МАРИАНА ХРИСТОВА
Международният филмов фестивал в Ереван „Златната кайсия“ пострада двойно през 2020 г. Освен, че бе отменен заради пандемията, влошаването на геополитическата ситуацията в страната във връзка с отново нажежилия се арменско-азербайджански конфликт в Нагорни Карабах през септември същата година осуетява държавната подкрепа за култура. Прекроен и в намален състав, фестивалният екип все пак събра сили и средства и успя да организира 18-тото издание на „Златната кайсия“ през 2021 г. Въпреки интересната селекция в Международното състезание, предпочетох да следя Регионалната панорама, която обаче включваше само един филм, засягащ арменски контекст, но създаден като френска продукция – документалния „Завръщане в Сьольоз“ на режисьора, сценарист, актьор и продуцент Серж Аведикян, изтъкнат представител на арменската диаспора в Париж. Директорът на фестивала Карен Аветизян пояснява, че това е свързано и със здравната и политическа криза. В този контекст селекционерите предпочитат да акцентират върху късометражната продукция, която впечатлява с разнообразие, качество и най-вече с енергия. Почти всички арменски филми представят младото поколение, не просто защото късометражното кино по презумпция се прави от млади хора, но и поради факта, че „киномисленето“ в Армения днес се генерира почти изключително от новите автори, пояснява Аветизян. И добавя: „Трудно е да говорим за нова вълна, но определено е началото на нещо бурно и светло, което все още предстои. Не всичко е въпрос на достъпно финансиране за тези, които сега навлизат в киното; същински ключов момент е да съумеем да чуем гласа им.“
Девет от шестнайсетте заглавия в състезанието „Кайсиева костилка“ са арменски, а изобразителната им аура е толкова характерна и мощно присъствена, подобно на изострените разпознаваеми черти в лицата на кажи-речи всеки арменец, че е трудно да бъдат поставени в общ контекст с останалите филми, макар и да са от региона. Поетичността – наративна или визуална, превърнала се покрай Параджанов в идентификационен код за арменското кино – обединява всички тях, независимо дали са игрални, анимационни или документални; дали разказват за война или за индивидуалните перипетии в нечий личен свят. Макар късометражното кино да е често пренебрегвано, заради формáта си, в рамките на арменската кинематография тези филми рисуват отчетлива и многолика картина на съвременното арменско общество, а автентичността и фриволността в изразните средства вероятно се дължи именно на слабата им търговска конвертируемост – „недостатък“, който е предпоставка за творческа свобода. Друга обща черта е зрялата съдържателност на филмите, независимо от младостта на авторите. Това прави силно впечатление най-вече на фона на западноевропейското късометражно кино, което, „разглезено“ от фондове и обучителни програми, често се заиграва прекалено с фóрмата, неглижирайки съдържанието.
„През прага“ (реж. Ангинех Изанян) деликатно засяга проблема с домашното насилие и портретира индиректно средата, в която то вирее, посредством разговор между полицаи и подала жалба жена. Филмът залага на образните внушения и избягва яростния активизъм, който широко обсъжданата в последните години тема предполага, постигайки по този начин по-силен ефект.
ЗАВРЪЩАНЕ У ДОМА (2021, РЕЖИСЬОР РАФИ МОВСИЗЯН)
Друг критикуващ патриархата филм, анализирайки го, без непременно да го громи гневно, е „Завръщане у дома“ (реж. Рафи Мовсизян), който е свързан и с друга наболяла арменска тема – емиграцията. Глава на семейство се завръща от Русия в Армения след последния си гастербайтерски престой, за да отпразнува Нова година с жена си, трите си деца и майка си в село на край света. И да осъзнае, че междувременно е бил детрониран и че вече не само физическо пространство го разделя от близките му. Агресията, която се надига в него, е изобразена чрез ескалиращо напрежение, което оставя филма с отворен финал, отключил размисли за непреразгледаната роля на мъжа като законодател в семейството, когато той отдавна не е постоянна част от него. „Стойка на ръце“ (реж. Овсана Шекоян, Специалната награда на журито) също преосмисля остарели норми през случка с пострадал ученик, накаран от учителя си по физическо възпитание да застане на ръце в минусовите температури на неотопления салон. Подслушани разговори и втренчени в зимната белота кадри очертават картина на застой и закостенялост, невежество и нехайно отношение, които в случая са на цената на човешки живот.
СТОРГЕТНЯ (2021, РЕЖИСЬОР ОВИД АГОПЯН)
Документалният „Сторгетня“ (реж. Овид Агопян, наградата „Сребърна кайсия“) безмълвно наблюдава спокойното ежедневие в спелеологичен терапевтичен център, изграден на 230 метра под земята в солната мина Аран в близост до Ереван. Не само богатият на минерали въздух прави чудеса за човешкото здраве, но и бавният ритъм на безвремието, което персоналът и пациентите разсейват с леки физически упражнения, тенис на маса, разходки с каски из тунелите и споделяне на лични истории. В дипломната си работа от парижкото филмово училище „Ла Фемис“, Агопян, който освен режисьор е и оператор на филма, пресъздава магичната атмосфера на това необичайно място чрез съзерцателни статични кадри и светлинни нюанси, които го обгръщат в притегателна тайнственост.
СВЯТ (2021, РЕЖИСЬОР КРИСТИНА ХАРОТУНЯН)
Още по-силно внушение чрез атмосферата си предизвиква „Свят“ (реж. Кристина Харотунян, Голямата награда „Златна кайсия“) за млада жена, която се грижи за прикованата си на легло майка в пусто село. Изглежда като да умира от досада, а всъщност е скована от страх от предстоящата загуба. Светът ѝ, стеснен до самотни разходки, тайнствени разговори по телефона, халюциногенни фантазии и дърляне със съседката, хиперболизирано портретира парализираната ѝ от предчувствието за смъртта душа. Свят, който скоро ще се разтвори в миналото.
Два документални филма, коренно противоположни като стил, отразяват тлеещия от разпада на СССР насам и периодично изригващ като вулкан военен конфликт в Нагорни Карабах. „Нагорни Карабах: Две деца по време на войната“ (реж. Алексис Пазумян) е продуциран от телевизионния канал Arte и разказва за две десетинагодишни момчета, които живеят в изгнание със семействата си от 2016 г., когато селцето им е бомбардирано, а детството им и веществените спомени за него – попилени. Малко след като се престрашават да се върнат през 2020 г., военните действия са възобновени и родният им Талиш вече е в азербайджански граници. Потресаващи са кадрите, в които децата търсят да сглобят парчета от неотдавнашния си живот, тършувайки из руините на разрушеното си училище. Още по-потресаващи са интервютата с млад войник, готов да защитава границите на страната си и уверен в бъдещето ѝ, след които го намираме на болнично легло с ампутиран след инцидент на фронта крак. Контрастът между ентусиазма му в началните кадри и последвалото мълчание в покруса постига кинематографичен ефект, който далеч надскача репортажността на телевизионния формат.
ПРИЗОВАН (2021, РЕЖИСЬОР ЛУИЗ МАРТИН ПАПАЗЯН)
„Призован“ (реж. Луиз Мартин Папазян) пък се фокусира върху детайли от ежедневието на младежи, изпълняващи задължителната си военна служба в база в Нагорни Карабах. Един от тях споделя зад кадър мислите и мечтите си, докато камерата успява да извлече поезия от аскетичната обстановка наоколо.
Вдъхновяващо изобретателни са двата анимационни филма в програмата: „Сънят на Кафка“ (реж. Давид Бабаян) и „Окрилен“ (реж. Найра Мурадян). Първият е по мотиви от романа „Процесът“ на Франц Кафка и успява да предаде подобно усещане за безпомощност пред един свят, чиито правила са неразгадаеми и срещу които е невъзможно да се защитиш. Акцентът обаче не е толкова върху непоносимата бюрокрация или липсата на ясни критерии, колкото върху повсеместната тревога. Бабаян я илюстрира чрез сюрреалистична среда, населена с гротескни персонажи, използвайки фотореалистичните възможности на 3D анимацията, за да създаде свят, който е всичко друго, но не и реалистичен. Рисуваната анимация на Мурадян, която е утвърден аниматор със солидна филмография (прелестният „Фирдус“, визуално вдъхновен от муминтролите на Туве Янсон и меланхоличният „Марк и Марк“, могат да се видят тук), пък е с носталгичен ретро привкус. Журналист тръгва да търси истории за разказване и попада в странен град, където никой не е написал книга или видял света отвъд пределите му. Затова пък в разкривените му къщи живеят чаровни особняци: неуморен Икар, който се опитва да лети със саморъчно направени криле; стари моми – сладкарки и сребролюбки – и техният мечтателен племенник; възрастна дама, на която ѝ се привиждат летящи кучета и никой не ѝ вярва... докато наистина не долита едно. Казва се Годо и да, точно така, олицетворява стаеното очакване на градчето да му се случи нещо интересно. Пъстър в палитрата и персонажите си, „Окрилен“ е фантасмагорично бижу, необременено от контекст и темпоралност, изящно в стила и артистичната си неповторимост. Луксозно изкуство, присъщо на висшите духом.
Редом с тази великолепна късометражна селекция, съвременния портрет на арменския дух допълва споменатият вече документален филм „Завръщане в Сьольоз“ на Серж Аведикян, заснет като арменско-френска копродукция. Сьольоз е селото на неговия дядо, намиращо се в днешна Турция, което Аведикян посещава през 1987, 2003, 2005 и 2019, когато завършва филма. Така той сглобява част от сложния пъзел на семейната си история, която с динамизма си отразява донякъде и арменските исторически перипетии от последния век. Връщането към фамилните корени е само повод за автора да обсъди по-значимия въпрос за целенасоченото унищожаване на арменското наследство на турска земя, което е особено очевидно в Сьольоз.
Филмът тръгва от Париж през Истанбул, напомняйки за убийството на турско-арменския интелектуалец и журналист Хрант Динк през 2007 г., който е поддържал критични позиции, както към отричането на арменския геноцид от Турция, така и към кампанията на арменската диаспора за международно признание. Кръгът от съмишленици около Динк в Истанбул се е разпръснал през последните няколко години, оттук и цялостното присъствие на арменския дискурс и етническото разнообразие на днешното турско население. Придружен от местни журналистка и писател, Аведикян се отправя към Сьольоз за четвърти път, след осемгодишно прекъсване, признавайки в глас зад кадър, че всяко пътуване до Турция е емоционално и че единствено камерата му помага да запази рационално разстояние. Става явно, че през 80-те години на миналия век останките от арменското минало все още са живи, заедно с вярата, че колективната памет може да бъде спасена. Сравнението между кадри, заснети през различни години обаче ясно свидетелства, че при всяко завръщане на Аведикян в селото, миналото е заровено все по-дълбоко под повърхността. Изглежда, че животът в съвременната турска държава изисква пълна културна асимилация.
На пръв поглед скромно, присъствието на арменското кино на 18-тото издание на „Златната кайсия“ е всъщност доста значимо, най-вече заради високото качество, което демонстрира. Ако селекцията на късометражното състезание „Кайсиева костилка“ в действителност е показателна за идното поколение автори, то бъдещето на арменското кино е светло и заслужава да бъде следено отблизо. А финансовата и политическа криза едва ли могат да бъдат дефинитивна пречка пред таланта. Никой исторически катаклизъм не е успял да сломи арменския народ и блясъка на културата му през почти трихилядното му съществуване.
