ВЕРА НАЙДЕНОВА

 

С придобиването на звук в края на 20^-те и на цвят в средата на 30^-те години на ХХ век киното обогатява възможностите си да усвоява тънкостите в диалога и да конкретизира словесните образи в екранни. Редица други новости от технико-технологично естество разширяват способността му за обхват на време-пространствените разклонения на прозаичните сюжети. С ново самочувствие то тръгва към пренасяне/адаптиране на мащабните романи, сред които и такива с прозвището „национални“ – представящи живота в момент на важни за народа събития, в богат контекст от човешки взаимоотношения, с галерия от ярки персонажи.

 ПЛАКАТ НА ЕКРАНИЗАЦИЯТА НА РОМАНА НА МАРГАРЕТ МИЧЪЛ ОТНЕСЕНИ ОТ ВИХЪРА (1939, РЕЖИСЬОР ВИКТОР ФЛЕМИНГ, ПРОДУЦЕНТ ДЕЙВИД СЕЛЗНИК) 

Първият от това начинание – „Отнесени от вихъра“ (1939), по едноименния роман на американската писателка Маргарет Мичъл за войната между Севера и Юга, с режисьор Виктор Флеминг – се увенчава с главоломен зрителски успех. След принудителната пауза, заради Втората световна война, към 60^-те години, финансово стабилизирано и технически обогатено, екранното изкуство продължава настъплението си към „голямата литература“. През 1963 г. на фестивала в Кан блясва „Гепардът“ на Лукино Висконти, по едноименното произведение на Джузепе Томази ди Лампедуза – за обединението на Италия през 1860^-те години. През 1965 г. първенецът сред полските кинорежисьори Анджей Вайда представя „Пепелища“, по едноименния роман на Стефан Жеромски, за обществения живот в страната по време на Наполеоновите войни. През март на 1966 г. на широк екран е прожектирана първата серия на несравнимия по мащаб и психологическа дълбочина „Война и мир“, по романа на Лев Толстой, режисиран от Сергей Бондарчук. И т.н.

 ПЛАКАТ НА ФИЛМА ГЕПАРДЪТ (1963, РЕЖИСЬОР ЛУКИНО ВИСКОНТИ, ПРОДУЦЕНТ КАРЛО ПОНТИ) 

В тази група се причислява и филмът „Тютюн“ по едноименния роман на Димитър Димов, режисиран от Никола Корабов. През 1963 г. той е показан в Кан, редом с „Гепардът“. Успехът му на националния екран е значителен . Въпреки някои конюнктурни за времето на създаването му идеологически акценти, и до днес се гледа с интерес от българската публика. Но ако тук го припомняме специално, то е преди всичко заради съпровождащия премиерата му безпрецедентен за нашата критическа практика разговор/дискусия.

 ПЛАКАТ НА ФИЛМА ТЮТЮН (1963, РЕЖИСЬОР НИКОЛА КОРАБОВ, СИФ „БОЯНА“) 

Впрочем, по онова време за филмите екранизации се спореше много. В страните с големи литературни традиции като Русия, Полша, Италия и др., около преработката на популярните романи се водеха пунически войни. Във Франция дълго отбраняваха от киното мега-сагата на Марсел Пруст „По следите на изгубеното време“, отказвайки правото на екранизация дори на майстори като Лукино Висконти и Джоузеф Лоузи (пръв до частта „Една любов на Суан“ бе допуснат немеца Фолкер Шльондорф (1984).

 ПЛАКАТ НА ФИЛМА ЕДНА ЛЮБОВ НА СУАН ПО РОМАНА НА МАРСЕЛ ПРУСТ ПО СЛЕДИТЕ НА ИЗГУБЕНОТО ВРЕМЕ (1984, РЕЖИСЬОР ФОЛКЕР ШЛЬОНДОРФ, СЦЕНАРИСТИ: ПИТЪР БРУК, ЖАН-КЛОД КАРИЕР, МАРИ-ЕЛЕН ЕСТИЕН, ФОЛКЕР ШЛЬОНДОРФ) 

У нас дискусия като тази при „Тютюн“ повече не се повтори. Нито при „Иконостасът“, създаден през 1969 г. от режисьорите Христо Христов и Тодор Динов по мотиви от романите „Железният светилник“ и „Преспанските камбани“ на Димитър Талев, нито при „Апостолите“, по мотиви от „Запаски по българските въстания“ на Захари Стоянов, режисиран от Борислав Шаралиев (1976). Общо взето, ние проявявахме много търпеливо отношения към превръщането на литературата в кино. И към произлизащите от това печалби и загуби. По едно време се питахме, на какво се дължи – на пълно доверие към националното ни кино, или, обратно, на гордо самообладание пред безвредните му посегателства? По-прозорливите обаче го обясняваха с отсъствието на по-общи традиции в културния спор(!).Така или иначе, случаят с „Тютюн“ си остана едно щастливо изключение.

И ето че от около половин век насам режимът на екранизиране много се либерализира. Това е резултат от принципите на стила постмодернизъм, който предприе десакрализация на съществуващия преди култ към първоавторството, към „оригинала“ и широко въведе правото на „личен прочит“, на интерпретации върху вече съществуващи текстове. Оттук последва и утихването на страстите около филмите-екранизации, успокояването на съпровождащите ги спорове.

И все пак би могло да се предположи, че ако през годините бяхме утвърдили започнатия при „Тютюн“ опит, без с това да нарушаваме демократизма при новата екранизаторска практика, сигурно щяхме да посрещнем с по-осезаема колективна критическа реакция филми като „Засукан свят“ на Мариус Куркински (2019), където битово-поетичният свят на Николай Хайтов е гарниран с гротескови елементи. И „Януари“ (2021, режисьор Андрей Паунов), при който митологично-синкретичната приказка на Йордан Радичков рационално е разтворена в съвременен политически контекст. Филмите намериха отражение в индивидуални критически оценки, но не и в колективни реакции, в дискусии. А те са по-ефективно средство за въвеждането на художествените факти в културата.

Припомнянето на дискусията по повод филма „Тютюн“ би могло да има и друг актуален смисъл: да подскаже идеи, полезни при едно бъдещо екранизиране на романа. Иска ми се да вярвам, че то рано или късно ще се случи. Най-вероятно, както това се прави напоследък, в многосериен телевизионен вариант. Неотдавна научих, че стрийминг компанията NETFLIX вече е направила такъв по „Гепардът“. Добре би било нашият да се осъществи със собствени сили и собствено отношение към романа. Например от БНТ?!

 

* Текстът е част от проекта на сп. КИНО „Създаване на художествени литературни текстове с потенциал за филмова адаптация“, който се реализира с подкрепата на Национален Фонд „Култура“.