ПАВЕЛ СИМЕОНОВ

 

София прайд филм фест предполага известни ограничения, породени от конкретната тематика, която селектираните филми засягат, което донякъде му пречи да бъде истинско вълнуващо събитие от филмова гледна точка. Въпреки това трябва да сме благодарни, че тазгодишната програма дава възможност да видим на голям екран Бърд на Андреа Арнолд, едно от изненадващите постижения за миналата година. Още на фестивала в Кан филмът получи смесени отзиви, дори от почитатели на работата на авторката. Само че Бърд не е просто достойно попълнение в нейното творчество, заснето изцяло в изградената ѝ стилистика, а дори отива една стъпка отвъд това, като надгражда познатия ѝ метод на работа.

Филмът разказва за малката Бейли, която живее заедно с баща си Бъг в бедна част на Кент и прекарва времето си в опити да се впише в компанията на по-големия си брат, който е хем агресивен, хем грижовен. Нежността, криеща се в страданието, и красотата, която се прокрадва изпод мизерията, са характерни за киното на Арнолд, което носи в себе си много от духа на други британски режисьори – най-вече творци като Майк Лий и Кен Лоуч, чийто социален реализъм добива допълнително поетично измерение във филмите на Арнолд. То е показано най-добре чрез ролята на Бари Киогън като бащата на Бейли, който е хем трогателен в истинската си, донякъде почти инфантилна (възрастта му го кара да се усеща повече като голям брат, отколкото като традиционен настойник) грижа към децата си, хем жалък в провала си да се справи с тяхното отглеждане.

 БЪРД (1995, РЕЖИСЬОР АНДРЕА АРНОЛД) 

Бърд се различава от познатата естетика на Арнолд и заради появата на магически реализъм заради персонажа на самия Бърд – мистериозна и чудата фигура, която се сприятелява с Бейли. Филмите на авторката никога не са изпълнени с елементарен битовизъм, но тук присъствието на Бърд доближава произведението до метафизиката. Въпреки крайната неяснота относно същността на този персонаж, Франц Роговски го играе с невероятна нежност и състрадание, които превръщат необичайната му връзка с Бейли в истинския емоционален център на филм, който кипи от съчувствие към героите си. Именно това извисява Арнолд отвъд стандарта на простото социално кино – тя разбира и обича персонажите си, не ги превръща в символи и абстракции, а утвърждава човечността им, в добро и лошо.

Този месец предстои и първото издание на друг фестивал – Sofia Short Fest, който се фокусира само върху българско късометражно кино. Събитието е чудесна възможност да се гледат много филми, които иначе трудно могат да се намерят, ако изобщо стигнат до радара на зрителя. Едно от най-добрите заглавия от селекцията е Самотна звезда на Симона Иванова, който е разказан талантливо отвъд конвенционалната представа за студентски филм. Творбата е фрагментарен поглед към разследването на изчезнало дете, преминавайки през изненадващо количество персонажи за 15-минутното времетраене. И често амбицията на младите автори е съпътствана от тривиална представа за историите, които искат да разкажат, а още повече за формата, която тези разкази могат да поемат. Въпреки това Самотна звезда е необичаен и интересен филм, но несъмнено не е единственият такъв филм в селекцията на новия фестивал.

 ОМРАЗА (1995, РЕЖИСЬОР МАТИЙО КАСОВИЦ) 

Извън фестивалните програми можем да се насладим и на серията от прожекции, които се случват в Дома на киното по повод годишнини, като Омраза на Матийо Касовиц, който е наситен с все толкова виталитет и енергия, колкото и когато печели наградата за режисура на фестивала в Кан преди трийсет години. Кариерата на Касовиц не отива кой знае колко далеч, спрямо този ранен триумф, така че е впечатляващо колко майсторска е структурата на филма – един ден от живота на трима приятели, който се преобръща след пребиването на млад мъж от арабски произход и последвалите протести. Почти всяка сцена градира напрежение и после започва рязка деескалация, която те кара да мислиш, че неизбежното насилие действително може да бъде избегнато. Големият успех на филма е неговата автентичност – диалог, персонажи, обстановка. Всеки един елемент  допринася за улавянето на комедията и трагедията на маргинализираното съществуване.

 ПРЕДИ ИЗГРЕВ (1995, РЕЖИСЬОР РИЧАРД ЛИНКЛЕЙТЪР) 

Преди изгрев също се развива в един ден, макар и далеч по-спокойно и романтично. Първият филм от трилогията на Ричард Линклейтър наистина е дълбоко романтичен, със завладяващото и вълнуващо чувство от спонтанна връзка, чието бъдеще е напълно неясно. Другите два филма от трилогията са едни от най-достоверните портрети, проследяващи развитието на отношенията между двама души, с промеждутък от девет години В Преди изгрев Линклейтър представя Джеси и Селин, които случайно прекарват един ден във Виена, преди всеки да поеме по пътя си. Филмът не отива в определена сюжетна посока, а ни позволява да бъдем наблюдатели на техните разговори, които са сред най-умелите улавяния на тръпката на бързото влюбване, или поне усещането за истинско сближаване между двама души.

Чак след девет години Линклейтър прави Преди залез, а след още девет и Преди полунощ. Финалът на Преди изгрев показва безкрайните възможности, които биха могли да се случат с персонажите – от споделено щастие за цял живот до абсолютна забрава с толкова различни нюанси, сякаш улавящи по малко от всяко възможно бъдеще. Филмът се гледа със смесица от вълнение и притеснение за съдбата на персонажите, и зрителят избира дали да се настрои оптимистично или да се поддаде на мрачните мисли, от които се страхуваме. От това може би ще научим нещо за себе си.

 

„Бърд“ ще има прожекция в Дома на киното на 7 юни от 20 ч.

„Самотна звезда“ ще бъде показан в кино „Влайкова“ на 15 юни от 15 ч.

„Омраза“ ще има прожекция в Дома на киното на 13 юни от 20 ч.

„Преди изгрев“ ще бъде показан в Дома на киното на 17 юни от 20 ч.