ЛИЗА БОЕВА

 

Лусиен и Нина са брат и сестра, близнаци, влюбени един в друг. Момичето умира, защото във ваната ѝ с мляко удря ток. Тогава нейният възлюбен Лусиен (братът-близнак, нека напомня) слага тялото във футляр от контрабас и тръгва на пътешествие. Следва самото пътешествие (Лусиен среща различни хора), като той през цялото време пие по малко мляко от онази вана, в която е умряла сестра му. И когато изпива цялото мляко, Лусиен започва да се превръща в Нина.

Това е сюжет за пълнометражен филм, одобрен за финансиране на последната сесия на Национален филмов център. Възмутихте ли се? Или си казахте: „Хм, кой ли ще да е в комисията тази година? Очевидно пробутват свои хора...“. 

Шегувам се, разбира се. Такъв сюжет никога няма да бъде допуснат от НФЦ, БНТ, Фонд „Култура“ или която и да е наша официална институция: колкото и да са „свои хора“ своите хора. Защото е прекалено странно, прекалено дръзко, прекалено… 

 ПОКАНА ЗА ПЪТУВАНЕ (1982, РЕЖИСЬОР ПЕТЕР ДЕЛ МОНТЕ) 

А всъщност филм точно с такъв сюжет съществува: нарича се Покана за пътуване (Invitation au voyage) – седмият пълнометражен филм на американо-италианския режисьор Петер дел Монте (1943 – 2021). Филмът печели награда „За артистичен принос“ (Le prix de la contribution artistique).

На 35^-я Кинофестивал в Кан (една от най-високите награди за своето време за арт кино) – на същия този фестивал (годината е 1982-ра) в състезателната програма участват филми на Линдзи Андерсън, Вернер Херцог, Вим Вендерс, Антониони, Коста-Гаврас (неговият Безследно изчезнал печели „Златна палма“), братя Тавиани, Годар, Алън Паркър, Еторе Скола… Сред всички тези творци отличен „за артистичен принос“ е именно дел Монте със странната си абсурдно-нелепа история. 

 ЖАК ЛАНГ И ГАБРИЕЛ ГАРСИЯ МАРКЕС НА ФЕСТИВАЛА В КАН (1982) 

 

 ЖУРИТО В КАН (1982): МРИНАЛ СЕН, СИДНИ ЛЪМЕТ, ЖАН-ЖАК АНО, СУЗО ЧЕКИ Д‘АМИКО, ДЖОРДЖО СТРЕЛЕР,  ДЖЕРАЛДИН ЧАПЛИН, ГАБРИЕЛ ГАРСИЯ МАРКЕС, ФЛОРИАН ХОПФ, РЕНЕ СУЛЕ, РЕНЕ ТЕВЕНЕ 

Защо ли? Защото според мен член на журито тази година е бил Габриел Гарсия Маркес. Не е възможно, мисля си, Маркес да не оцени високо този киноразказ, който е хем магичен, хем насмешлив, хем трагичен.

И когато тази година на 78^-ят фестивал в Кан филмът на Джафар Панахи Обикновен инцидент спечели „Златна палма“, бях сигурна, че това най-високо отличие му е дадено заради председателя на журито – актрисата Жулиет Бинош. Миналата година „Златна палма“ спечели Анора – филм на режисьора Шон Бейкър, който не би получил никакво внимание, струва ми се, ако председател на журито не бе режисьорката на касовия хит Барби Грета Гъруиг. За нея американските реалии на Анора, карикатурната представа за руски олигарси и грузински наемници (и нататък) – всичко това е понятно. 

 ДЖАФАР ПАНАХИ И ЖУЛИЕТ БИНОШ НА ЦЕРЕМОНИЯТА ПО ВРЪЧВАНЕТО НА НАГРАДИТЕ В КАН (2025) 

И не си представям Жулиет Бинош да даде „Златна палма“ на филм като Анора, не! Същата „Златна палма“, която са получавали Фелини (Сладък живот, 1960), Бунюел (Виридиана, 1961), Висконти (Гепардът, 1963), Антониони (Фотоувеличение, 1967), Скорсезе (Шофьор на такси, 1976), Копола (Апокалипсис сега, 1979), Линч (Диво сърце, 1990), братя Коен (Бъртън Финк, 1991), Тарантино (Криминале, 1994), Ларс фон Триер (Танцьорка в мрака, 2000), Ханеке (Бялата лента, 2009)…

Но когато печели Фелини, председател на журито е Жорж Сименон, Бунюел – Жан Жионо, Висконти – драматургът Арман Салакру, Антониони – Алесандро Блазети, Скорсезе – Тенеси Уилямс, Копола – Франсоаз Саган, Линч – Бернардо Бертолучи, братя Коен – Роман Полански, Тарантино – Клинт Истууд, Ларс Фон Триер – Люк Бесон, Ханеке – Изабел Юпер…  

Защото е важно журито (и особено председателят на журито) да разбира от киното, което гледа и оценява. Вкусът не е достатъчен: нужно е да разбира същността на проблемите (колкото и да са универсални), на темите (колкото и да са космополитни), на хумора, на трагизма. Когато през 2004 г. „Златна палма“ печели документалният филм на Майкъл Мур Фаренхайт 9/11, председател на журито е Куентин Тарантино. 

 МАЙКЪЛ МУР И ПРЕДСЕДАТЕЛЯТ НА ЖУРИТО В КАН (2005) КУЕНТИН ТАРАНТИНО 

Убедена съм, че именно неговият глас е надделял, за да спечели „Златна палма“ документален филм (това е вторият документален филм в историята на фестивала, печелил главната награда!), при това – документален крайно политически филм. Филмът пряко обвинява Джордж Буш за началото на войната в Ирак, показва как американското правителство милитаризира и манипулира своето общество, изказва съмнения относно легитимността на изборните резултати от 2000 г. и ролята на Върховния съд, надсмива се над неадекватното поведение на президента Буш и неговата администрация в първите минути след атентатите от 11-ти септември… Т.е. политическа остра сатира, изградена върху архивни кадри, емоционални интервюта и крайното субективно отношение на Майкъл Мур: неговата позиция е в синхрон, видимо, с тази на Тарантино. И, заемайки ключовата позиция на председател на журито, Тарантино дава мощна гласност на Фаренхайт 9/11. Ако не-американски културен деец (или американски, но републиканец) бе председател на журито, щеше ли филмът да получи това главно отличие? Спекулативно е, разбира се, но моят отговор е: надали. 

И според мен именно фактът, че великолепната Жулиет Бинош е начело на журито на основната програма на фестивала в Кан тази година, определя победителя: Джафар Панахи и неговия филм Обикновен инцидент. 

Макар филмът да разказва за общочовешка тема (темата за наказаното или ненаказано зло, за отмъщението, за вината), това е дълбоко политически ирански филм. А Бинош има дългогодишна и дълбока връзка с Иран – и чрез професионалната си кариера, и чрез ангажимента си към правата на човека и свободата на словото. Тя играе във филма на Аббас Киаростами Ширин (2008) – пълнометражна визуална поема, в който Бинош е единствената неиранска актриса. 

 ЖУЛИЕТ БИНОШ ВЪВ ФИЛМА ШИРИН (2008, РЕЖИСЬОР АББАС КИАРОСТАМИ) 

Филмът се състои почти изцяло от близки кадри на лицата на около 100 жени, които гледат в киносалон филм по класическия персийски епос Хорсов и Ширин (такъв филм всъщност няма; а и ние не виждаме екрана – единствено реакциите на зрителките). Две години по-късно Жулиет Бинош играе главната роля във Вярно с оригинала – първият филм на Киаростами, заснет извън Иран. За този филм Бинош получава наградата за най-добра актриса в Кан (председател на журито е Тим Бъртън). Тя излиза на сцената с плакат в ръка, на който е изписано името на Джафар Панахи (по това време Панахи се намира в ирански затвор) и в речта си казва: „Тази награда посвещавам на Аббас Киаростами, на всички ирански творци… и на Джафар Панахи – той трябваше да бъде днес тук с нас“ (Панахи е поканен за председател на журито, но Иранската държава не позволява той да напусне страната). 

 ЖУЛИЕТ БИНОШ ПО ВРЕМЕ НА ВРЪЧВАНЕТО НА НАГРАДИТЕ В КАН (2010) 

След събитията през 2022 г. и смъртта на Макса Амини, Бинош е сред френските актриси, участвали във видео, в което отсичат косата си в знак на солидарност с иранските жени и протестиращите под мотото „Жена, живот, свобода“. 

Е, след този пунктирен разказ за връзката между Бинош и иранските несвободи, някак логично се подрежда моята теза: колкото е важен награденият, толкова и награждаващият (и с положителен, и с отрицателен знак, разбира се). 

 ЖУЛИЕТ БИНОШ ОТРЯЗВА КОСАТА СИ В ЗНАК НА СОЛИДАРНОСТ С ИРАНСКИТЕ ЖЕНИ И ПРОТЕСТ СРЕЩУ РЕЖИМА В ТЕХЕРАН (2022). 

Ние често казваме в бита „От Кан дадоха награда на…“. А всъщност не е така. Големите фестивали имат отделни журита за различните конкурси. Това са хора, от чиито вкус, позиция, мислене зависи кои филми и как ще бъдат отличени. За разлика от американските Оскари или наградите на Европейската филмова академия, където гласуващи са 7-8 хиляди кинодейци, тук наградите се разпределят от шепа хора. И ето, за тези хора (и особено за председателите, чийто глас натежава) ми е интересно да мисля при всеки нов голям фестивал – Кан, Венеция, Берлинале, Локарно…