СОНЯ АЛЕКСАНДРОВА

 

През септември празнуваме два важни юбилея на златната двойка на италианското кино. На 28^-и се навършват 100 години от рождението на Марчело Мастрояни, а на 20^-и София Лорен става на 90. И двамата ще бъдат чествани в Италия и по света, а това е и повод на страниците на списание КИНО да се върнем към началото на техните пътища, които вървят паралелно, пресичат се или се разделят.

 СОФИЯ ЛОРЕН И МАРЧЕЛО МАСТРОЯНИ 

Чрез приятели на семейството любопитният към актьорството младеж Мастрояни влиза в Чинечита като статист – младо момче, което мачка гроздето редом до Бениамино Джили в „Марионетките“ (1938) на Кармине Галоне. Появите му на екрана са по време на войната, решава да опита в актьорската кариера през 1942 г. като статист в „Децата ни гледат“ на Виторио де Сика. След войната се връща в Рим и през 1947 г. получава по-значително участие, като за негов първи филм обикновено се посочва „Клетниците“ на Рикардо Фреда.

Своевременно започва да посещава Университетския театрален център и още в първия му сезон 1947/48 г. играе в спектакъла „Божествени думи“, където изпълнява две роли. Запознава се и партнира на Джулиета Мазина в „Анжелика“. Забелязан е от ръководителя на компанията на Лукино Висконти, който го ангажира за „Розалинда или Както ви се харесва“ – първия от серията спектакли на Висконти, и благодарение на големия режисьор остава в театъра до 1956 г. 

 МАРЧЕЛО МАСТРОЯНИ И ЛУКИНО ВИСКОНТИ ПО ВРЕМЕ НА РЕПЕТИЦИЯ 

В първата половина на 50^-те години филмовите ангажименти на Мастрояни стават все по-многобройни – участва в повече от десет филма, а през 1954 г. става първата среща между двамата бъдещи големи актьори във филма „Жалко, че си негодница“. Режисьорът Алесандро Блазети показва на екрана обикновена, но брилянтно направена история, която поверява на Мастрояни и на младата София Лорен. 

 ПЪРВАТА СРЕЩА НА МАРЧЕЛО МАСТРОЯНИ И СОФИЯ ЛОРЕН В ЖАЛКО, ЧЕ СИ НЕГОДНИЦА (1954, РЕЖИСЬОР АЛЕСАНДРО БЛАЗЕТИ) 

Огромният успех ги утвърждава като убедителна екранна двойка. Техните образи в бъдеще стават идеален пример за съпруг и съпруга, за любовници, за магически тандем, който представя италианското кино по света. „В този чудесен черно-бял филм аз и Марчело се срещаме за първи път и веднага се влюбваме. Разбира се, кинематографично. Нашата хармония е незабавна и остава непокътната до края, без никаква пукнатина“ – признава Лорен в автобиографията си „Вчера, днес и утре – моят живот“.

Какъв е пътят на Лорен преди това? Тя няма театралния опит на Марчело. Амбициозната ѝ майка я записва в актьорска школа в Неапол при Пино Серпе, който обучава своите ученици да изразяват широка гама от човешки чувства – ужас, радост, отчаяние, тъга, изненада. Това помага на София да се изявява в света на фотороманите. През 1950 г. участва с малка роля без реплики в „Quo vadis?“ на Мервин Ле Рой. За свой истински дебют актрисата определя „Фаворитката“ (1952) – киноверсия на операта на Доницети, режисирана от Чезаре Барлаки.

1954 е година на промени и изненади за Лорен. Запознава се с кинорежисьора Де Сика, в чийто филм „Златото на Неапол“ играе продавачката на пица София. В него се снима и Мастрояни. През 1956 г. под режисурата на Блазети отново си партнира с Марчело – в „Късметът да бъдеш жена“. Във филмите на Алесандро Блазети Лорен и Мастрояни олицетворяват мечтите на голяма част от публиката. Тя обожава буйния темперамент на младата жена и хитрата и съблазнителна елегантност на младия мъж.

 КАДЪР ОТ ФИЛМА КЪСМЕТЪТ ДА БЪДЕШ ЖЕНА (1956, РЕЖИСЬОР АЛЕСАНДРО БЛАЗЕТИ) 

Творбата е за малки диви, папараци и розови хроникьори, населяващи тогавашния Рим. За Мастрояни „Късметът да бъдеш жена“ е генерална репетиция за „Сладък живот“ на Федерико Фелини, а за Лорен е водораздел, тя вече е готова да „превземе“ Америка. Прави го с „Чочарка“ на Де Сика. За неповторимото си, разтърсващо изпълнение на Чезира Лорен печели Оскар (1962) за най-добра женска роля. И става първата актриса, получила наградата за чуждоезичен филм. По този повод са думите ѝ: „Казвала съм го толкова пъти, повтарям го и днес: моите синове са най-хубавите ми филми. И тяхното щастие е наградата, която ми прави най-голяма чест“.

 ПЛАКАТ НА ФИЛМА ЧОЧАРКА (1962, РЕЖИСЬОР ВИТОРИО ДЕ СИКА, ПРОДУЦЕНТ КАРЛО ПОНТИ) 

Ролята на Мастрояни от „Бели нощи“ (1958) на Лукино Висконти го приближава до герои от средната класа. Отминало е времето на невинните персонажи на работници и шофьори. Вече е ценен като зрял актьор, готов за различно кино и то се случва при срещата с Федерико Фелини, при когото се снима в шест филма – от „Сладък живот“ (1960) до „Интервю“ (1987). Фелини избира Марчело за „Сладък живот“ заради неговото обикновено лице и потаен вид. И международният успех е предопределен – „Сребърна лента“ за най-добра мъжка роля и „Златна палма“ в Кан. Делириум – в Рим, и протести на премиерата в Милано. „Фелини направи повратна точка в кариерата ми, предлагайки ми възможността да играя в по-широк регистър“, признава Мастрояни. „Сладък живот“ в Рим е видян през очите на журналиста Марчело Рубини.

 ФЕДЕРИКО ФЕЛИНИ ДАВА УКАЗАНИЯ НА МАРЧЕЛО МАСТРОЯНИ ЗА ФИНАЛНАТА СЦЕНА В СЛАДЪК ЖИВОТ (1960). 

Променят се предложенията за участия, разпространява се идеята, че актьорът е страстен поклонник на жените. За да избегне капана на „латински любовник“ – „смешно название, в което по никакъв начин не се виждам“ – Мастрояни приема роли, в които се разкрива кризата на модерния човек – импотентният от „Хубавият Антонио“ (1960) на Мауро Болонини или „гадният рогоносец“ от емблематичния „Развод по италиански“ (1961) на Пиетро Джерми. Антониони го режисира в „Нощта“ (1961), но процесът на работа е труден, отношенията им са сложни – сблъскват се два различни възгледа за киното. Срещата не се повтаря повече.

Мастрояни се завръща при Фелини в „Осем и половина“ (1962), в който изгражда своеобразно алтер его на самия режисьор: героят е режисьор в творческа криза, който мъчително търси образите за своя бъдещ филм. Творбата има планетарен успех с два Оскара и седем „Сребърни ленти“. 

 ФЕЛИНИ И МАРЧЕЛО МАСТРОЯНИ РЕПЕТИРАТ КАДЪР ОТ ФИЛМА ОСЕМ И ПОЛОВИНА (1962). 

През 60^-те години актьорът има изключително плодотворен творчески период и с Виторио Де Сика. През това десетилетие правят заедно четири филма, в три от които си партнират със София Лорен – „Вчера, днес и утре“ (1963), „Брак по италиански“ (1964) и „Слънчогледи“ (1970). „Вчера, днес и утре“ е първата съвместна творба на „магическото трио“, както казва самата Лорен: Де Сика – Мастрояни – Лорен. Филмът се състои от три новели, където двамата актьори се превъплъщават убедително и завладяващо в няколко различни роли: тя вече е секс символ, а той е типичният италиански мъж, ироничен, малко мързелив, но със сигурност любител на нежния пол. Техните герои преминават през културните и социални катаклизми в Италия от следвоенния период.

 

 МАРЧЕЛО МАСТРОЯНИ, ВИТОРИО ДЕ СИКА И СОФИЯ ЛОРЕН 

Персонажите им са колкото драматични, толкова и комични. Виторио де Сика има особена заслуга за утвърждаване на тази толкова обичана от публиката двойка. По комедията на Едуардо де Филипо „Филумена Мартурано“ е създаден „Брак по италиански“. За Лорен това е един от най-важните ѝ филми – 25 изстрадани години неаполитански живот на интелигентна и страстна жена, решена да се бори с всички средства за достойнството си и това на своите деца. Мастрояни прави от дон Думи незабравим персонаж. Филмът има огромен успех, номиниран е за Оскар за най-добър чуждоезичен филм, донася на Лорен „Давид на Донатело“ и номинация за „Златен глобус“. Актрисата обича ролите на майка и във всяка от тях е различна и неповторима: отчаяна в „Жената от реката“, психически срината в „Черната орхидея“. Върхът, разбира се, е Чезира от „Чочарка“, олицетворение на истинската средиземноморска майка, способна на всичко, за да отстоява правата си. 

„Жената, с която съм имал най-дълга връзка, е София – признава Мастрояни – нашата история продължава от 1954 г. Харесва ми това, че София е не само добра актриса, но и истински човек. Между нас няма нищо, само дълбока обич.“

 ПЛАКАТ НА ФИЛМА БРАК ПО ИТАЛИАНСКИ (1964). 

Де Сика режисира Мастрояни и в „Любовниците“ (1968), филмът се помни главно поради любовната афера на актьора с Фей Дънауей. Няколко години след това, на снимките на „Това се случва само на другите“ (1971) на Надин Трентинян Марчело среща актрисата Катрин Деньов и плод на тяхната любов е дъщеря им Киара Мастрояни. Особено ценна за София Лорен е ролята ѝ в „Графинята от Хонконг“ (1967) – последният филм на Чаплин и единственият цветен. 

 ЧАПЛИН РЕЖИСИРА СОФИЯ ЛОРЕН ВЪВ ФИЛМА ГРАФИНЯТА ОТ ХОНКОНГ (1967). 

Тя признава: „Излишно е да казвам, че мечтата на всеки артист, от всеки край на земното кълбо, е да играе с Чарли Чаплин. Все едно, че си призован в двореца, привикан от краля, поканен да танцуваш от принца. Това е приказката на всички приказки, пълната реализация в един занаят, в едно призвание, в една кариера. Под неговото ръководство мога да играя дори телефонния указател“.

Лорен участва и в последния филм на Де Сика – „Пътуването“ (1973), където неин партньор е Ричард Бъртън. Филмът е вдъхновен от новела на Пирандело, а действието се развива в началото на Първата световна война.

Един от най-проникновените и силни филми на двойката Мастрояни – Лорен след смъртта на Виторио Де Сика е „Един особен ден“ (1977) на Еторе Скола. С този режисьор Лорен не снима други филми, за разлика от Мастрояни, но му е признателна, че я показа в нова за нея светлина. Във филма и двамата са далеч от стереотипите и очакваното от тях амплоа: Антониета на Лорен е изтощена, „грозна“, уморена, далеч от клишето за секс символ. Безлична домакиня, майка, която слага ред в дома и отглежда деца; Габриеле на Мастрояни разрушава мита за прелъстителя, какъвто е в повечето филми в кариерата си. Играе крехък мъж, радиожурналист, хомосексуалист, който не гледа на жените като на сексуални обекти, а тяхната кратка любовна история покорява публиката. 

 КАДЪР ОТ ФИЛМА НА ЕТОРЕ СКОЛА ЕДИН ОСОБЕН ДЕН (1977) 

Творческият път на Мастрояни продължава като пътуване на „луксозен турист“, както се самоопределя. Русия, Унгария, Португалия, Бразилия, Алжир, Мароко са само част от страните, посетени по повод на филмите, които прави. Славата му дава предимството да участва само във филми, които наистина го интересуват и усеща като свои. Снима в Гърция с Тео Ангелопулос „Пчеларят“ (1986), печели награда в Кан с „Очи чорние“ (1987) на Никита Михалков. След успеха на „Твърди Перейра“ (1995) на Роберто Фаенца, Мастрояни прави последния си игрален филм – „Пътуване към началото на света“ (1996) на Мануел де Оливейра. Започнал творческия си път в театъра, той го завършва пак там – с представлението „Последните луни“, в което участва до смъртта си през декември 1996 г. За своеобразно завещание на актьора може да се приеме документалният филм „Марчело Мастрояни: спомням си, да, аз си спомням“, заснет от неговата партньорка Ана Мария Тато. В него той разсъждава за старостта, за любовта, за киното...

Докато София Лорен продължава да участва успешно в холивудски филми и европейски продукции и изиграва запомнящи се роли с партньори като актьорите Жан Габен, Грегъри Пек, Марлон Брандо, Омар Шариф, Питър О’ Тул.

За юбилеите на двамата – Мастрояни на 70 и Лорен на 60, през 1994 г. Робърт Олтман ги кани за филма си Прет-а-порте – безпощадна сатира на света на модата, събран в Париж за седмицата на ревютата. Това е последният им съвместен филм, където правят „римейк“, след трийсет години, на стриптийза на Мара от „Вчера, днес и утре“ на Де Сика. 

 КАДЪР ОТ ФИЛМА НА РОБЪРТ ОЛТМАН ПРЕТ-А-ПОРТЕ (1994) 

Мастрояни и Лорен са едни от най-награждаваните актьори в световното кино. И двамата са отличени със „Златен Лъв“ за цялостно творчество от Венеция – той през 1990 г., тя – през 1998 г. Последната им съвместна поява е през 1993 г. в Лос Анджелис, за да връчат Оскар за цялостно творчество на Федерико Фелини. 

 ФЕЛИНИ ПОЛУЧАВА ОСКАР ЗА ЦЯЛОСТНО ТВОРЧЕСТВО ПРЕД ПОГЛЕДА НА МАРЧЕЛО МАСТРОЯНИ И В ПРЕГРЪДКАТА НА СОФИЯ ЛОРЕН (1993). 

 

* * *

 

Празникът на киното в Рим през октомври ще бъде посветен на Мастрояни. Създаден е специален комитет „Мастрояни 100“, който представя различни инициативи: книга за актьора, фотоизложба, театрален спектакъл „Аз, Марчело“. Най-точното обобщение за златната двойка Мастрояни – Лорен го прави самата актриса: „12 филма заедно наистина оставят следа. В първия аз съм на 20 години, той – на 30. В последния той е на 70, аз на 60. Помежду ни има дълго приятелство, пълно с обич и нежност, което по време на снимките се запалва със страст. И до днес не мога да кажа коя е тайната на нашия успех. След като Блазети ни покръства през 1954 г., се оставяме в ръцете на Де Сика. Той ни разбира както никой друг и се забавлява заедно с нас. Той е, който посочва пътя, намира кода на нашата кинематографична любов. Когато щафетата отива при Дино Ризи, Джорджо Капитани, Еторе Скола, Лина Вертмюлер и най-накрая при Робърт Олман, вече сме напълно сработени. В по-голямата част от историите, изиграни заедно, той винаги е добрият приспособяващ се мъж, докато аз съм агресивната, буйната, ръбатата. Ако се замисля, може би нашата тайна е именно в онази естественост, която отразява всекидневния живот, надеждите и недостатъците на обикновените хора, на Италия – ту бедна, ту дребнобуржоазна, ту снобска и от по-висша класа, в която публиката се разпознава“. 

Публиката продължава да е вярна на София Лорен и следи харизматичните ѝ героини във филмите на сина ѝ, режисьора Едоардо Понти: „Сред непознати“, „Човешкият глас“. През юни 2024 г. в Линкълн сентър в Ню Йорк бе организирана ретроспектива „София Лорен – дамата на Неапол“ с тринайсет нейни филма, а тя развълнувано сподели: „Възрастта е състояние на душата. Имам още толкова неща да направя, места да посетя, хора да видя“.

 ЕМБЛЕМАТИЧНАТА СТРИПТИЙЗ СЦЕНА ОТ ФИЛМА НА ВИТОРИО ДЕ СИКА ВЧЕРА, ДНЕС И УТРЕ (1963) 

 

* Цитатите са от книгата на София Лорен „Вчера, днес и утре – моят живот“ (изд. „Рива“, 2015) и от книгата на Марчело Серени „Марчело Мастрояни, човек на киното“ (изд. „Рива“, 2016).