ЕЛИЦА ПАРАПУНОВА

 

Елица Парапунова е студентка в магистърската програма „Литература, кино и визуална култура“ във Факултет Славянски филологии, на СУ „Св. Климент Охридски“. Учи „Филмов анализ и филмова критика“ при проф. д-р Ингеборг Братоева-Даракчиева.  

 

Свободата е една от онези думи, които звучат красиво на теория, но на практика идват със скрити условия. Всеки иска да бъде независим, да избяга от системата, да започне от нулата и да изгради „нещо истинско“. Но какво става, когато свободата се случи буквално – на платформа насред морето, извън законите, границите и обществото?

Именно в това е провокацията на режисьора Николай Мутафчиев с филма Платформата (2025).Това е филм, който не се поддава на строго жанрово определение, защото се движи между различни жанрове и стилистични подходи. В него ясно се усещат елементи на драмеди [dramedy] – жанр, който съчетава драматични и комедийни елементи. Режисьорът създава напрегната динамика, в която абсурдът и трагедията вървят ръка за ръка, а комичните моменти често произлизат от напрегнати и дори болезнени ситуации. Това жанрово колебание придава на филма необикновен ритъм и усещане за дълбочина, като същевременно не позволява на зрителя да предсказва как ще се развият емоционалните тонове в следващия момент. Платформата не се стреми към поставяне на лесни етикети, а предоставя на публиката сложно преживяване, като успява да съчетае хумор и сериозност по начин, който е както абсурден, така и болезнено реалистичен.

 ПЛАТФОРМАТА (2025, РЕЖИСЬОР НИКОЛАЙ МУТАФЧИЕВ) 

Четирима бежанци, загубили гражданството си и всичко познато, решават да изградят собствена държава върху изоставена морска платформа. Началото е почти идилично – няма политика, няма държава, няма бюрокрация. Има само вяра, че когато махнем всички външни проблеми, ще остане нещо красиво и чисто. Но това, което остава, е човешката природа – и тя далеч не е толкова романтична. Скоро идеализмът среща първата си пукнатина – платформата не е празна. Там вече живее Джоана (Мира Бояджиева) – самоуверена, независима и изпреварила ги в мечтата за нов свят. Тя не пристига, а ги посреща – и сблъсъкът не закъснява. С нея идват първите напрежения, първите компромиси и съмнението дали утопията може да бъде споделена. Именно в тази среща се проявява колебанието – тих, но мощен мотив, който ще следва героите до края. Никой не е готов за напълно свободен свят, когато в него вече има друг.

 РАБОТЕН МОМЕНТ ОТ СНИМКИТЕ НА ФИЛМА 

И тук се проявява магията на киноезика – камерата на Калоян Божинов не просто снима – тя танцува с вълните. Лекото люлеене на кадъра създава усещането, че и зрителят е на платформата – без стабилност, без опора, без сигурност. Това нестабилно визуално усещане е предизвикано напълно съзнателно – свободата в този филм буквално клати пода под краката ти. Режисурата е пестелива, но точно там е силата ѝ – всяка пауза, всеки кадър на хоризонта е коментар сам по себе си.

Декорът, създаден от Яна Криспин, е минималистичен, но невероятно богат на символи. От знамето на измислената държава до импровизираните легла и съдове – всяко нещо носи следа от човешко усилие, от копнежа да се създаде ред. Пространството на платформата работи като сцена на театър – ограничено, контролирано, и затова действието е интензивно. Камерата поставя всичко под лупа, включително самите герои.

Езикът, на който говорят те – развален английски – първоначално забавлява, но после започва да внушава нещо по-дълбоко. Това е език на оцеляване. Език, в който няма родина, няма майчин глас – само комуникация. Хуморът е фин, почти невидим, но точно той не позволява филмът да се удави в тежка символика. Съществува баланс между сериозното и абсурдното, а това е рядкост в съвременното българско кино.

С работата си тук, Асен Вапцаров – Ейс доказва, че добрата филмова музика не се стреми да бъде забелязана на всяка цена – тя просто работи в полза на историята. А когато се усети, то е, защото е дошъл точният момент. Музиката в Платформата не повишава глас – тя диша със самата платформа.

Героите във филма не са просто архетипи – те са плът и парадокс. Стан, изигран с тих сарказъм от Бойко Кръстанов, е бежанец не по бедност, а по остроумие – изгубил гражданството си заради виц срещу режима в родината си.

 БОЙКО КРЪСТАНОВ ВЪВ ФИЛМА 

Звездичка, изиграна от Елеонора Иванова, е героиня без минало, без истинско име, без спомени. Била е буквално затворена – собственост на богаташ, чиято власт е изтрила личността ѝ. Сега тя се учи отново да бъде човек, а актрисата пресъздава героинята си с такава крехкост, че понякога дори шепотът ѝ изглежда по-силен от виковете на другите.

 В СРЕДАТА – АКТЬОРЪТ КИТОДАР ТОДОРОВ 

Ахмед, в изпълнение на Китодар Тодоров, е моралният компас на групата – ироничен, но пълен с болка. Загубил е гражданството си заради отказ да се подчини на несправедливост, и сега се лута между идеализма и реалността. Китодар Тодоров изиграва тази вътрешна дилема с нюанси, които понякога само погледът му издава и създава един от най-завършените персонажи във филма.

Опшън, героят на Диого Рамос, е тялото на групата – сила, енергия, присъствие. Но той не говори английски и този езиков абсурд е източник едновременно на хумор и тъга. През цялото време той е с тях, със своите партньори… но и никога напълно с тях – персонаж, който казва много, без да изговори почти нищо.

 МИРА БОЯДЖИЕВА ВЪВ ФИЛМА 

А Джоана, в изпълнението на Мира Бояджиева, е същинското неизвестно в уравнението. Тя вече е на платформата, избрала уединението като наказание, защото самата тя за себе си не може да изясни понятието „вина“. Бояджиева играе с дистанция и ледена емоционалност, но под тази обвивка зрителят усеща пулс – бавен, болезнен, упорит.

Актьорският ансамбъл на Платформата работи като добре смазана, макар и разнебитена машина – точно както самата платформа. Контрастите между героите създават напрежение, но именно това напрежение движи историята напред. Никой не е на втори план – всеки получава своето пространство, разкрива своята вътрешна драма, своята истина. Химията между актьорите не е захаросана – тя е тромава, конфликтна, искряща от недоизказаност. Взаимодействията им са пълни с паузи, неразбиране и сурова автентичност. Именно тази чепатост прави груповата динамика толкова човешка и убедителна на екрана. Режисурата позволява на актьорите да дишат в кадър, да си противоречат, да съжителстват, без да се „харесват“. Няма разиграни приятелства или принудени обединения – само петима души, които нямат друг избор, освен да съществуват заедно. А това прави актьорските им превъплъщения не просто добри, а запомнящи се.

Темите, които филмът повдига – власт, контрол, идентичност, принадлежност – не са просто изговорени – те са изживени. Зрителят няма нужда да чуе думата „тоталитаризъм“, за да го усети. Платформата не предлага рецепта за по-добро общество. Точно обратното – тя показва, че дори когато имаш свободата да започнеш от нулата, пак можеш да повториш същите грешки, които вече си направил – не защото си лош, а защото си човек. И може би точно това е най-болезненото прозрение, което този филм носи – не можем да избягаме от себе си, дори насред океана.