено с HIV – тя вероятно е курва. Ако жена бива тормозена вкъщи – това „си е техен проблем и ще го оправят под завивките“, както се изказа наш парламентарист. В това време в страната ни текат протести за защита на нормалното българско семейство от посегателствата на гейска Европа. Това може би провокира, съгласни сме.

    Имате афинитет към интересна и многопластова драматургия. Сякаш и с този филм претворявате фикцията в документално звучене, отскачате от личния разказ, за да отправите важни социално-политически послания, примесвате трагикомични елементи в драматичен разказ. Как се споява такава сложна художествена форма? Към какъв филмов разказ се стремяхте?

    Една родилка не може да се справи с гледането на бебето си сама, една майка – щъркел бива застреляна от комина, на който гледа малките си, едно момиче е заразено с HIV от съмнителния си приятел…

    За тези действия има виновник, но ние избрахме да не се занимаваме с него. Избрахме чисто женската гледна точка и това се оказа много атрактивно и за зрителите мъже. Предполагаме, че са толкова запалени, защото ние не обвиняваме никого, най-малкото мъжете. Дълбоко в смисъла на филма е позивът срещу насилието по принцип. 

    Ансамбловата форма е от най-трудните – всички го знаят и нашите агенти от мк2 предупреждаваха, че ще е трудно още на сценарно ниво. Имаше толкова възможности и разклонения, както и твърде много материал, понеже давахме много свобода на израз и импровизации по време на снимките.

    Дадохме пълна свобода и отделяне от сценария и на себе си, и на актьорите, и на екипа си, за да не се сковаваме. Въпреки целия вихър от идеи и цялата помощ, както от актьорите, от семейството на Весела, така и от нашата любима монтажистка Донка Иванова, накрая отново останахме сами да решаваме ребуса. Донка се присъедини към нас в Париж, където завършвахме филма и вече с отпочинали очи, около Великден, успяхме да вземем решения, донякъде повлияни и от съветите на френските ни колеги. Оказа се, че финалният монтаж е доста близо до сценария и това показва, че не сме изпускали целта от очи.

    Какво от режисьорския си опит от „Котка в стената“ използвахте и тук, и какво ново открихте и опитахте?

    Тъй като е история за женската лудост и екстремност, открихме, че българските актьори могат да стигнат далеч, дори там, където ние не сме подозирали. Както Мария, така и Биляна, и Ралица дадоха воля на възможностите си и дори прекрачваха възможните граници. Катя идва от физическия театър, а там актьорите са много подготвени. Подлагахме ги и на психически стрес, поради решението ни да не гледаме сценария и да експериментираме много на снимачната площадка. Давахме си основни точки, понякога изпращахме текст предишната вечер, за да имат някаква представа какво ще правим на следващия ден. Тези момичета прегърнаха процеса. Без такова доверие и ентусиазъм нямаше как да стане. Като се връщаме назад и си припомняме, ни хваща страх, че всичко можеше да се сгромоляса. Крепеше ни обща вяра.

    Това важи и за малките роли, където имаме букет от прекрасни актриси, изявяващи се в театъра и телевизионните сериали. Росица Гевренова, Диана Спасова и Добриела Попова също повярваха в смисъла на този филм и направиха взривни и запомнящи се персонажи.

    Разбира се, в „Котка в стената“ също експериментирахме много и по някакъв начин това се оформя като наш стил. Но снимането в Англия не може да се сравни с това в България, там има много рестрикции и ограничения, у нас е значително по-лесно.

    Като автори обръщате огромно внимание на всеки елемент във вашите филми и това се усеща на екрана. Но кое все пак доминира в началния творчески импулс, откъде тръгвате: от емоцията, идеята, темата, настроението или посланието; от грижливото измисляне на драматургията; от представата за образите и актьорите, които ще влязат в тях; или пък от концепцията за визията, ритъма и общия стил на филма?

    Аз, Мина, като художник много обичам да започвам от образа, от нещо неясно, подсъзнателно дори. Виждам котка и то оранжева (оказа се много трудна задача в Англия), искам щъркел или балони, които летят по една ливада. Весела така ми угажда, че примерно хуква да намери 200 гигантски балона, но през това време пита – това като Метерлинк или като Пинтър го правим, понеже майка им ги е влачила по сцени, откакто се помнят и Весела много се е занимавала с пиеси.

    А мен ме тренираха малко по социалистически реализъм в Художествената академия. После в Англия разбрах, че първо идва съдържанието. Тамошните колежи по изкуствата напълно пренебрегват формата, за тях концепцията е в основата на всичко. В анимацията, където работех двайсет години, научих много неща и тази особеност на техните кинаджии и аниматори много ме палеше. Беше ми омръзнало да рисувам къщите във Велико Търново или гол модел. А съдържанието обикновено е провокирано от темата. Съзнаваме, че игралното кино по принцип страда от липса на теми.

    В един период ли заснехте филма? Доколкото знам, снимките съвпадат с дебатите около приемането на Истанбулската конвенция – как този контекст се усеща във филма?

    Бегло е засегнато като фон на историята, но и се усеща осезателно и това ни беше целта. Дебатът се проведе публично, както знаете, а това не се е случило в други европейски държави. Този публичен дебат излезе извън релси до степен, в която се твърдеше, че има трети пол и ни управлява гей мафията на Европа. Тези неоснователни твърдения подсилиха фашистки и хомофобски тенденции, каквито у нас нямат почва в исторически план.

    Сами ли сте си изпълнителни продуценти? Доколко е важно за вас да имате пълен творчески и продуцентски контрол на филмите си и как се справяте с обема от работа?

    Творческият и продуцентски контрол не ни е толкова важен на този етап. В началото, може би, да! Искахме да имаме пълна свобода и ако се провалим, да е само наш проблем. Рискът е огромен във филмовата индустрия, особено за продуцента. Няма много ясни рецепти за продуцентския успех. А един филм на непознат автор е успешен най-вече заради продуцента. Сега с изградената си биография, много бихме се радвали някой да ни продуцира. Но и продуцентският ни опит е доста ценен – оказа се, че можем и се справяме.

    Французите се учудиха от нашата гъвкавост в приемането на предложения и дебатите около темата и съдържанието на филма. Същевременно добре отстоявахме своите първоначални намерения, но винаги бяхме съгласни да експериментираме. Казаха, че не много автори/продуценти са готови да променят плана си в последната минута като нас. Осъзнахме, че много добре функционираме в големи екипи и комуникацията ни с важни организации и хора е на ниво. Трябва да признаем, че тяхната култура и уважение към нас и работата ни, ни смая.

    Кои са копродуцентите на филма? Как ги намерихте, каква подкрепа получихте от тях?

    С Кристоф Брунше имаме много приятна комуникация, можем да пием до късно през нощта и след това да отидем на караоке. Той е изненадващ купонджия, но същевременно много деликатен човек, познанията му за пазара и киноиндустрията са много задълбочени.

    В Триест, когато проектът ни спечели основната награда за най-добър проект и имаше силен отзив за темата му, Кристоф ни даде свободата да потърсим други копродуценти, не само френски. Стремяхме се към немски копродуцент, но се оказа, че младите немски продуценти се опасяват да поемат рискове и предпочитат сигурност, която нашият извънредно нискобюджетен филм не можеше да им предложи. През това време Кристоф бе подготвил кандидатстване в АРТЕ и беше привлякъл интереса на голям агент по продажби мк2. Тези преговори отнемат много време, енергия и далновидност. Когато отидохме на среща-разговор в АРТЕ, той ни каза само да бъдем себе си и да не се подготвяме. Имахме малък шанс да спечелим, но се оказва, че дългогодишният директор на Кан – Жил Жакоб, е бил много запален по сценария и може би това е повлияло на останалите членове на комисията, тъй като той е институция във Франция. Спечелихме също Ил де Франс, доста труден Парижки фонд, и Евроимаж като български проект.

    WomenDoCry.webp

    Сякаш актрисите Биляна и Катя Казакови, Ралица Стоянова и Мария Бакалова са сърцето на филма?

    Тъй като това е една семейно инициирана история, съвсем естествен бе избора на сестри Казакови и дъщерята на Катя Казакова – Ралица Стоянова, а те са изненадващи актриси, дълбоки, но смешни и драматични. Ралица Стоянова, която нямаше главна роля досега, показа изумителни актьорски качества и желязна психологическа подготовка. Още от кастинга, на който се явиха повече от сто талантливи млади момичета, след предварителния подбор тя игра с всяка една от тях и с всяка беше различна – партнираше с обич към другата, с бистър и бърз ум в импровизациите – достойно за възхищение. Трябваше да обърнем внимание на химията между двете сестри. С Мария Бакалова спойката беше мигновена. Мария притежава енергийна мощ и задълбочени търсения в импровизациите. Зачудихме се, тъй като бе от най-младите. Нейната дълбочина е продукт на емоционална зрялост и много култура. Поощрявахме Мария в минаването на граници, самата тя се развихря без никакви колебания, истинско удоволствие е да следиш какво още ще ѝ хрумне – не спирахме дълго камерата. Искахме нейната героиня да е най-крайна от всички. Това беше отбелязано от критиците – колко рядко женски образ в киното е толкова луд. Най-сетне нещо свежо и по детски необичайно. Соня, нейната героиня, е фитилът, който запалва историята. 

    Трябва да отбележим проникновената игра на Биляна Казакова, която прави нещата просълзяващи. Тя носи рядка осанка и интелигентност, в съчетание с дълбока емоционалност. Нейната героиня Вероника е като магнит. Не можеш да спреш да я гледаш и въздействието е силно. Повечето жени в индустрията се съизмерваха с нея. Тя ги провокираше да говорят за себе си, за перипетиите и състоянията, през които са минавали като майки.

    Катя пък носи една почти детска чистота и липса на суета, която прави героинята ѝ много необичайна. Не са много актрисите от тази възрастова група, пък и въобще, които могат да постигнат това.

    Каква е ролята на Йосиф Сърчаджиев – единствен мъж в едно голямо и сложно женско семейство?

    Той е комичен герой – трябва да се справя с три дъщери и три внучки, едната от които бебе. Затова сигурно има мъжки кучета. Плаща им сметките, оправя им проблемите, осигурил ги е. Става симпатичен с това. Но има и едно тъмно минало, което прозира, което се дължи на работната му среда. Класен актьор, който се забавлява с материала и има огромна страст към работата. Благодарим и на жена му Райна, която изключително помогна на процеса и даде интересни и важни предложения.

    Всеки филм има едно предизвикателно място, което се съпротивлява и чак когато авторите успеят да го овладеят, да намерят вярното за него решение, успяват да завършат филма си. Кое беше това място в „Жените наистина плачат“?

    За нас това беше как да подредим ансамбъла, без да нарушаваме баланса на всяка от героините и нейната линия. Трудното беше всяка една да въздейства като главна героиня и виждаме, че е постигнато.

    От повече от десет години работите заедно в Активист 38. Какво ви водеше, като започвахте да се занимавате с продуциране, писане и режисиране на филми и въобразимо ли беше тогава достигането до програмата „Особен поглед“ на фестивала в Кан? Какъв беше пътят ви до Кан?

    Изобщо не сме се надявали на селекция в Кан, особено тази година с огромното количество филми, които чакаха след първите Ковид вълни. Правели сме малки скромни стъпки и сме работели дисциплинирано по продуцентските пътеки, но си даваме сметка, че помощта, която сме получили както от екипите си, така и от международните си партньори, са изиграли важна роля. Филмът е най-вече екипна работа и сътрудничествата там са особено важни. От първите си форуми като продуценти разбрахме, че влизаме в един много сложен свят и това, което е задължително да правим, е да ни е приятно. Знаете колко е труден първият публичен питч например. Е, тази трудност може да се олекоти с малко радост. Стремили сме се да си приказваме с приятни хора, без да търсим дивиденти или резултат и като цяло това подейства като магнит за хората към нас.

    Дързостта и смелостта ли са най-важните качества, за да се движи напред талантливият човек?

    Те са важни, да, изключително важни в този свят на каузи, както и способността да се рискува. Но още по-важна е честността във всеки един детайл и съгласието да осветиш тъмни ъгли в душата си. Но е важно и да се забавляваш, защото, в рамките на шегата, филмовото изкуство е в пети дом по астрология – дома на децата, игрите и забавленията.

    Какво представлява Кан днес – къде се сливат късметът, успехът, славата, блясъкът и бъдещите възможности?

    Кан протече по различен от други години начин, но за нас бе неимоверно приятен и бляскав. Като начало бяха по-малко industry delegates и това намали напрежението в срещите. Хората можеха спокойно да изпият по едно кафе заедно. Заедно с това обаче силно намаля и присъствието на критици и преса, особено англоезичната. Имаше доста филми, които останаха без нищо написано за тях, което е нечувано за други издания на Кан. Други останаха само с френска преса. Напълно възможно е за филм, минал в Кан, нищо повече да не се чуе и това, както разбирате, е край на бъдещите възможности. „Жените наистина плачат“ имаше много добър отзвук в медиите и бе класиран сред шестте водещи филма според Скрийн Дейли. За нас в момента е важно да сме мобилизирани и да опитаме да проведем мисията докрай.

    Имате ли вече предложения за откупки и разпространение? Предвид щетите от пандемията и в очакване на нова вълна, каква е ситуацията с дистрибуцията в момента в Европа?

    Агентите ни от мк2 са изключително доволни от преговорите с огромни усмивки и блестящи очи. Още не сме провели среща за детайли, но разбрахме, че има голям интерес. В интерес на истината филмът ни има комерсиален потенциал.

    Между другото, срещнахме испанските си дистрибутори, които следващата седмица пускат „Котка в стената“ в четирийсет кина и те ни казаха, че се борят за новия ни филм, но имат сериозната конкуренция от двайсет други испански дистрибутори. Това за нашите географски ширини е нечувано. Много силен английски дистрибутор ни срещна и отново с плам в очите каза: „Взимам го!“ Това, разбира се, са случки от стъргалото.

    Разбираме, че ситуацията с дистрибуцията в момента е направо отчайваща и навярно тези успехи, които имаме, са далеч по-малки, отколкото биха могли да бъдат в нормални условия. Важно е, че във Франция ни дистрибутира много отдаден дистрибутор и шефката им Амел Лакомбе има силно лично отношение към филма. А както знаем, ако кината бяха динозаври, Франция щеше да бъде земята, където те ще могат да живеят.

    Накъде оттук насетне след Кан?

    Като гледаме как върви закона за филмовото производство в България, май ще трябва да помолим Мария Бакалова да ѝ чистим къщата в Лос Анджелис. Там можем да метнем една документалка за чужденците – събирачи на боклук примерно. Шегуваме се, разбира се. Бъдещето на света и на филмопроизводството, и най-вече разпространението, е толкова неясно, че трудно бихме могли да планираме и да предвидим какво ще се случва не само с нас, а и изобщо.

     

    logo sbfd red s

    Контакти

    София 1504, България
    бул. "Дондуков" 67
    Телефон: +359 2 946 10 62
    e: kino@spisaniekino.com
    ЕКИП

     sbfd.down1