АНAСТАС ПУНЕВ
Време е за София Филм Фест, като тази година фестивалните бижута са придружени от достойна група филми за по-широка публика. Сред тях особено място заема „Заседнали“ на Александър Пейн – филм, който не само е подходящ за всякакви публики, но е от онези, за които може да чуем, че „вече не правят такива“. На пръв поглед причината е в смайващо автентичната 70-тарска атмосфера, но всъщност в него има нещо много по-носталгично и старомодно в хубавия смисъл на думата и то е, че не се страхува да бъде сантиментален.
Като всеки хубав филм, посветен на времето около Коледа, и „Заседнали“ осъзнава тъгата на този празник, особено когато си самотен. Самотни са и тримата крайно различни герои, заставени от съдбата да прекарат времето си в твърде големия опразнен колеж: строгият учител (Пол Джамати), непослушният ученик (Доминик Сеса) и сърдечната афроамериканска готвачка (Да’вин Джой Рандолф). Предпоставката на филма – трима сравнително непознати са принудени да споделят най-семейния празник заедно, сама по себе си е обещание за нещо голямо, не само защото сюжетът може да си позволи различни интересни разклонения, но и защото налага едно много топло настроение, съчетаващо меланхолия и зимен уют. Трагедия и комедия намират идеален баланс в „Заседнали“: в момента, когато облаците се навъсят, идва ред на наистина смешен епизод, но точно толкова, колкото да не олекне филмът. И ако след края му си преговорим историята на главните герои, ще осъзнаем, че сме гледали нещо ужасно тъжно, което нито за момент не е натоварило прекомерно.
През 2024 г. начинът, по който „Заседнали“ намеква за темите на времето си – войната във Виетнам, расизма, културните войни, е подозрително фин и елегантен. Вместо да противопоставя или да експлоатира, Пейн ползва контекста на 70-те, за да утвърди едно много по-генерално послание: всеки има своята лична драма, която никога няма да бъде разбрана напълно от останалите, но все пак може да бъде искрено артикулирана за кратко благодарение най-вече на абсурдността на живота. „Порастването“ в тази очевидно нравоучителна история е, че и тримата са изгубили нещо съвсем различно и споделянето на липсата ги сродява въпреки неспособността да излязат напълно от собствената си бездна. Същевременно универсалната история е хитро пречупена през конкретното време и място, защото подобна ситуация да си наистина откъснат от света на практика е невъзможна в наши дни, въпреки че тя би била истинският „детокс“, от който се нуждаем.
„Заседнали“ има своята схематична страна и още от самото му начало се напипва настръхналият гръбнак на драматургията. Въпреки това обаче Пейн не се води изцяло от схематизма, а дава простор на твърде човешките персонажи, които са чешити в достатъчно голяма степен, за да забравим, че действията им са умело дирижирани. А цялата ненатрапчивост на филма, включително и в предвидимия му финал, създава особен ефект: макар да е ясно, че „Заседнали“ не иска да прави революции в киното, той напомня за епохата, когато нямаше нужда от революция на екрана, за да докоснеш сърцето, без да го объркаш или вцепениш.
Обратно към европейското кино, „Пожар“ на Кристиан Петцолд има потенциал да постигне консенсус между ревностните му почитатели и една по-широка периферия от любители на европейското, и в частност немското кино. Не са пресилени коментарите, че Петцолд е канализирал нотките си от Ромер и този път е заснел нещо едновременно по-леко от обичайните му драми, но и по-претрупано като теми. Това е филм за лятото и изгарящата лятна любов, но същевременно за егото на твореца, а в крайна сметка и за климатичните промени, като германецът открива асоциации, чрез които всички те работят в синхрон.
Част от синхрона се корени в излъганите очаквания, с които Петцолд напълно съзнателно си играе. Когато филмът започва с авария на автомобил в гората, настроението е като за филм на Михаел Ханеке, докато не стане ясно, че в центъра се намира лятната ваканция на двама приятели, която трябва да послужи на Леон (Томас Шуберт), за да завърши романа, по който работи. Всичко моментално се променя след срещата му с Надя (Паула Беер), но в този момент нахлува усещането не само за Ромер, а дори за леко северна версия на „Призови ме с твоето име“, в която по сходен начин схващаме толкова много само от начина, по който героите говорят, ядат или се разхождат. И тогава „Пожар“ изоставя почти пренебрежително и тази линия.
Това прескачане обаче не е концептуално и тежко, а напротив – то в пълна степен отговаря на ваканционното лятно настроение, когато мислите, чувствата и плановете се надпреварват лековато, докато не изпъкне някоя шокираща истина. Но не само – илюзиите, на които ставаме жертва, докато мислим, че филмът върви в една или друга посока, са също толкова лъжовни като илюзиите на самите персонажи. Леон не забелязва света около себе си, защото е вгледан надменно в романа си, докато Надя предпочита да гледа на света отгоре, за да се предпази от него. А всички заедно не забелязват разгарящия се в далечината огън.
Като всеки филм, посветен на съдбата на твореца, и „Пожар“ има своя втори пласт, чрез който сякаш говори за самия себе си. Историята, която Леон преживява, се оказва много по-добра литература от романа, който пише по време на филма, а в един от ключовите моменти Надя цитира поема на Хайне за изгарящата любов. Това не само подсказва какво предстои да се случи в самия филм, но и потвърждава преобразяващата сила на поезията и изкуството като цяло, тъй като след тази сцена никога няма да я видим със същите очи – както впрочем и Леон.
„Пожар“ е част от серия филми на германския режисьор, посветени на природните стихии, като пожарът е събирателен образ за твърде много неща: откровението, катастрофата, творчеството, любовта. За разлика от други климатични манифести, които настояват на безразличието на природата към човека и необходимостта от съответно смирение, за Петцолд знаците на природата са по-скоро отражение, макар и криво, на човешките отношения. И в този постоянен диалог с природата човекът става повече човек.
„Заседнали“ и „Пожар“ могат да бъдат гледани на София Филм Фест.
