ДЕЯН СТАТУЛОВ

 

СПОСОБНОСТТА ДА СЕ ОТНАСЯШ С УВАЖЕНИЕ, ВЪПРЕКИ РАЗЛИЧИЯТА, Е БЕЛЕГ НА ЦИВИЛИЗОВАНОСТ И ЗРЯЛОСТ

 

Екатерина Чурилова е завършила право в СУ „Св. Климент Охридски“. Работи като адвокат и юридически съветник по авторско право, търговско и административно право; преговори с местни и чуждестранни контрагенти за преструктуриране на съвместни предприятия, партньорства и закупуване на дружества. Съсценарист е на филмите „Стадото“, „Артистът“ и „Седем смъртни гряха“, както и драматургичен консултант на „Áга“ и телевизионната поредица „Ръкописът“ (БНТ). Досега говорихме с колеги, които са пряко ангажирани с филмовото производство, но никога с юрист. 

Най-общо казано, предизвикателствата пред българското кино изглежда, че произтичат от смесица от системни недоразумения, лошо управление и междуличностни конфликти, които създават плетеница от проблеми, които не могат да бъдат решени само с юридически средства.

На първо място липсва дългосрочна културна стратегия, която да дефинира ясно приоритетите на българското кино и средствата за постигането им. Тази празнина погрешно се интерпретира като юридически проблем, произтичащ от недостатъци на законовата рамка, регулираща филмопроизводството. Това обаче не е правен въпрос, а по-скоро политическо  предизвикателство. Става дума за провеждане на културна политика. Държавата носи отговорност за подкрепата на филмовото изкуство, което допринася за обогатяване на националната култура. Ако въпросът беше чисто икономически, пазарните механизми щяха да имат превес и тогава държавната подкрепа щеше да действа на съвсем други принципи. Мисля, че е важно да се прави това разграничение.

Силно впечатление ми прави също, че хора без юридическо образование често се опитват да тълкуват и разрешават правни въпроси. Това води до дезинформация (едва ли умишлено в повечето случаи) и до невъзможност за фокусиране върху истинския източник на проблемите. Създава се объркване и постигането на съгласие става изключително трудно. Така, вместо да водят до смислени дискусии, споровете около финансирането на българското кино ескалират в конфликти.

В тази връзка  междуличностните отношения също играят важна роля, така ми се струва. Амбициите за контрол и за лидерство отклоняват енергията от същинското търсене на решения, към непродуктивно съперничество. Лошата комуникация, субективното интерпретиране на фактите и изкривяването на информацията пораждат недоверие, което затруднява постигането на консенсус относно пътя напред.

Комбинацията от тези фактори държат българското кино в капана на неефективността и вътрешните борби. А основните потърпевши са талантливите автори.

Преди години почти нямаше блокирани сесии. Прави впечатление, че тази практика започна с последните промените в Закона за филмовата индустрия. Кой член, алинея, промяна, позволи това?

Всъщност убеждението, че промените в Закона за филмовата индустрия са причинили блокирането на сесии, произтича от дезинформацията, за която споменах. Всеки юрист знае, че оспорването на индивидуални административни актове (каквито са заповедите на директора на НФЦ, касаещи класирането и определянето на размера на финансирането на филмовите проекти) е право на всяка заинтересована страна и произтича директно от Конституцията (чл. 120, ал. 2) и Административно-процесуалния кодекс (чл. 145). Това са нормативни актове от най-висок ранг и Законът за филмовата индустрия не би могъл, а и никога не е ограничавал упражняването на правото на жалба.

Като юрист съм убеден поддръжник на правото на всеки да защити  законните си интереси, като се обърне към съда. През годините е имало множество опити за ограничаване на това право – по различни съображения, но Конституционният съд последователно е постановявал, че всяка законова разпоредба, която нарушава принципа на съдебен контрол на индивидуалните административни актове, е противоконституционна.

Важно е обаче да се направи едно уточнение: в правната теория съществува понятие, известно като „злоупотреба с право“. Злоупотреба с право възниква, когато едно право, като правото на жалба например, се упражнява недобросъвестно – не за защита на легитимен интерес, а по-скоро за да попречи на някой друг да упражнява собствените си законни права. Злоупотребата с право е противоправна.

Какви са основните проблеми от правна гледна точка? Къде е заровено кучето?

В правната рамка, уреждаща филмовото производство, безспорно могат да бъдат посочени редица пропуски. Те обаче не са от естество, което да блокира ефективното управление на процеса от страна на НФЦ. По мое наблюдение проблемите възникват не от самия закон, а от това как той се прилага на практика. Особено притеснително е, че някои от грешките и нарушенията, които допуска администрацията, явно произтичат от слабо познаване на нормативната база, съчетано с очевидно подценяване на отговорността за стриктно спазване на установените от закона и правилника правила. Това води не само до неефективност, но и подкопава доверието в административния процес, който регулира филмопроизводството.

Съществен проблем е и злоупотребата с правото на жалба, за което споменах. За съжаление, някои продуценти се възползват от това право не за да търсят справедливост или да коригират процедурни грешки, а за да забавят вземането на решения и да упражняват натиск.

Тези два проблема – неправилно прилагане на закона и злоупотреба с правото на обжалване – не само водят до неефективност и загуба на парични средства от субсидията за кино, но и създават ненужни конфликти, които вредят на всички.

Какво не е наред в Закона за филмовата индустрия и не е ли крайно време да се напише нов?

Не  мога да посоча открояващ се проблем в закона, чието отстраняване би подобрило осезаемо средата. Закона за филмовата индустрия често се обвинява за проблеми, които всъщност са резултат от лошо планиране и управление на процесите в българското кино. Аз досега не съм срещнала нито едно аргументирано мнение, което да посочва конкретни разпоредби или правило в закона, които да са първопричината за хаоса, в който периодично изпада българското филмопроизводство.

При всички случаи, преди да бъдат правени поредните промени в закона и правилника, е от съществено значение да се направи задълбочен и обективен анализ на потенциалното им въздействие. Внимателно следва да се проучат всички възможни странични ефекти или пречки, които могат да възникнат. Промени, направени прибързано, носят риск от създаването на нови проблеми или изостряне на съществуващите.

Законът за филмовата индустрия трябва да се разглежда като инструмент за прилагане на културна стратегия в областта на киното с ясни приоритети. Законът следва да служи на по-широки цели, надхвърлящи простото разпределяне на държавна субсидия. Без такава стратегическа рамка е малко вероятно законодателните реформи сами по себе си да доведат до значим напредък.

Очевидно, че има няколко страни в този конфликт. Защо споровете се прехвърлят в съда, а не се търсят други изходи за решение?

Интересен въпрос. Може би отговорът се крие отчасти в някои характеристики на българския манталитет. Ние сякаш имаме затруднение да аргументираме и защитаваме мнението си в конструктивен диалог. Разногласията често стават лични и емоционални, което води до прекъсване на комуникацията.

Ролята на съда е на безпристрастен арбитър в разрешаването споровете между администрацията и участниците в процеса и в този смисъл е много важна, стига да не се превръща в инструмент за налагане на позиции в конфликти между колеги.   

Прави впечатление, че някои от членовете на художествени комисии не отговарят на критериите в заложени в Закона (има такъв случай сред критиците например). Това не компрометира ли от юридическа гледна точка решенията на комисията?

Всяко нарушение се преценява конкретно и в зависимост от тежестта му, би могло да доведе до опорочаване на конкурсната процедура с негативни последици за участниците в нея. Администрацията на НФЦ има ясно законово задължение за воденето на регистъра с експерти, изпълнението на което  гарантира, че членовете на художествените комисии ще отговарят на критериите, определени в закона.

Този въпрос обаче отразява един по-широк проблем, който вече подчертах – неспособността или нежеланието на администрацията да се придържа стриктно към правната рамка. Служителите на НФЦ са натоварени с поддържането на регистъра с експертите, от който се избират членовете на художествените комисии. Тяхно задължение е да проверяват квалификацията на всеки експерт, преди да го включат в регистъра.

Не трябва ли изцяло юристи да се заемат с промените или приемането на нов закон, а не да оставяме проблемите в ръцете на давещите се?

Безспорно, юристи трябва да отговарят за изготвянето на конкретните правни норми. Законовите промени обаче не трябва да се разглеждат изолирано, а като част от по-широка, добре обмислена стратегия. Процесът трябва да започне с ясна концепция за целите, които трябва да бъдат постигнати със законовите промени. Хаотичното променяне на правилата в опит да се уцели по-добро решение е малко вероятно да доведе до положителен резултат.  

От няколко години не функционира Националния съвет за кино в разрез със Закона. Докога това може да продължи и не оставя ли под съмнения актовете на НФЦ?

Смущаващо е, че съставът на Националния съвет за кино все още не е определен. Преди доста време излезе и решение на Върховния административен съд, което даде недвусмислени насоки какви действия трябва да предприемат Министерството на културата и НФЦ за законосъобразния избор на нов Национален съвет за кино.

Колегите блокират сесиите с различни мотиви, но сякаш сега проблемът основно е формирането на служебната оценка, както и нейната тежест в крайната оценка, с която се класират проектите. Какво е твоето мнение по този въпрос? Ти за или против тези оценки си?

По принцип мисля, че въвеждането на служебната оценка беше положителна промяна в закона. Тя предлага относително обективна мярка за потенциала на режисьора да създаде стойностно произведение на изкуството въз основа на предишните си постижения. Доколко тежестта на служебната оценка спрямо крайната оценка е достатъчно балансирана и дали са необходими корекции, са въпроси, които изискват широка дискусия, с изслушване на възможно най-много аргументи и гледни точки, и обсъждане на всички потенциални последици. Би било хубаво, ако може да бъде постигнат консенсус.

Доколко обаче успехите на продуцента трябва да бъдат част от служебната оценка, намирам за донякъде спорно. Въпреки че този подход изглежда логичен, той повишава риска от изкривяване на конкурентната среда. Чрез поставянето на акцент върху резултатите на продуцента, системата може неволно да създаде привилегирована категория продуценти, ограничавайки възможностите на останалите и потенциално принуждавайки авторите на филми да се обръщат към малка избрана група продуценти, за да повишат шансовете си за осигуряване на финансиране за своите филми. Този въпрос също изисква дебат и внимателно обсъждане на всички аспекти, за да се постигне най-доброто решение, от гледна точка на обществения интерес. И това решение е отговорност на Министерството на културата, след предварително обсъждане с филмовата общност.

Има ли умишлено премълчани проблеми, които се замитат под килима на родното ни кино?

Да, мисля, че има. По-точно, частни интереси често се прикриват и представят като принципни разногласия или проблеми на гилдията. Това създава фасада на легитимност и същевременно маскира егоистични мотиви. Така се отклонява вниманието от истинските предизвикателства пред българското кино. Но като външен за системата човек, предпочитам да не навлизам по-навътре в тази тема.

Възможно ли е джентълменско отношение между колегите в името на професията, филмите и зрителите? 

Способността да се отнасяш с уважение, въпреки различията, е белег на цивилизованост и зрялост – качества, които се надявам, че ние, българите, сме успели да развием. Като общество.

Доколко според теб е плодотворен този дебат за арт филмите и т.нар. зрителско кино?

Това е много важен дебат. И е част от формирането на културна стратегия. В киното уникално се преплитат изкуство и бизнес. Поради това държавното финансиране за филмовата индустрия трябва да отговаря на правилата на ЕС за държавните помощи, за да се предотврати изкривяването на пазара.  Съгласно тези правила държавната намеса в киното трябва да е насочена към постигане на културни цели, а не в подкрепа на търговски интереси. За да се гарантира това, се прилага т.нар. културен тест. Въпросът е дали броят на зрителите  или успешната търговска реализация могат да бъдат критерии за оценка на културната и художествена стойност на един филм и съответно каква трябва да е тежестта на тези критерии при прилагането на културния тест. Според мен е погрешно културната значимост на едно произведение да се определя по този начин. Културата не бива да се свежда до състезание за популярност, до обикновено забавление. И не би трябвало да се допуска това да се превърне в държавна политика.

В цялата тази ситуация, Министерството на културата сякаш стои отстрани и наблюдава. Не трябва ли като принципал на НФЦ да бъде по-активно?

Определено. Както споменах, Министерството на културата носи основната отговорност за създаването на ясна културна стратегия и нейното прилагане чрез подходящо законодателство. Въпреки че е изключително важно министърът на културата да се вслушва в гледните точки на различните заинтересовани страни във филмовата индустрия, крайната отговорност за вземането и прилагането на решения е на самото министерство. Необходим е по-активен подход, за ефективно справяне с предизвикателствата пред българското кино.

Кои са най-наложителните действия, които трябва да се предприемат, за да тръгне в нормален ритъм киното ни?

Проблемите трябва да се решават чрез конструктивен диалог и взаимно уважение към всички гледни точки, а не чрез истерия и конфронтация. Вместо взаимни обвинения и конфликти, усилията трябва да се насочат към оказване на натиск на администрацията – както на НФЦ, така и на Министерството на културата – да изпълняват функциите си отговорно и ефективно.