ПЕТЯ АЛЕКСАНДРОВА

 

Когато говорим за фестивално кино от Балканите, изскачат едни устойчиви представи и всеки нов филм може да бъде напъхан в ръкавицата на успешни, но стандартизирани модели. От бившите югославски републики очакваме разказ за неотдавнашната война между тях и най-вече за последствията, независимо дали през погледа на Данис Танович и Ясмила Збанич (Босна) или на Душан Милич и Сърджан Драгоевич (Сърбия). От гръцките филми искаме нещо сериозно артистично, стил Ангелопулос, или нещо екстравагантно артистично, стил Лантимос. В турските като противотежест на популярните телевизионни сериали се надяваме на бавното изискано наблюдение на Нури Билге Джейлан или Семих Капланоглу. При румънските си спомняме за почти документално потапяне в минимализма на Кристи Пую, Раду Жуде или Кристиан Мунджиу. А при всички търсим отговор как все пак този „тъмен балкански субект“ се спасява от тежката социална криза на клетническия си живот? И разчитаме на прословутото чувство за хумор, къде витално, къде черно, къде парадоксално, което е сред най-ценните както човешки, така и творчески качества.

Тази година в Балканския конкурс на София Филм Фест точно при него се чувстваха дефицитите, вероятно не без влияние на цялостната геополитическа ситуация. Може би затова се открои българският филм Триумф на Кристина Грозева и Петър Вълчанов (Почетен диплом и Награда на филмовата критика).

 MАРИЯ БАКАЛОВА И МАРГИТА ГОШЕВА ВЪВ ФИЛМА ТРИУМФ (2024, РЕЖИСЬОРИ КРИСТИНА ГРОЗЕВА И ПЕТЪР ВЪЛЧАНОВ) 

В него с искрящ хумор се разказва за обсебеността на властта в началото на 90^-те по Царичина дупка като мистично място. Абсурдна ситуация, в която са въвлечени офицери и войници, екстрасенси и шарлатани, местно население и журналисти… всички и всичко строго секретно. Мария Бакалова затвърждава световното си наивно-смешно амплоа, но тя е в компанията на цяла плеяда талантливи комици в различен нюанс – Юлиан Вергов и Иван Савов, Маргита Гошева и Иван Бърнев.

На ръба на социалната драма и абсурдизма е и румънският Трафик на Теодора Ана Михай (Награда за най-добър балкански филм). Той тръгва от истинската случка с кражбата на известни картини от музея Кунщал в Ротердам през 2012 г., за която е арестуван румънецът Раду Догар. Това са произведения на Пикасо, Матис, Моне, Гоген, Майер де Хан, Лусиен Фройд, оценени на стойност между 100 и 200 милиона евро. Те остават неоткрити, тъй като майката на заподозрения вероятно унищожава доказателствата, като ги изгаря в печката.

 ТРАФИК (2024, РЕЖИСЬОР ТЕОДОРА АНА МИХАЙ) 

Върху такъв сюжет „по действителен случай“ Михай вместо трилър гради история за униженията на румънските емигранти в развитите страни, тяхната неспособност да се справят и подхлъзване към дребни престъпления, но с планетарен резонанс. Качество на филма е емпатията, която изпитваме към тези несретници, неизказаната вина на богатите западняци, крехките мостове на разбирателство в семейството, в приятелството и в социума. Повече хумор само би увеличил сатиричния характер на филма, който в този му вид все пак клони към по-позната социална драма.

 ЯНИС В ГРАДОВЕТЕ (2024, РЕЖИСЬОР ЕЛЕНИ АЛЕКСАНДРАКИС) 

Положителната тенденция в Балканския конкурс е, че от 12 заглавия само Янис и градовете (Гърция) не беше копродукция, макар да има българска сюжетна нишка и в този смисъл е в партньорство с България. Което е знак за търсене на сътрудничества, на мислене в по-мащабни от националните категории и то не само в рамките на Европейския съюз. Балканите отдавна са се оформили като кинообщност със своите специфики, но и своеобразна сплотеност и обмен помежду си.

 ПОЧАКАЙ ДА ЧУЕШ МОЯТА (2024, РЕЖИСЬОР ПЕЛИН ЕСМЕР) 

Турските филми бяха два и доста различни един от друг. Почакай да чуеш моята на Пелин Есмер ни потапя в замрялото всекидневие на провинциален град, където идването на известен режисьор отключва в обитателите му желанието да споделят своите съдби като възможен сюжет за филм. Границата между действителност и фикция се размива както за самите тях, така и за режисьора, но усещането за автентичност на средата е много плътно.

 ИДЕЯ (2025, РЕЖИСЬОР ТАЙФУН ПИРСЕЛИМОГЛУ) 

И обратното, в Идея на Тайфун Пирселимоглу достоверността отстъпва на абстрактността – някъде без причина, анонимен мълчаливец е подложен на преследване неясно от кого. Кафкианската история се затваря в кръг чрез една книга и превръща тероризма от алогизъм в единствена възможна форма на съществуване. Наистина тревожен и подмолен портрет на модерна Турция.

 ЛУНАПАРК (2024, РЕЖИСЬОР ФЛОРЕНЦ ПАПАС) 

Лунапарк на Флоренц Папас ни връща във времената на албанския преход през 1997 г. с бунтовете, финансовите пирамиди и масовата емиграция, докато Капка вода на Роберт Будина говори за модернизираща се Албания, затънала в корупция и морална деградация. Гърците също предлагат исторически поглед в Янис и градовете на Елени Александракис за последствията върху деца и разделените им семейства от Гражданската война след 1949 г., Пожелай си нещо на Пени Панайотопулу е съвременен поглед за днешните тревоги и невъзможност на малкия човек да управлява предизвикателствата на живота като намиране на работа, смърт на близък, отглеждане на дете.

 ПОЖЕЛАЙ СИ НЕЩО (2024, РЕЖИСЬОР ПЕНИ ПАНАЙОТОПУЛУ) 

Крепост на силата на Никола Вукчевич от Черна гора ни връща във времето на Втората световна война, за да пресъздаде напрежението между турци, албанци и християни. Режисьорът избира стила на легендата и се опира на понятията канун и беса, вероятно затова филмът излъчва малко остарял патос.

 АВТОПОРТРЕТ (2024, РЕЖИСЬОР ГОРАН РАДОВАНОВИЧ) 

Автопортрет на Горан Радованович се опитва да разгърне чрез онемяването на едно момче ужасните последствия от бомбардировките над Белград най-вече в душата му, търсейки визуален еквивалент в постоянните пушеци и мъгли. Подобни внушения, уви, са болезнено актуални – всяка война, както и настоящите, носи разруха. Но личното ми убеждение е, че има значение как и защо започват конфликтите, какво се случва преди, по време и след тях. А тук разказът тръгва от въздушните удари на войските на НАТО над Белград през 1999 г., сякаш те нямат предистория със Сараево и Сребреница. Великолепната сръбска актриса Миряна Каранович режисира и изпълнява главната роля в Майка Мара, в който загубила сина си успешна бизнес дама по леко смущаващ начин се справя с мъката си.

 МАЙКА МАРА (2024, РЕЖИСЬОР МИРЯНА КАРАНОВИЧ) 

Забелязва се, че голяма част от филмите са обединени от водещи образи на деца, може би в опит да се осъществи мост между поколенията. Историите или се разказват от тяхно име (Автопортрет, Янис в градовете), или се случват в желанието на възрастните да ги защитят (Лунапарк, Пожелай си нещо), или ги тласкат още невръстни да поемат отговорност за действията си (Крепост на силата, Капка вода), или безвъзвратно си отиват (Майка Мара). И също така в екстериорите доминира или близостта на водата (море, езеро, река), или липсата ѝ като загуба. Дали вече се е просмукало в устойчиви визуални образи замислянето за състоянието на планетата ни, заплашена да бъде унищожена от човека – било чрез войни, било чрез екологични катастрофи? Балканският хумор може да ни помогне, но почти не присъства в тази селекция, може би го има във филмите извън конкурса?