Мануела Керемедчиева е на деветнайсет години от София. Следва „Аудиовизуална комуникация“ в университета „Карлос III“ в Мадрид. Занимава се с творческо писане и има афинитет към есеистични произведения. Участвала е в испанския театър към 22. СУ – София и в редица литературни конкурси за проза. Стреми се с произведенията си да вдъхновява хората и да ги предизвиква да бъдат по-осъзнати в постъпките си.
КОЙ РАЖДА УБИЙЦИТЕ?
МАНУЕЛА КЕРЕМЕДЧИЕВА
С края на есента приключи и безгрижието за Мартин. Студът не му понасяше и макар отчаяно да търсеше слънчеви дни за някоя къса цигара с момчетата, единственото, което декември му отпусна, бяха срещите в градинката пред училище преди началото на часовете. Тази сутрин Сашо го беше пресрещнал на входа да му поиска огънче, та остана да слуша брътвежите им, въпреки изтръпналия си нос и притеснителния брой отсъствия в дневника на класната.
„Притеснителен, пф, да му мисли баща ми, той се е стегнал.“
– Марто, я да ме почерпиш – Ангелов се пресегна през групичката и си открадна една цигара. Беше двайсетина годишен, с бръсната глава и свлечен анцуг, на ръст по-нисък от Мартин, но „яко помпаше гърди“, като че да компенсира – Ебало си е майката, т‘ва време. Ти к‘во? Няма ли да влизаш?
Мартин погледна училищната сграда, после погледна старите си познайници. Другите трима мълчаха и се поклащаха отривисто в ритъма на песен, която звучеше от блутут колонка, увиснала като отличителен медал на дебелия врат на Ангелов. Застоя се.
– Довечера, ако не се размажем… – Ангелов дърпаше цигарата, като да утоли жаждата си с вода през сламка.
– Симона и Димо ще чакат отпред – включи се Сашо. Беше нахлупил зимната си шапка върху веждите и виреше глава, за да ги вижда – Казаха, че ще ни вкарат с Мартин.
– Мен не ме бройте – обади се Мартин. – Този път ще пропусна.
– Ти ми дължиш пари, приятелю – Ангелов го сепна със заядлив тон. – 50, ако не и отгоре. Тази вечер ще пия за твоя сметка.
– Не мисля – смотолеви Мартин и хвърли фаса си на земята, където го стъпка енергично. – Ще видим.
Отново се умълчаха. Музикалното оформление премина от черно към простички рими за някоя си „бившата“ и оформеното ѝ дупе. Към тях се присъедини Георги Лозанов, който за кратко раздвижи тишината със сухия си поздрав „к‘во става, пичове?“ и здрависване. Мартин го намираше за свестен, но рядко се засичаха. Беше завършил миналата година, не кандидатства в университет и сега работеше с баща си в семейния ресторант.
От двора се чу училищен звънец. Около тях се завтекоха групички деца, някои с големи раници на „Трансформърс“, а други с малки чантички и тесни дънки над глезена. Пейките в градинката опустяха, изведнъж въздухът се раздвижи и стана по-студено.
– Пичове, аз май ще влизам, че Кукувицата звъня на баща ми вчера – Сашо посегна да се здрависа с останалите.
– И мен това ме чака – Мартин се канеше да тръгне с него, когато Ангелов нададе пронизителен вик.
Всички извърнаха глава в негова посока да го видят как се хваща за чатала, ухилен до уши.
– Тони! Къде си бе, приятелю? Тони! – викаше пискливо Ангелов.
– Тони, ела, ела, мойто момче! – пригласи Сашо.
– Колко взимаш на час, Тони?
Тони, шестнайсетгодишно момче с шарени чорапи и разпасана риза, се стъписа и забави крачка, докато познае силуетите в далечината. След това продължи към входа невъзмутимо, игнорирайки обидите и жестовете с ръце и уста. Ангелов, видимо подразнен от липсата на реакция, се наведе, загреба шепа камъчета и ги хвърли в негова посока. На това момчето отвърна със среден пръст и се скри зад портите на училището.
Групата се задави от смях. Мартин пушеше мълчаливо и наблюдаваше как кръвта се събира в лицето на Ангелов и то добива налудничава физиономия.
– Тоя педал среден пръст ли ми показа? – Другите продължиха да се смеят и да се побутват сконфузено. – Ще му избия зъбите, ей! Майка му дееба педераста!
Той захвърли фаса си на земята, анцугът му се беше свлякъл почти до коленете.
– Пичове, аз ще влизам – напомни Сашо в неудобната тишина. – Първи час съм с…
– Не! – Ангелов прехвърли ръка през раменете му, принуждавайки го да се приведе на неговото ниво. – Ти идваш с мен. Аре! – Махна на останалите и повлачи Сашо след себе си.
Малко по-напред изрита кошче с отпадъци и продължи да крещи в такт с музиката от колонката.
– Ще го пречукам тоя педал, ей!
* * *
Останал без компания, Мартин се накани да влезе в час. Навън температурите бяха минусови и прехвърчаха снежинки, а у дома майка му караше болнични и щеше да му досади с присъствието си. Класната му остана, меко казано, очарована да го види и бързо го изкара на дъската. Може би ако не беше влизал, тя отново щеше да си затвори очите за отсъствията му, но след като се заяде с нея и показа невероятни умения за отбягване на въпроси, тя съвсем демонстративно позвъни на баща му. Две минути по-късно Мартин получи съобщението: „Само смей да не се появиш на вечеря!“ и вече беше сигурен, че е загазил.
На тръгване засече Тони в коридора. Той го изгледа кръвнишки и мина покрай него с вдигната глава. Мартин се препъна и продължи напред. В съзнанието му стана прекалено шумно и побърза да излезе на въздух. У него се надигаше едно чувство, което опита да залъже през целия път към дома.
Вървя пеша по алеята край Дружбенското езеро, като умишлено се бавеше. Дали от студа или нещо душевно, беше пребледнял. Онова чувство се загнезди под гърдите му и започна да му тежи. Разпозна го, беше вина. Предусещаше какво щеше да се случи с Тони. Предусещаше и собственото си бездействие.
Ангелов мразеше избирателно, но изборът му беше доста всеобхватен. Налиташе на бой на футболните запалянковци, на охраната пред дискотеката, на шофьорите в градския транспорт. На „приятелите“ си и уличните кучета. На бездомниците, които му просеха пари. Към хомосексуалните обаче имаше вроден инстинкт за заличаване. Беше се зарекъл „да изчисти София от всички педали“ и нямаше да му е за първи път да преспива в районното след авантюрите си.
Едва стъпил в антрето на семейния апартамент, Мартин завари майка си в очакване. Вероятно пак го беше шпионирала от прозореца на кухнята.
– Къде беше? – попита тя, наблюдавайки го със скръстени ръце.
– На училище – Мартин опита да мине покрай нея, за да се скрие в стаята си.
– Преди, или след като класната се е обадила на баща ти бясна?
– О, майко, моля те!
Тя не го пускаше да мине и изобщо не се впечатляваше от раздразнението му. За дребния си ръст беше доста внушителна, когато се ядосаше.
– Дъхни ми!
Той изпуфтя и се отдръпна назад. Нямаше много накъде да мърда.
– Казах нещо!
– К‘ви са тея глупости? Остави ме намира! – той направи нов опит да мине покрай нея, при което тя сграбчи якето му, свлече го от раменете му и го прерови със светкавична скорост.
– Къде ми ходиш? По цели дни те няма! – беше напипала кутията с цигари и я размаха пред лицето му. – Не мога да повярвам! Моят син да виси по градинките да пуши и пие!
Той се вмъкна в стаята си и затръшна вратата пред лицето ѝ.
– Само да се прибере баща ти! – чу я да казва отвън и прехапа устни, за да се възпре от това да ѝ отвърне. Достатъчно глупости беше сътворил за един ден. Най-голямата от тях беше да се прибере с кутията в джоба.
* * *
По свечеряване Мартин вече беше ужасно гладен. Чуваше майка си да трополи в кухнята, не искаше да се сблъсква с нея точно сега. Съвестта още не се беше отказала и го притискаше безмилостно. Един от нейните укорителни погледи, или по-лошо, някоя майчина прегръдка и покана за доброволно обяснение, щеше да го довърши.
Последните две години в гимназията се очертаваха най-леки, а родителите му, по скромно мнение на Мартин, се напрягаха излишно. Бяха го хванали за гушата и не пускаха и за миг. Щеше да навърши седемнадесет съвсем скоро, а тази възраст тежеше със своята фиктивна уговорка за бунт. Той просто трябваше да им се противопостави. Много бързо спря да им споделя каквото и да било, принуди ги да влязат в ролята на детективи. Майка му пребъркваше всичките му джобове, откакто го беше хванала с цигара лятото. Баща му, който никога не бе стъпвал на родителска среща преди това, дори и докато по-голямата им дъщеря беше ученичка, сега не изпускаше такова събиране. Той беше убеден, че Мартин трябва да (и не трябва, а ще!) завърши софтуерните науки и да се установи в тази сфера, а защо да не замине и в чужбина? Може би добре щеше да му се отрази едно лято в Америка, при кака му, където да изкара някакви курсове преди университета или направо да кандидатства в някой тамошен университет! Колкото повече го натискаха обаче, толкова повече той им се изплъзваше.
Какво очакваха да прави този следобед? Да седне послушно на бюрото, да си напише домашните като едно добро дете и после да обещае, че няма да прави повече така?
– Пф, ей сега!
Вместо това се просна на леглото. Отдаде се на бездействието и прерови социалните си мрежи за стотен път. Нямаше много приятели във фейсбук, та съдържанието бързо се изчерпваше. Наближаваше шест вечерта, скоро трябваше да преживее прибирането на баща си.
Навън беше вече тъмно. Щорите на прозорците му бяха вдигнати и в малката стая нахлуваше улична студена светлина. Тъкмо се канеше да се размърда, може би да събере намачканите си учебници от земята, или да прибере изпраните дрехи, та да не слуша конско и за това, когато получи съобщение от Ангелов.
„Ще си говорим утре : )“
Мартин остана силно озадачен. Откога Ангелов му пишеше да си уреждат срещи? И откога Ангелов изпращаше смеещи се личица, като някой…
Изведнъж вледеняващи тръпки полазиха ръцете му и той захвърли телефона. Застигна го една алармираща мисъл, едно дяволито съмнение, едно ужасяващо предчувствие.
И то беше факт.
В следващите минути телефонът му се превърна в тиктакащ експлозив, готов във всеки един момент да помете целия му живот.
Тик-так. Ново известие от фейсбук.
Тик-так. Съобщение от Сашо.
Тик-так. Някой го тагва под нов пост.
Тик-так. Нов коментар под поста.
Екранът на това страховито устройство поглъщаше очите му. Търпението и страхът му срещнаха несъгласие. Искаше да отвори всяко едно съобщение, да срещне метежната сила на онова, за което утре щеше да си поговори с Ангелов. Но как да посмее да го погледне със собствените си очи? Не, сигурно не беше нищо важно. Не, в никакъв случай не беше това, което подозираше. Търсеше в себе си онзи глас, мъжкарския, който обикновено не се поддаваше на паниката и повтаряше като мантра, че „всичко си е ток и жица“.
Но не беше.
* * *
Мартин се промъкна тихо по коридора и извади обувките си изпод шкафа. Беше задържал дъха си и следеше приглушения разговор в кухнята, който сега решаваше присъдата му. Тъкмо отваряше входната врата, когато чу майка си да стъпва зад него.
– Ела да вечеряш. – Мартин разбра, че това не беше пожелателна покана.
Той постоя няколко секунди в двоумение дали да понесе последствията си сега, или да ги отложи, като продължи по стълбите надолу. Никога не се беше страхувал толкова от разговор с тях. Не можа да се накани да излезе, затова мълчешком събу обувките си и последва майка си в кухнята.
Масата беше празна. Баща му седеше от отсрещната ѝ страна, сключил пръсти отгоре. Той беше едър мъж с гъста тъмна коса и широка челюст. Хвърляше страховита сянка, а под едната лампа на тавана приличаше на инспектор, притиснал заподозрения си в тясна тъмна стаичка, където след разпита ще му види сметката. Мартин седна срещу него със сведен поглед, майка му остана права зад съпруга си.
– Опитваш да се измъкнеш, а?
Мартин не отвърна. По тона искаше да разбере колко е голям гневът му. Усещаше устата си пресъхнала, дори не можеше да преглътне.
– Класната ти ми се обади. Не влизаш в часовете, държиш се неприлично. Така ли съм те възпитавал?
Той продължаваше да мълчи. Сметна, че ако опита да ги залъже с мили очи и обещания, няма да му се получи. Гласът му трепереше в гърлото, не можеше да се насили да гъкне.
– Отговаряй, като те питам! – викът му предизвика уплах и в майката, и в сина.
– Не – промърмори Мартин, като вече не беше сигурен какъв бе бил въпросът и дали именно „не“ беше правилният отговор.
– Понякога се чудя дали изобщо имаш нещо общо с мен.
– Е, Павеле… – жената опита да изрази възмущението си, но беше прекъсната.
– Аз те възпитавам като достоен мъж, а ти… – той не довърши.
Мартин надигна глава и потърси неизказаните думи в изражението му. Сблъска се с отвращението в погледа му, силно и с кисел вкус, който го беше накарал да свъси вежди и стисне зъби.
– Но ти много добре знаеш! – баща му извади телефона си трескаво и го остави върху масата.
В средата на масата. С отключен екран.
В следващите секунди Мартин изпита физическа болка. Гореща вълна от ужас и изненада заля цялото му същество, и той едва стоеше, разтреперен, вперил разширените си зеници в телефона. Чу майка си да възкликва, изненадана от видеото, в което синът ѝ се целуваше с момче.
Цветовете напуснаха и трима им. Сега стояха като варосани статуи и гледаха видеопоста, който се презареждаше след края си и започваше отново и отново. Мартин агонизираше вътрешно, усещаше напиращата слабост. Ако това мъчение не приключеше сега, щеше да рухне пред баща си.
Павел не позволи да се стигне дотам. С едно ядно движение той заключи телефона. Видя отражението на сина си в черния екран и подивя. Скорострелно се пресегна и го зашлеви. Беше достатъчно силно, че и двамата да изпитат болка.
– Какво е това? – изрева бащата.
Мартин скочи като ужилен и понечи да избяга. Успя да им се изплъзне, като ги изблъска на излизане от кухнята. Няколко метра го деляха от входната врата, ако трябва и бос щеше да излезе. Само няколко метра! Вече натискаше бравата.
Баща му затръшна единствения изход към свободата. Блъсна вратата, Мартин не можа да се отдръпне навреме и тя смаза пръстите на дясната му ръка.
– Мамка му! – болката изкара премалелия му глас извън гърдите.
Чу майка си да вика по тях, да се опитва да ги усмири. Баща му се нахвърли като животно с пяна по устата
– В чия къща си мислиш, че ще псуваш, бе!
Хвана Мартин за яката и го разтресе, сякаш беше парцалена кукла. Блъсна го в ъгъла на антрето. На оскъдната светлина от кухнята очите му бяха две черни ями, а ръката му изглеждаше огромна и твърда.
– Какво си мислиш, че си позволяваш, лекенце?! Така ли съм те възпитавал, а?
– Павеле, пусни го!
– Ще ме излагаш пред всички! Ти си едно разочарование! Поболяхме се с майка ти! Как не съм те спукал от бой досега, не знам!
Мартин стискаше китките му и се опитваше да се противопостави на силата, която го разтрисаше и дърпаше.
– Утре отиваш в училището – процеди баща му през зъби – и се извиняваш на класната. Намираш начин да ги разкараш тея отсъствия. Няма да ходя аз да се излагам! Разбра ли?!
Той отвърна с едно едва забележимо движение с глава. Виждаше побелелите пръсти на майка му да дърпат сграбчилите го ръце.
– И само да видя още една забележка, още някоя двойка. Само да те хвана с цигара пак, ще те смелям! Ясно ли ти е?!
– Да – шепотът му се изгуби някъде в тишината.
– Отговаряй като мъж!
– Да! – повтори ясно и го погледна в очите.
– Изчезвай!
Мартин усети хватката да се разхлабва и се отскубна от родителите си. Скри се в стаята си, където никой не го потърси повече.
* * *
Нощта се изтегли сто пъти по-дълга и светла от обикновено. Мартин се беше опрял до отворения прозорец, седнал върху бюрото. Под леглото си в една обувка отдавна беше скрил кутия цигари и сега се възползваше от запасите си. Студът го караше да се свива, устните му трепереха, докато издишаше. Физическото неудобство обаче не успя да засенчи вътрешните му терзания.
Държеше телефона си в ръка и с нетърпение очакваше кака му да върне отговор на обаждането. При нея трябваше да е 12 на обяд. Тя винаги позвъняваше обратно, когато я търсеше и винаги казваше правилното нещо. Щеше да го разведри, да му разкаже за някое старо гадже и бързо да забравят дистанцията помежду си. Сигурно сега си имаше работа или пък някой важен господин я беше поканил на кафе… Каквото и да беше, единствените съобщения, които получи, бяха от „приятелите“ му.
Мартин стисна зъби и преглътна сълзите си. Обеща си, че няма да плаче, истинските мъже не плачеха, нали?
Истинските мъже също така не се целуват с други мъже, след като изпият няколко шота на нечий рожден ден. И не се чудят как да оправдават изобличаващи клипчета в интернет.
Как щеше да отрича? Какво щеше да каже на родителите си, на сестра си, на познатите си? Какво го очакваше на сутринта, когато покажеше предателското си лице навън? Да влезе в училище, сам да признае фарса, в който участваше? По-скоро би умрял!
– Оплесках нещата, како. Много сериозно ги оплесках.
Сестра му така и не се обади тази нощ. Той дълго си игра с швейцарското ножче на баща си, докато накрая не задряма, опрян на дограмата.
* * *
Мартин се измъкна от апартамента като охлюв от черупка. Стените го притискаха и искаше да се изхлузи от тях, да усети свободата на простора, но в същото време просторът му се струваше толкова враждебен. По-безопасно беше да остане в черупката, да бъде смачкан вътре в собствения си дом. Домът обаче го изтласка навън. Майка му звучеше непоклатима, когато влезе в стаята му сутринта и го събуди с шумното си тършуване.
– Откога прозорецът стои отворен? Тук е кучи студ! – тонът ѝ бе овладян, личеше си, че полага усилия да прикрие неловкостта си. – Ставай, че ще закъснееш!
Мартин се беше завил през глава в просъницата си, с лице към стената. Тя го хвана за рамото, разтърси го настоятелно и излезе. След малко пак се върна, за да повтори и така, докато той не се надигна с кървясалите си очи и дрехите, с които бе вчера.
Спомни си ужасяващата празнота, която беше изпитал, когато се огледа. Стаята беше различна, майка му беше различна, дори той самият беше някак различен. Отчужден, далечен. Като че се връщаше от дългогодишно отсъствие в бащината къща – все същата, както в спомените, но някак смалена и нереална, като сценичен декор от стиропор. Миришеше на дъжд. Той разбра, че тази черупка вече не му приляга.
Заключи се в банята и дълго време стоя седнал върху капака на тоалетната. С малко късмет може би тя щеше да забрави да го провери, преди да излезе, забързана за работа, както всяка друга сутрин, а той щеше да се свие обратно в леглото и да се опита да заспи. Но днес и сутринта беше различна, и майка му затропа по вратата на банята.
– Марти, хайде бе, момче, закъсняваш!
Марти? Гърлото го сви и рязко му се доплака. Изведнъж му се прииска да скочи в прегръдките ѝ и да плаче, да плаче с цял глас, а тя да го утешава, да повтаря, че разбира и че всичко ще бъде наред. Може би тя никога нямаше да му прости цигарите, добре, щеше да ги откаже. Може би трябваше да седне и здравата да учи, за да постигне очакваните резултати. Може би трябваше да изчисти всички цинизми от речника си и да спре да носи анцуг, когато отиваха на ресторант. Всичко щеше да направи! Но видеото, него не можеше да изтрие от паметта ѝ. Нямаше сили да ѝ обясни, да отрече, защото знаеше, че няма да може да я погледне в очите. А не я ли гледаше в очите, тя винаги го хващаше в лъжа.
– Ааа, Мартине, излизай вече! – сега тонът ѝ беше назидателен, бързо го попари. – Няма класната пак да звъни на баща ти! Какво говорихме вчера? Още едно отсъствие и…
Той прекъсна речта ѝ, като врътна ключа и мина покрай нея.
– Изми ли си зъбите?
Не ѝ отговори, защото още се бореше със сълзите в гърлото си. Пък и отговорът щеше да бъде отрицателен. Мина през стаята си като сянка, взе якето си, обу обувките в антрето, все с наведена глава, за да се скрие от очите ѝ. Ала когато се завъртя да затвори входната врата зад себе, със съжаление установи, че тя също избягва погледа му. Така ли щеше да бъде от тук нататък?
– И да се пазиш!
Раздели ги едно глухо „хлоп“.
Сега вървеше по алеята през парка. От дясната му страна Дружбенското езеро хвърляше хлад върху пейките и никой не посмяваше да седне на тях. А може би беше прекалено рано. Мартин включи екрана на телефона си, за да установи, че часът е едва 7:16. Проблеснаха множеството известия от социалните мрежи, пропуснато обаждане от сестра му и съобщение от онзи среднощен чат, който му се беше сторил привидение насън. Той скри телефона от очите си и се примоли с това да успее да натика и страха си някъде в джоба на якето. Беше сам.
Обувките му хрущяха по заледената пътека. На места асфалтът беше напукан и задържаше вода, заскрежена и опасна за пешеходците.
Картините в полезрението му се приближаваха като четирите стени на тясна кутия. Някъде далеч напред, в класната стая, часовникът трябваше вече да показва 7:20, когато видя своите „приятели“ в края на въображаемия коридор. Пътят обратно беше немислим, оставаше му да срещне вълка в очите.
– Добро утро, приятелю – Ангелов се изхрачи в краката му и дръпна от цигарата си. Челото му лъщеше от пот, а очите му бяха почервенели. До него Сашо ровеше мократа земя с върха на обувката си. – Наспа ли се принцесата?
Мартин се извисяваше на два разкрача от тях, протегнеше ли се, можеше да ги блъсне, да ги премахне от полезрението си. Можеше и да кривне встрани, щеше да ги надбяга, беше по-бърз. Ала нищо от това не се случи. Ръцете му останаха заровени в якето, а краката му не се отлепиха от мястото си. Гледаше Сашо, неговия съученик, с който деляха един чин в училище и една бутилка в дискотеката. Същият Сашо, с когото планираха да заминат лятото да работят като сервитьори на Слънчев бряг, сега беше свел глава и ровеше, и ровеше, и не спираше да рови с обувка в шибаната кал!
– Какво искаш? – Мартин се обърна към Ангелов и срещна изкривеното му от безумие лице.
– Нещо си много напрегнат. Тежка нощ, а?
Няколко секунди мълча и се усмихва ехидно, а цигарата му догаряше в ръката. Сашо беше надигнал очи само колкото да следи движението на стъпалата им изпод нахлупената на веждите си шапка. След тези секунди Мартин се спусна напред, решен, че ще мине покрай тях и ще се измъкне от проклетия коридор, чийто илюзорни стени заплашваха да го смачкат като нищожна мушица. Подхлъзна се на заледения асфалт, Ангелов нададе вик и го посрещна с ответен удар. Повали го на земята със здрав ритник.
– Къде тръгна, бе, принцесо? – Надвеси се отгоре му, усмивката му се разширяваше и разширяваше. Когато отвореше уста, лицето му се разцепваше като вълча паст и от нея излизаха сякаш не думи, а дрезгаво джавкане. – Бързаш да се измъкнеш, а, педалче скапано? Не ти е приятна нашата компания?
Времето замръзна. Те бяха единствените звуци в необятното побеляло пространство. Изведнъж Мартин осъзна, че измъкване няма. Алеите на парка бяха пусти, жилищните блокове се тъмнееха в далечината. Беше сам срещу двамата. А страхът от обратното беше дори по-голям. Всеки момент можеше да се появи някоя случайна сянка, която да стане свидетел на публичната екзекуция.
„Не, не може да ме виждат така! Не бива никой да разбира!“
Унижението попари достойнството му и той плю в лицето на Ангелов.
– Разкарай се.
– Пътник! Ти си шибан пътник!
Другият го изрита в чатала и го приклещи към земята. Юмруците му бяха тежки и бързи. Мартин изгуби въздух след ужасяващата болка в слабините и не можа да се предпази от яростта му. С премрежен поглед улавяше светналите му очи, почервенялата от студ гола глава и разкривената му отвращаваща физиономия, която бълваше псувни и слюнка. Като вълк, разкъсващ плячката си, не му даваше шанс да се изправи. Сграбчи го за яката на дрехата и посегна да го удари отново. Мартин видя сред черни петна кривия му замах и се надигна рязко. Изби шибаната му усмивка с лакът, Ангелов се тласна назад, препъна си и се просна на земята.
Мартин успя да се изправи, но преимуществото му не трая дълго. Безучастният досега Сашо го атакува в гръб и заключи ръцете му в болезнена хватка, която нямаше да го удържи, ако Ангелов се беше поколебал, преди да нанесе следващия си удар.
– Копеленце! Шибан педераст! – Той го налагаше стръвнишки. – Ще те убия! Мамицата ще ти…
Викът му секна. Мартин сключи поглед с неговия и видя обляната му в кръв уста и една почуда. Онзи празен поглед, с който телето гледа касапина.
Между двама им бликна горещина и парни облачета.
– Как-во…– гласът на Ангелов се претопи в хъхрещи звуци. Тялото му се люшна назад и той започна да крещи неистово, ала думи не се разбираха.
Мартин погледна към ръката си, тази, която сега държеше швейцарското ножче на баща му. То беше потънало в локва кръв от подгизнали дрехи и плът, която се разпростираше по гърдите и корема на Ангелов.
– Божичко! – Викна Сашо и освободи захвата си, за да се отдръпне встрани, където се сгърчи като отровено животно. – Какво направи? Ще го убиеш, Божичко! – Той се преви на две и повърна.
Мартин не можеше да разбере какво се беше случило. Първата мисъл, която прелетя през съзнанието му, беше: „Ножът! Трябва да върна ножа на баща ми!“. Той издърпа острието от кървавото тяло и го остави да се свлече в краката му. На помръзналия асфалт се проточи една тъмна ивица, гореща и гъста, в която Ангелов се киснеше и отчаяно притискаше зейналата пробойна в корема си. Жалните му стонове вече притихваха.
– Обади се на „Бърза помощ“! – Викаше Сашо, докато се мъчеше да се върне на крака. – Мартине!
Мартин не чу нищо повече. Обърна се и побягна без посока.
* * *
Часовникът в класната стая удари 8:00. Училищният звънец би и часовете започнаха.
Мартин стоеше на покрива на блока си и гледаше небето. Облаците се разсейваха, щеше да бъде един слънчев петък. Представяше си пътеката надолу по улицата, неподвижното езеро и топящия се сняг. Пейката, на която обичаше да допушва, преди да стигне блока си, скрит от редки храсталаци, далеч от очите на родителите си. В тези храсталаци беше захвърлил ножа.
Сърцето му още не можеше да усмири фурора в тялото. Беше се разминал с няколко съседи на път към покрива. Той – с окървавени ръце и мокро яке, със сълзи по лицето и кални крачоли, въргалял се сякаш в касапница. Страхът, че може да срещне родителите си у дома, го възпря, преди да прекрачи прага на входната врата на апартамента. Вместо това се качи на покрива, където вятърът вледени алените му пръсти и даде воля на още сълзи.
Не искаше да си припомня какво беше видял. Не искаше отново да усеща пълзящия по кожата му горещ живец, който се беше излял от тялото на Ангелов и го беше оставил да се мята в локва кръв с хлътнал гръден кош и изцъклени очи.
От ръба на сградата виждаше целия квартал и училището си. Чуваше ехото на сутрешния трафик и сирените на линейка. Дали идваха за приятеля му? Чуваше дишането си и бученето на вятъра в стълбището. Чуваше и собствения си глас.
„Убиец! Убиец! Убиец! Убиец! Убиец!“
Стрелките на часовника удариха 8:40. Учениците излязоха в междучасие. Покривът опустя.
* Текстът е част от проекта на сп. КИНО „Създаване на художествени литературни текстове с потенциал за филмова адаптация“, който се реализира с подкрепата на Национален Фонд „Култура“.
