ПАВЕЛ СИМЕОНОВ

 

В книгата си „Cinema Speculation“ Куентин Тарантино отделя цяла глава на филма Булит, в която най-вече коментира отличителния подход на Стив Маккуин, който прави актьора толкова емблематичен. За разлика от всички останали звезди от същото време, много от които Тарантино определя като по-добри актьори в конвенционалния смисъл на думата, Маккуин можел да застане пред камера и просто да „бъде“. Да изпълни екрана със самия себе си. Ако екранното присъствие като основа в даден филм (и постепенно в цяла филмография) е белег за истинска кинозвезда, то Ален Делон, който си отиде на 88 г. миналия месец, е може би най-голямата такава.

 САМУРАЯТ (1967, РЕЖИСЬОР ЖАН-ПИЕР МЕЛВИЛ) 

Някои от най-добрите филми на Делон се задълбочават в, а и понякога дори преобръщат, изградената му персона. В Самураят на Жан-Пиер Мелвил характерната му небрежност е изведена до такива висоти, че се превръща в почти античовешка студенина, докато в Господин Клайн на Джоузеф Лоузи естествената му харизма бива постепенно разядена от страха и паниката на героя. Но кариерата на Делон беше дълга и повечето от над стоте филма, в които участва, не са шедьоври като Самураят и не целят да осмислят неговото екранно присъствие. Те са изцяло изградени точно около това присъствие. По-голямата част от селекцията на Дома на киното в памет на Делон са именно такива филми. Обхващайки най-вече периода от края на 60^-те до началото на 80^-те години - златната ера на популярността на Делон, те са филми на режисьори, далеч от нивото на вече споменатите Мелвил и Лоузи, например, което създава усещането, че Делон е основната творческа сила зад тях. Изключение е Червеният кръг на Мелвил, който е и най-великият филм от програмата. Някои са по-добри от други, но всеки един от тях, а и всички взети заедно, са пример за способността на Делон просто да „бъде“.

Но Делон не е единствената звезда в много от тези филми – в лентите от програмата той си партнира с големи европейски актьори като Жан Габен, Джан-Мария Волонте, Ив Монтан, Жан-Пол Белмондо, Жан-Луи Трентинян и много други, всеки от които се отразява на присъствието на Делон по различен начин. Вероятно най-интересният партньор на актьора обаче е Чарлз Бронсън в Сбогом, приятелю. Филмът на Жан Ерман е известен най-вече с това, че популяризира Бронсън в Европа, което дава ново начало на кариерата му. По това време Бронсън много рядко получавал главни роли, въпреки успеха, който филми като Великолепната седморка донесли на колегите му Юл Бринер и вече споменатия Стив Маккуин. За сметка на това Делон е в разгара на славата си по това време и решава, че иска американец да му партнира в следващия проект. Години по-късно мениджърът на Бронсън разказва как продуцентът на Сбогом, приятелю убедил скептично настроения към европейски продукции актьор да се присъедини към филма, като му казал, че френските зрители не са вманиачени в красотата както американците, а ценят характер и присъствие повече от всичко.

 СБОГОМ, ПРИЯТЕЛЮ (1968, РЕЖИСЬОР ЖАН ЕРМАН) 

Макар и тогава да е далеч от неговото ниво на знаменитост, Бронсън е рядък пример за актьор, който успява да не бъде засенчен от Делон. И двамата са харизматични, но по различен начин. Привидно безгрижният чар на Делон контрастира със закоравялата, сурова сила на Бронсън, а Ерман сякаш осъзнава, че филмът разчита на взаимодействието между двамата, заради което винаги намира начин да раздвижи връзката на персонажите им, която понякога е приятелска, понякога враждебна, понякога чисто професионална. Част от филма се развива в сейф, в който двамата са заключени след опит за обир, като затворената локация позволява само техните действия да движат сюжета напред.

По-късно, през същата година, излиза Имало едно време на запад на Серджо Леоне с участието на Бронсън, който преди това отказва няколко различни роли във филми на Леоне, а след това идва и Пътникът от дъжда на Рене Клеман. Заедно със Сбогом, приятелю тези два филма превръщат Бронсън в една от най-големите звезди в Западна Европа, макар и успехът му в САЩ да идва на по-късен етап.

Всеки филм от селекцията на Дома на киното е ясна причина за дългогодишния статус на икона, който Делон притежава. Сбогом, приятелю не е изключение и е пример за това как една звезда може да грее толкова силно, че да озари друга.

 АЗ ПЕЯ ПОД ДЪЖДА (1952, РЕЖИСЬОРИ ДЖИЙН КЕЛИ И СТЕНЛИ ДОНЪН) 

В другия полюс на звездната харизма е Джийн Кели, който е известен не само със своето екранно присъствие, а преди всичко със забележителния си талант като танцьор и хореограф. Аз пея под дъжда е един от най-известните мюзикъли за всички времена и няма смисъл да се препоръчва за гледане отново и отново, но да се възползваме от възможността да видим един от най-пищните и красиви мюзикъли на голям екран, която кино „Влайкова“ ни предоставя с програмата „Кинокласики в кино „Влайкова“ (програмата стартира този месец и ще продължи до края на годината, като всеки месец е посветен на различно десетилетие).

 АЗ ПЕЯ ПОД ДЪЖДА (1952, РЕЖИСЬОРИ ДЖИЙН КЕЛИ И СТЕНЛИ ДОНЪН) 

Аз пея под дъжда е забележителен и прекрасен, освен с песните и танците, но и защото сюжетът проследява проблемите, които се появяват с преминаването от нямо към звуково кино, може би все още най-значителната промяна за седмото изкуство. Но за разлика от други холивудски филми, Джийн Кели и сърежисьорът му Стенли Донън не възхваляват миналото, а приветстват радикалната стъпка за развитие на киното. Музиката във филма е чиста наслада. Песните във филма са потвърждение на значимостта на действието, изблик на радост заради новопридобитата способност, която героите притежават, а режисьорите вече използват.

Ако Аз пея под дъжда представя Холивуд като терен за правене на изкуство, като място на добри намерения, предоставя възможност за творчески прогрес, то Робърт Олтман представя далеч по-цинична версия на Холивуд в Играчът, където всеки сценарист трябва да се бори със зъби и нокти да продаде сценария си, а всеки продуцент и студиен ръководител не просто не разбира от добро кино, а дори по-лошо – не иска да разбира. Холивуд в Играчът е гладиаторска арена, където изкуството е в битка с корпоративната алчност. Всяка сцена с целия си комедиен и сатиричен привкус, е вдъхновена от дългогодишния опит на Олтман в тази индустрия. Филмът нямаше да се усеща така достоверен, ако не беше фокусът му върху ежедневието в този свят, в който Олтман показва известни личности от индустрията, сцени на снимачни площадки, продуцентски офиси и мащабни партита. Личният опит на Олтман се усеща във всеки кадър и се поражда усещането, че ако някой има право да критикува това място, то това е именно той.

 ИГРАЧЪТ (1992, РЕЖИСЬОР РОБЪРТ ОЛТМАН) 

Естествен въпрос е, след като филмът е толкова проницателна и язвителна сатира, защо хората, които критикува, го обикват и награждават, говорят за завръщането на Олтман към „голямото“ кино, има номинации за Оскар за сценариста и режисьора. Но точно тези хвалебствия, с които филмът е посрещнат от индустрията, с която толкова агресивно се подиграва, са последния метатекстуален фактор за силата на творбата, която показва как американската киноиндустрия винаги е готова демонстративно да приеме забележки, да се присмее на себе си и въпреки това никога да не се променя.

 

„Сбогом, приятелю“ може да се гледа в Дома на киното на 04 септември от 18:30 часа.

„Аз пея под дъжда“ може да се гледа в кино „Влайкова“ на 26 септември от 19:30 часа.

„Играчът“ може да се гледа по БНТ1 на 08 септември от 22:15 часа.